Още през XI век в старобългарските писмени паметници се забелязват частични отклонения от фонетичните и граматичните особености на Кирило-Методиевия език. Отклоненията са допускани под влияние на действителния изговор на преписвачите от онова време. През XII в. промените се увеличават и този факт дава основание на специалистите по история на българския език да отделят XII – XIV в. като нов период в развитието на нашия език. Този период е наречен среднобългарски. Той се характеризира с редица важни промени, отразени и в писмените паметници. Ето и някои от най-важните промени: 1. Постепенно се разколебават падежните форми и към края на среднобългарския период в по-голямата част от българските говори има само отделни остатъци от тези форми. 2. Степените за сравнение при прилагателните имена вече се изразяват чрез специални частици. 3. Развива се членна морфема. 4. Разпадат се сегашните деятелни причастия. 5. Появяват се деепричастията. 6. Постепенно се загубва двойственото число при имената, местоименията и глаголите. От него в съвременния български език има само отделни остатъци.
Дори и само тези важни процеси доказват, че вековете от XII – XIV вкл. са преходен период в нашата езикова история.
Старобългарският език се разпространява като книжовен и сред другите православни славянски народи, където попада под влиянието на местните говори. Така се появяват негови различни редакции, сред които най-важна е руската редакция.
Старобългарският книжовен език прониква в Киевска Рус в самия край на Х в., след покръстването на Русия. Според руската летопис „Повѣсть времѧнныхъ лѣтъ“, написана в Киев около 1110 – 1118 г., това събитие се е случило в 988 г. Цялата богослужебна литература в Киевска Рус е възприета именно от България. Нейният език ясно пази старобългарските езикови особености, но на отделни места в тях се появяват и отклонения под влияние на действителния изговор. Така се появява руската редакция на старобългарския език, която по-късно се превръща в съвременния черковнославянски език.
Преди да премина към кратка характеристика на черковнославянския език, ще посоча, че у нас под „черковнославянски език“ се разбира именно руската редакция на старобългарския език. Това е естествено, защото тази редакция е и най-разпространена. Освен нея обаче съществуват и още два вида черковнославянски език: хърватскоглаголически тип и чешки тип. Първият от тях се употребява в богослужението на Католическата църква в Хърватска. Чешкият тип е изграден по научен път през 1972 г. и сега се ползва в католическото богослужение в Чехия. И двата варианта обаче са рядко използвани.
Руският вариант на черковнославянския език се оформя постепенно. През последната четвърт на XV в. в руския град Новгород е завършено съставянето на Генадиевата Библия – пълен свод на библейските книги на Стария и Новия Завет в превод на черковнославянски език. Инициатор за този важен труд е Новгородско-Псковският архиепископ Генадий. През 1580 г. в гр. Острог (Ривненска област, Украйна) е публикувано печатно издание на Библията на черковнославянски език, озаглавено БИБЛIА СИРѢч КНИ́ГЫ вéтхаго и᷄нóваго завѣта поя҆зы́кȣ словенскȣ (един от източниците на това издание е именно Генадиевата Библия).
През 1596 г. във Вилно е издадена „ГРАММАТIКА СЛОВЕНСКА Съве῎ршéннаг и҆скȣ́ства ὀсми҆ ча́стiй слóва, и҆ и῎ных нȣ́ждных“ на Лаврентий Зизаний (род. ок. 1570 г. – поч. след 1633 г.). Това е първото по-пълно изложение на правилата на черковнославянския език.
(Следва)