Доц. Атанас Колев представи снощи в Регионалния исторически музей новата си книга „Русенските приоритети - дати, събития, иновации. Създадено за пръв път в Русе и в България и от русенци по света“ - един изключително стойностен труд, който по думите на научния му редактор проф. Николай Ненов „внася ред в десетилетните хаотични търсения на различни поколения изследователи, краеведи, журналисти.
Доц. Колев е роден през 1943 година в търновското село Виноград. Завършил е машинно инженерство в Техническия университет в София. Преподавал е в Русенския университет. Автор е на редица научни трудове и изследвания в своята област, но също и на над 100 исторически и литературни публикации, посветени на миналото и културната история на дунавската ни столица, на бележити личности, сред които централно място заема писателят Змей Горянин, едно значимо име в периода между двете войни. Днес доц. Колев е председател на Русенско общество за културно и историческо наследство „Змей Горянин“.
- Доц. Колев, имате дълга и успешна научна и преподавателска кариера в Русенския университет, как избрахте да свържете живота си точно с Русе, имали сте и други възможности.
- През есента на 1958 г. семейството ми се пресели в Русе и оттогава останах запленен и тясно свързан с този град-аристократ и голямата във всяко отношение река Дунав. Градът ми даде богати възможности да бъда в интелектуален план това, което съм сега.
- Вие сте машинен инженер по образование, но сте известен и с разностранните си и задълбочени хуманитарни интереси, което е рядка комбинация. Кога бяхте привлечен от литературата, музиката и изобразителното изкуство?
- Това е сложен въпрос и ще се опитам да отговоря кратко. Роден съм зодия Водолей, а хората от тази зодия са любопитни и се „разливат“ в различни посоки. Сериозният отговор е по-труден. Смятам, че хората се делят на две основни групи: на четящи художествена литература (специалната се чете по необходимост) и на нечетящи. Наблюдават се интересни случаи на двама братя инженери - единият е четящ, а другият не. И двамата са много добри специалисти, но в интелектуалното им развитие има разлика. Има и случаи, в които и двамата са четящи или нечетящи. Същите комбинации се наблюдават при брат и сестра и при две сестри. Това ме кара да мисля, че френският израз за четящ човек „ом дьо летр“ (човек на книгата) се дължи на вродено качество, ген някакъв. До 15-та си година живях на село и съм запознат със селския труд, с всичките му особености. Тогава нямаше компютър и интернет, нямаше телевизия и други модерни блага. Пътуващо кино гостуваше един път в месеца, става дума за първата половина на 50-те години на миналия век. През летните ваканции имах за всекидневна задача да се грижа за домашните животни и за градината, докато родителите ми работеха на полето от зори до мрак за надница жълти стотинки. Свободното си време прекарвах в четене и слушане на някои предавания по местното радио, наричано радиоточка, което предаваше само една програма. През горещите часове на деня слушах от 11 ч. различни музикални програми. Най-интересни ми бяха предаванията с народни хора и ръченици и весели народни песни. Друга любима рубрика беше „Потпури от опери и оперети“, което оформи интереса ми към операта и балета. Позабравения френски израз „потпури“ означава сбирка от популярни откъси от музикални произведения, т.е. музикална китка. С литературата съм на ти откакто се научих да чета. В къщата ни на село имаше само една книга „Конникът без глава“ на Майн Рид и никой не знаеше как е попаднала там. Започнах да заемам книги от селската библиотека, но след няколко години библиотекарката заяви: „Какво да ти дам? Прочел си всичко от партизанските книги до стихосбирките. Остават само книгите за земеделие и животновъдство“. Разочарован от тази перспектива, започнах да вземам от приятели инкриминирани книги като криминални романи с герои Арсен Люпен, Шерлок Холмс и др., които тогава литературната критика громеше безспир, но хората тайно ги четяха. Така успях да прочета романите на Виктор фон Фалк „Аферата Драйфус“ и „Мъртвите сибирски полета“, като подлистници на софийски ежедневник и други подобни. На любимия ми писател Жул Верн прочетох всички преведени романи. След пристигането ми в Русе веднага проучих къде е Градската (тогава) библиотека,
записах се като читател и сега съм един от най-старите членове на тази свята за мен институция.
