Носителят на национална литературна награда „Елиас Канети“ за 2021 година Иван Станков за книгата си „Вечерна сватба“ отново е сред номинираните за националния литературен приз, който се връчва на всеки две години. Този участието в късата листа от 7 автори, подбрани сред 65 кандидатури, му донесе книгата „На два гласа“. Обявяването на новия носител на наградата и церемонията за връчването й ще бъдат на 31 октомври в камерната зала „Слави Шкаров“ в Доходното здание.
Интервюто с Иван Станков е взето при участието му в 18-ото издание на организирания от Международно дружество „Елиас Канети“ международен литературен фестивал „Полилог“, който тази година премина под мотото „Превъзмогване на настоящето“.
- Каква предистория има написването на тази книга? Къде и как се запознахте с героите й, как се родиха? Разкажете за това, което остава зад кадър.
- Сигурно е важна предисторията на една книга, но много по-важна е нейната следистория. Сиреч съдбата на книгата, след като се е отделила от своя автор и е заживяла самостоятелен живот. Голямо количество книги живеят по-малко от своя автор. Малко са онези, които ги надживяват. А най-малко са онези, които въобще не умират.
Според Васил Попов, един от големите български писатели на ХХ век, хоризонтът на една книга е около 30 години. Има обаче книги и с по-дълъг живот. Той е автор на една от тях - „Корените“. Добрите книги се събират с годините в българската Читанка, в българската Христоматия. Огромна част от отпечатаните книги, обаче, имат нулев времеви хоризонт. Те умират по време на раждането. Никой не би искал това да се случи тъкмо с неговата книга. Но то се случва. И никой, никой не е застрахован. Аз също.
Парадоксално е, но всъщност именно те, умиращите начаса книги, са пръстта в саксията на българското литературно цвете
Но силата на една книга да се сражава с времето може да се види единствено на видеозапис. След много години.
През двайсетте и трийсетте години на ХХ век например писателят Стилиян Чилингиров е много по-популярен от Йордан Йовков, дори е председател на Съюза на българските писатели. Днес нещата май изглеждат иначе.
Нито аз, нито някой друг, колкото и добронамерен да е той, може да каже къде ще застане моята книжка „На два гласа“ и колко живот ще има. Тя има бедна предистория. Беше написана в паузите, които си давах, докато превеждах романа на Мирча Картареску „Теодорос“. С героите й не се наложи въобще да се запознавам. Дойдоха директно от паметта и от въображението ми. Почти нищо в тази книга не е измислено.
Зад кадъра, както при всяка друга книга, е голяма скука. Писане, задраскване, писане, задраскване, омразен стол за сядане и нощи, пълни с изречения.
Във всеки разказ сложих по един човек и едно животно от неговия непосредствен свят. Интересуваше ме най-вече оная каишка, която ги свързва и която свети от обич.
- Кога разбирате, че написаното от вас има успех и какво всъщност прави едно литературно произведение успешно?
- Успешно към момента на издаване може да бъде само произведение, което има висок тираж. В България има творби с двайсетхилядни тиражи. В такива случаи книгата е успешна за своя автор и за неговия издател. Хората, които сами си издават книгите, нямат никакъв шанс. Издателят и писателят се правят взаимно.
Поетическите книги, дори най-добрите измежду тях, имат много малки тиражи. Поезията днес е в ъгъла. Основният сектор на добрите белетристични книги е с 2-5 хиляди бройки тираж. Но те не могат да се броят за успешни. Да бъде успешна една книга - това може да се отсъди само по търговските й резултати. Обикновено издателствата издават на загуба една добра книга, като компенсират с високия тираж на друга, която няма кой знае какви художествени качества, но пък има голям читателски интерес към нея.
Важна роля в това отношение играят и националните литературни награди, каквато е и наградата „Елиас Канети“
Понеже журитата в повечето случаи са професионални, книги без качества няма как да стигнат до късия списък. Ако иска човек да чете само добри български книги, трябва да следи номинациите за литературните награди.
