Близки, приятели, колеги се сбогуваха вчера в катедралния храм „Света Троица“ с един от именитите русенски архитекти - Тончо Тончев. Със сигурност всеки от тях пази различни спомени за този широко скроен слънчев човек, който винаги беше готов да сподели трепетното си отношение към може би най-ценното притежание на Русе - богатството от архитектура и хармония, и какво и как се опитваш да впишеш в него като съвременник.
За сбитата професионална биография на архитекта, която дори и така показва мащаба на това, което арх.Тончо Тончев направи и опази приживе, припомниха в съобщението за кончината му неговите синове - Калоян и Ивайло (самите те продължители на архитектурния и дизайнерския вектор от битието на своя баща). Кукленият театър, Симеоновата къща, музеят „Баба Тонка“, болничният параклис „Св.Василий“, много други реализирани и не съвсем проекти носят подписа и почерка на арх.Тончо Тончев.
А аз си мисля не само за човека, който винаги бе готов с линийка и молив да изобрази детайли и силуети на скъпоценни за Русе сгради, а и за сладкодумния събеседник Тончо Тончев, за когото времето спираше, отвори ли се дума за опазването на архитектурното наследство, за недопустимата немара и за неистовата потребност от хармония.
Той водеше телевизионните зрители по русенските улици, за да открият прелестта на фронтони, пиластри, арки и херувими.
Той боледуваше всяка вандалщина върху оръдията на Паметника на свободата, върху щика на умисления ветеран в градинката на стария градски център, върху откъртен или напукан фриз и барелеф.
Той можеше с часове да разказва за къщи, здания, архитекти, инженери, строители - за онова минало, без което Русе не би бил такъв, какъвто е.
Характерното му чувство за хумор оцветяваше и най-драматичните, и най-обичайните наглед ситуации, в които водовъртежът на живота го поставяше - сякаш съдбата беше разбрала, че каквото и да изпречи пред него, Тончо ще го огледа, ще присвие очи, ще помълчи, а след това ще се ококори и ще се разсмее звучно: „Хо-хо-хо!“. И ще вкара тази ситуация в своето ателие, за да направи от нея звънтяща красота. Сам си намираше предизвикателства, посвещаваше им упоритост, ядове и душевни възходи - но пък толкова му беше щастливо, когато успяваше и виждаше, че хората се възхищават.
Така беше с първата цигулка, която направи през 2007-а. Обясняваше простичко: „Намирам книжки, чета, опитвам, опитвам наново, поправям грешките, накрая става!“. „Става“ до такава степен, че известната цигуларка Ваня Миланова свири на инструмента с марка „Тончини“ половин час!
Така беше и с наглед невъзможната задача да възроди от пепелта порутената църква „Всех Святих“, която русенци решиха да съградят наново с почти суеверната надежда, че така ще сложат край на бавния ход назад на своя блестял някога като перла в короната град. Липсата на оригинални чертежи е сериозно препятствие, но не и за него - той успява по случайно открит в стар кадастър чертеж в мащаб и по снимки на д-р Пачников и на свещеник Минко Казаков да възобнови размерите, конструкцията, планировката, фасадата на емблематичната за русенци църква. От спечелването от Тончев на конкурса за проекта през 1993 г. през първата копка, направена от патриарх Максим и митрополит Неофит през 1998 г., до септември 2017 г. храмът „Всех Святих“ е кауза, блян, смисъл и същина за Тончо Тончев. Всяка колона и всеки детайл е минал през сърцето и през ръцете му. Заедно със синовете си Калоян и Ивайло прави полилея - едно от даренията на Тончеви за храма.
И сякаш за да потвърди нелепите обрати в земния живот, точно този храм се превърна в една от стипчивите горчивини за архитекта. В деня, в който новият русенски архиерей получи ключовете от вече завършената църква, с първото си изречение той слиса присъстващите на церемонията. „Това не е църквата „Всех Святих“! - отсече хладно владиката. А в деня на първата тържествена служба в новия храм в присъствието на десетки високопоставени гости се оказа, че на паметната плоча със съпричастните с паметния градеж липсва едно име - името на арх.Тончо Тончев!
Трябваше му време, за да затвори тази горчива страница и да я затрупа под нови задачи, занимания и авторски и житейски предизвикателства. И отново да се засмива дяволито при среща, когато започваше с въпрос: „Абе, аз на тебе разказвал ли съм ти?...“. Щедро ми отваряше вратите към неговите истории със скулптора Кольо Желязото, с бай Нено Железаря, с прерисуваните крака на бароковата масичка с глави на Луи Петнайсети, които обаче се сторили неуместни за един русенски партиен ръководител... „Разказвал ли съм ти как поканих една юристка да влезе в изборите?“ - подхваща Тончо и отприщва колоритна драматизация на забавна случка от недалечното минало.
Улавям се, че май завиждам на ангелите в небесата. Тончо има толкова много да им разказва! Казват, че там нямало кой да завижда, да подлага крак, да свива устни пренебрежително. Дано да е така! Тончо има право да му е светло и равновесно!
Сбогом, приятелю!