Гид в културата стана сестра ми Розка Славкова Василева (по съпруг), която ме запозна с красотата и богатството на класическата музика и на операта. Тя има невероятната дарба да вижда и разкрива емоционалното богатство на всяка литературна форма. Последно с нея обсъждахме нишките във фабулата на романа „Нишка“ и разказите на незаслужено пренебрегвания майстор разказвач Константин Петканов. Като студент в София се запознах с една книжарка в квартала, където бях на квартира и често се случваше да вляза и да попитам има ли нещо ново, защото интересните преводни книги се изчерпваха бързо и другарката Станева да се наведе под рафта, да опакова нещо в хартия, да го платя и едва в къщи да видя новата си литературна придобивка. Интересът към музиката и изобразителното изкуство трайно се оформи през студентските години. Съвпадането на културните ни интереси със съквартиранта ми Злати (сега инж. Зл. Гунев) ни позволи да си устройваме културни маратони от типа „колко вечери няма да се приберем в квартирата, а ще ходим на кино, концерт, опера, оперета, изложба“. През май 1967 г. поставихме личен рекорд, когато последователно 28 вечери бяхме на различни културни прояви. Но семето беше посято в Русе, когато като новодошъл често питах „какво е това“, „какво е онова“ и за да не изглеждам глуповато селянче в очите на новите си градски приятели, започнах да се самообразовам. И мисля, че достигнах някакво ниво на култура, за което ще разкажа две анекдотични случки. Отначало не ги оцених правилно и ми стана малко криво първия път, когато Силви Стамболиев сподели, че Ива Чавдарова е казала по повод на моя милост „А, оня меломана ли?“ и втория път, когато обсъждахме с директорката на Националния литературен музей Катя Зографова, как да се изпрати една тяхна изложба за Змей Горянин в Русе, телефонът й позвъни, тя започна разговор, на който станах неволен свидетел и чух как на въпроса какво прави отговори „Сега тук обсъждам… абе с русенския Змей Горянин една изложба“. Излязох, раздразнен от кабинета й - как не след три срещи да не запомни името ми, но след малко прозрях, че това е голям комплимент да те нарекат с името на големия русенски творец.
- Далеч преди излизането на тази книга сте познат като изследовател на историята на Русе и като ревностен защитник на постиженията на града, когато други си ги приписват, това ли роди идеята за написването й?
- Идеята е много по-прозаична. „Вземи и разчисти най-после тези книги и кашони! Виж на какво е заприличал апартамента...“. Познато ли ви е това? На пишещите събратя - естествено. И един прекрасен ден реших да напиша книга за първите неща, създадени в Русе и да се освободи място, като изхвърля излишните вестници, списания и картончета, на които съм записвал събития, откакто живея в Русе. Да, ама не!, както казваше известният журналист Петко Бочаров.
Смятах, че за 2-3 месеца ще обработя текста и до 6 книгата бързо ще се отпечатана. „Човек предполага, а Бог разполага“, казва поговорката, в чиято вярност всеки ден се убеждавам
Оказа се, че повечето факти са свързани с науката и техниката, публикувани в Годишника на Националния политехнически музей преди десетина години. Други бяха без посочени източници, за някои имаше грешки в датирането или във фактологията. Затова прерових каталога си със записани над 4500 значими исторически събития от русенската история и открих 723 първи неща по темата, които преминаха през няколко сита на оценка по различни критерии и така постепенно се стигна до представените в книгата събития.
- Първото, което прави впечатление е, че „Русенските приоритети...“ няма структура на традиционна книга, а на енциклопедия - кратки статии с илюстрации и източници. Това е огромен труд, вече се знае, че до публикация е стигнал неговият 31-и вариант. Разкажете повече за процеса на писане.
- Структурата се наложи от ограниченията, които трябваше да се спазват. Първото беше по-малък обем, за да се запази представителният вид, отговарящ на името на града. Второто - равнопоставеност на събитията по разположение, защото за някои има много малко информация, а за други - много. Отпечатани в този вид, по-големият текст ще потиска по-малкия и ще го омаловажава. Размествания рядко можеха да се направят поради хронологичното разположение на фактите. В края на третото четене на текста коректорката г-жа В. Шейтанова, много коректен човек, въздъхна и ме помоли: „Г-н Колев много ви моля, не пишете повече такива книги“.
Тържествено се зарекох - и Нобелова награда да ми обещаят, няма да се захвана да пиша труд с толкова сложна структура.
Подобна бе ситуацията с дизайнера Ивайло Маринов, когато намествахме последните фигури и корекции по текста той изпъшка: „Ако знаех, че е толкова сложно нямаше да се захвана с този проект“. Приятел попита защо не се разказва по-подробно за събитията? Ако се отделят само по три страници на събитие книгата ще стане над 1000 страници. А ако се опишат перипетиите по написването и издаването на тази книга, ще се получи още една с този обем.