По информация от издателство „Хермес“ „На два гласа“ се посрещна добре. Но колко ще живее - това и читателите не могат да кажат.
Всъщност истинският успех на една книга има реално един-единствен критерий - ще се превърне тя в предмет на заниманията на литературната история. Не на литературната критика, тя днес няма такава сила. Но започне ли литературната история да се занимава с нея и с нейния автор - това значи, че е била успешна. За жалост литературната история е инертна система, тя хитро изчаква първо времето да прочете книгата. А то чете бавно.
- Какво се „харчи“ на книжния пазар най-добре днес и съобразявате ли се с „тренда“, който гарантира прочитане поне веднъж?
- В жанрово отношение на първо място стои романът, струва ми се. В края на миналия век поезията доминираше литературния процес. Днес тя е в незавидно положение. Излизат и много силни поетически книги, но животът на поезията днес е клубен. Докато прозата живее пазарно. Трендът е част от книжния „маркетинг“. Най-много се търсят романите. Затова романи вече издават и петнайсетгодишни деца, които най-вероятно не са чели друга книга, освен тази, която са написали.
Що се отнася до моите книги - въпреки доминацията на романа (и аз имам грях с романа „Късна смърт“), аз предпочитам късите жанрове. Любимата ми дистанция е 10-12 страници. Но не публикувам сборници с разкази.
Издавам книги с разкази, които се държат за ръце. Книги, които се стремят към нещо по-цялостно
Да, именно книги, не сборници. Такава е разказовата трилогия „Спомени за вода“, такава е и „Вечерна сватба“, която, впрочем, вече се филмира, и то точно в Русе.
- Какво ви говори надслова над 18-то издание на фестивала: „Превъзмогване на настоящето“? Какво произлиза обикновено от разговор, в който се сблъскват, допълват или взаимно се отричат различни мнения?
- „Превъзмогване на настоящето“ е романтичен слоган, ако е използван в широкия му смисъл. Ако го четем чисто литературно, може да се визира стремежът на литературата да смени настоящето, реалността, заобикалящата ни действителност, с нещо, което е извън нея. С нещо изфантазирано. Например с бъдещето. Или с миналото. И в най-реалистичните си продукти, литературата винаги е бягала от действителността, от „настоящето“.
Миналото е бъдещето на Бъдещето, казва талантливата Керана Ангелова. И трите тела на времето, с които си ляга литературата, са само привидно различни.
За литературата и бъдещето, и сегашността, и миналото са измислици. Реална е само Тя
„Превъзмогване на настоящето“ предполага някакво недоволство от самото настояще. Зад това недоволство е скрито желанието за участие на литературата в превъзмогването на настоящото несъвършенство на света и на човека. Признавам си, че съм от хората, за които литературата все още има „възпитателна“ функция. За каквото и да разказва литературата, каквито и герои да използва, включително и непоправими злодеи, тя винаги е служила в армията на Доброто. Винаги е търсила приятелството на човека по заплетените пътища на историята.
Колкото и да е изчистена естетически, колкото и да е „изкуство заради самото изкуство“, литературата винаги е била измежду добрите сечива на човечеството за промяна към по-добро. Без писатели добрите хора на земята щяха да бъдат по-малко. Да превъзмогнем настоящето трябва да означава да прибавим малките си усилия към отколешната задача на литературата - да държи читателя в пътя на доброто. Поне докато чете, човекът да иска да бъде по-добър.
Скептик съм по въпроса за дискусиите, за смислените и безсмислените спорове. В повечето случаи резултатът от говоренето е съмнителен. В споровете хората влизат с различни истини и просто ги изговарят. Но дори и всички да се окажат прави, изговарянето на истината е недостатъчно. Истината трябва и да се извърши.
Все пак да се разговаря е нещо много хубаво. А ако трябва да перифразирам и Георги Господинов - разговарящите хора са красиви. Все едно са персонажи от „Диалозите“ на Платон.
- Живеещите в социалните мрежи влогъри, блогъри и пр. изживяващи се като „създатели на съдържание“ хора, дават ли посоката на бъдещето в литературата?
