Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.
В предложената езикова бележка ще посоча кратки сведения за някои особености на турската фонетика, които са важни за словообразуването в този език.
Турският език се отнася към аглутинативните езици. За тях е характерно, че образуването на словоформите се постига чрез аглутинация (от лат. аgglutinatio – „прилепване, залепване“), т.е. коренът на думата не се променя, а словообразуването се постига чрез наставки и окончания, които се добавят („прилепят“) към корена.
Много важна особеност на строежа на турската дума е хармонията на звуковете (гласни и съгласни). Съществуват два типа хармония на гласните – голяма вокална храмония (турските граматици я наричат büyük ses uyumu) и малка вокална хармония (тур. küçük ses uyumu).
Голямата вокална хармония се изразява в следното: ако първата сричка е твърда (съдържа някоя от твърдите гласни a, ɪ, o или u), то и следващите срички трябва да бъдат също така твърди; ако първата сричка е мека (съдържа някоя от гласните e, i, ö или ü), следващите срички също трябва да бъдат меки. Ето примери: okul „училище“; baba „баща“; babalɪk „тъст“; burun „нос“; demek „сиреч, тоест“; evet „да“. Много малък брой турски думи са изключение от това правило. Такива са например anne „майка“, elma „ябълка“, kardeş „брат, сестра“ и някои други. Не се подчиняват на правилото и сложни думи като Karadeniz „Черно море“. Но огромният брой думи, които не се съобразяват с голямата вокална хармония, са от чужд произход – арабски, персийски или от различни европейски езици. Такива са напр. арабските думи kitap „книга“, haber „новина, известие“, harem „харем (женско отделение в дома на мюсюлманина)“, asker „войник“, esnaf „еснаф“ и хиляди други. Към тази група принадлежат персийски думи като padişah „монарх“, berbat „нечист; пагубен“, pehlivan „борец, атлет, герой“, divan „съвет; бюро, канапе“, zindan „затвор, тъмница“ и хиляди други. Голям брой думи в турския език са заемки от европейските езици, напр. gazete “вестник“ (от италиански произход); konferans „конференция, съвещание“ (френско същ. име от латински корен), enstitü „институт“ (френско същ. име от латински произход), profesör “професор“ (френско същ. име от латински произход), sosyete „дружество, общество“ (френско същ. име от латински произход).
Малката вокална хармония се изразява в следното правило: ако първата гласна в думата е незакръглена (а, е, ɪ, i), и следващите гласни също са незакръглени; ако първата гласна е закръглена (o, ö, u, ü), следващите гласни са u, ü, a или e. Ето някои примери: omuz „рамо“, odun „дърва“, ölcü „мярка“. Изключенията са съвсем малко, напр. armut „круша“, çabuk „бързо“, çamur „кал“ и някои други.
Посочените по-горе правила се отнасят и за образуването на различните форми на думите. В турския език няма представки. Наставките изразяват само едно граматическо значение и за да се посочи това значение, винаги се употребява една и съща наставка или окончание. Наставките и окончанията не се сливат с корена или с други наставки и окончания. Подредбата на отделните части на такава производна дума е следната: в началото се намира коренът на думата, след него се поставят наставките характеристики, а след тях – наставките окончания.
Гласните в наставките се променят в зависимост от гласната в корена. Ако коренът съдържа повече гласни, видът на наставката се определя от последната гласна на корена. (Следва)
Иво БРАТАНОВ