- Още по-впечатляващо е, че в архива ви са събрани над 4000 исторически събития, от които сте подбрали най-важните 352, илюстрирани с повече от 300 снимки, факсимилета и графики. Как се събира толкова огромен материал и как се селектира?
- С труд, постоянство и лишения. Преди десетина дни отказах приятелска покана да опитаме рибена чорба в едно заведение в центъра на града, защото до края на октомври трябва да подготвя за печат събраната информация за историята на Русе за периода 1931-1950 г. След това разбрах, че цената на една порция е 10 лв., т.е. пет рибени чорби в това заведение струват колкото моята книга, като
при това съм се отказал от авторски хонорар, за да се отпечата в тираж, колкото да се подари на всички библиотеки в Русе и на многото специалисти
подпомогнали отпечатването с консултации, със снимки и съдействие по възлови проблеми.
- Кои са най-интересните първи неща, свързани с Русе, които не са широко известни? Аз се впечатлих от много неща, но ще посоча само едно. Това са правилата на българския болярски шах, публикувани в Лондон от известния полския шахматист Житогорски след посещение в Русчук през 1844 година, където играе няколко партии от тази непозната дотогава разновидност на шаха с русенския търговец Александър Шиманович.
- Обективна оценка може да се получи само чрез изчисляване на комплексния коефициент на значимост на всяко събитие, който се използва в научните изследвания, но това е трудоемка дейност и не е необходима в случая, защото всеки читател определя по собствен вкус и интелектуален заряд предпочитанията си. За мен всички са интересни, тъй като толкова дълго съм ги избирал и сравнявал с подобни на тях събития, за да избера най-значимите и най-сигурните като дата и фактология. Необходим е внимателен прочит на включените в книгата събития, с отчитане на историческата реалност на момента на тяхното съществуване, защото нещо, което днес изглежда дребно и незначително, за хората преди 100 и повече години е било с огромно значение, съпоставимо например със сегашните антибиотици, електричество, телевизори, компютри, таблети, смартфони, без които не можем. Приоритетите, срещани в различни източници, са залети с информация, остават замъглени за погледа.
Събрани в предложената историческа хронология, те заблестяват с творческата си индивидуалност и предизвикват удивлението на любознателния читател
- Като читател мога да твърдя, че книгата е интересна за изключително широк кръг хора, но ми се струва важно да се каже, че това е безценно помагало по дисциплината „Русезнание“. За да стигне подобно издание до читателите, са необходими много средства. Кой ви помогна за издаването й?
- Темата „Русезнание“ няма да коментирам, защото за нея отговарят утвърдените русенски историци.
Набирането на средства за издаването в началото беше много трудно, ходих като просяк по фирми и банки, и никой не се отзоваваше
По-сериозно съдействие оказаха Иван Хаджииванов и Красимир Иванчев от „Кралска закуска“, а с малки суми, предимно от пенсионери и от хора, които заплатиха предварително екземпляри и с тази помощ започна събирането на материали, консултации и обработката на текста. И както става в приказките, един прекрасен ден споделих тревогите си с инж. Страхил Коев, че не мога да намеря генерален спонсор за отпечатването в този вид, в който искам да е книгата, и се чудя, да се отказвам ли или да я издам на обикновена хартия, без цветни снимки, но това би било обидно за града и за историческите личности, създали имиджа на Русе. Той веднага отсече „Няма да се предаваш! Отиваме в „Дунарит“, там имам съученик, който може да помогне“. Обади се по телефона и след един час бяхме в кабинета на инж. Кръстю Кръстев. Разказах подробно каква ще бъде книгата, показах му ръкописа, той го прегледа и на тръгване каза „Ще помогнем!“. Със свито сърце попитах: „На каква сума мога да разчитам?“. Отговорът беше: „На цялата за отпечатването“ и като че ли камък падна от сърцето ми. Това беше среща с един съвременен визионер, като тези от книгата. Видя предимствата на проекта, бързо го оцени и веднага го подкрепи. Подобен тип хора са градили през вековете образа на Русе, такива има и в съвремието ни, макар то да ни изглежда сиво и безлично. Творци на първи неща са сред нас, но улисани в дребнотемието на деня, трудно ги отличаваме от тълпата и затова те остават непознати за нас. Дано идните поколения им отдадат заслужено признание.