- Аз не съм в социалните мрежи. Кураж ми даде и позицията на Умберто Еко: „Нямам профил в никаква социална мрежа, защото конституцията ми дава това право“. Но имам представа какво става там.
Социалните мрежи са най-добрият маркер, че писателят вече не е в позиция на „говорещия гражданин“. Писателят не е вече обществен авторитет. Не е човекът, който изговаря големите въпроси. Колко писатели ще се появят в големите медии за една седмица? Най-вероятно нито един.
Не е лошо там, в Мрежата, хората да общуват по групи на тема литература. Да пишат и да се четат. Но истинската литература все още предполага стадион. И пишещите трябва не само да се съблекат в съблекалнята, но да излязат и на пистата.
Литературата се прави не от трибуната, нито от съблекалнята, а на пистата
Използвам всеки случай да повтарям, че не се броя за писател, понеже съм още жив и че само мъртвите могат да бъдат писатели. Всички живи сме просто пишещи. Димчо Дебелянов няма нито една издадена книга приживе. Досущ като мнозинството от фейсбук пишещите. Не е страшно да нямаш книга. Страшно е да се изправиш до собствените си думи и те да не те разпознаят.
Така че - на пистата, моля! Литературата винаги ще си остане състезание. Състезание между хора, които търсят езика си. Фейсбук-пишещите са като онези момчета, които много разбират от футбол пред телевизорите, но ритат топка само в училищния двор.
- Български или чуждестранни автори четете и какво ви впечатлява литературата на 21-ви век?
- Мъча се да следя предимно българския литературен процес. Издават се силни книги и силни автори, дори сред дебютантите. Радвам се много. Често пиша кратки мейли на автора с мнението ми за книгата. Това е нормално в литературния живот. Забелязвам, обаче, и нещо притеснително. Някои от младите броят себе си за начало.
Но литературата винаги се е правила върху литература. И един български писател трябва задължително да усвои националната си литературна традиция. Да намери подходящите рамене, на които да стъпи.
За да се впише в родовата верига. Иначе ще виси във въздуха, колкото и да е талантлив
Обичам, разбира се и чужди автори. Имам любимци измежду тях. Някои от тях „щудирам“, както са се изразявали в по-предишни времена. Съблазнявам ги да ми позволят да ги нарека свои учители. Изучавам изреченията им. Изреченията са лицето на всеки писател. Големите автори са разпознаваеми дори ако книгите им са останали без корици. По изреченията.
Планина от съкровища е натрупало човечеството чрез писателите си. Ужас ме обхваща като се замисля каква непоправима щета ще претърпи Вселената, ако в някоя нощ безумците се хванат за ракетите. Ръкописите, останали без читатели, за първи път ще изгорят.
- Какви „писатели“ ще роди изкуственият интелект?
- Изкуственият интелект няма да роди нищо. Той не е предназначен изобщо да ражда. Той е голям помощник в систематизирането, в подреждането, в комбинирането. Най-голям помощник е в скоростта. Но не го бива в раждането.
А писателят ражда език. Това е смисълът на заниманието с литература - да стигнеш до своя си език
Да родиш език е целта въобще на участието в литературата.
Изкуственият интелект има огромни възможности в рамките на заредената му информация. Но той не може да бъде творец. В най-добрият случай ще бъде плагиат. Не може да ражда от нищото - нещо, което правят писателите. Или поне трябва да правят.
Ако някой иска да стане писател, не виждам за какво му е изкуственият интелект. На въпроса на някой юноша как да стане писател, интелектът навярно ще изпише на екрана сто хиляди линка към книгите от Националната библиотека. И ще каже: „Ето така“.
Писателят е творческа индивидуалност, творческа личност. Изкуственият интелект въобще не е личност. Той ще се научи да пише, да свири, да рисува. Но никога няма да бъде творец, раждащ от нищото. Във всички области на живота ще има голямо приложение. В областта на творчеството обаче винаги ще бъде имитатор.
Детелина КАМЕНОВА