Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.
В предходната езикова бележка споменах, че св. св. Кирил и Методий създават старобългарския книжовен въз основа на говора но българските славяни, живеещи в Солунско. Въпросът за народностната основа на този език е много важен за славистиката. През различни периоди се изказвания различни хипотези за неговата народностна основа. Тук не е необходимо да се спираме върху от старите от тях, защото те нямат научна стойност и отдавна са отречени от славистиката. Сега е общоприетомнението, че книжовният език, създаден от двамата Първоучители, има славянобългарска народностна основа. Това може да се докаже с редица аргументи. Ето само някои от тях.
В езика на св. св. Кирил и Методий е съществувала особена гласна, която в науката се нарича ятова и се е изговаряла като широко „е“ (във фонетичната транскрипция тя се отбелязва със знака [ê]). Този звук е характерен и за редица български говори (напр. в част от Североизточна България, в Родопите, в Тракия и др.).
Друго важно доказателство са гръцките думи, преминали в старобългарския език не в своята книжовна форма, в народната форма. Така например съществителното име сѫбота е заимствано в българския език не от гръцката книжовна форма σάββατον, а от народната σάμβατον. Разбира се, подобни заемки са можели да преминат само в езика на онези славяни, които са живеели в непосредствена близост с гърците. Такива са били само българските славяни.
Някои факти от синтаксиса също са типични само за Кирило-Методиевия език и за съвременния български език. Такава е например употребата на дателен притежателен падеж, вж. напр. словосъчетанията „брат ми“, „ръката ти“ и др. под. Дателен притежателен падеж се среща единствено в Кирило-Методиевия език и в съвременния български език.
Съществуват и други доказателства, които ясно показват българската народностна основа на Кирило-Методиевия език.
След като е ясно, че езикът на Солунските първоучители има българска народностна основа, естествено е той да бъде наричан старобългарски. В славистиката това название се утвърждава още през XIX в. Редица учени обаче и в миналото, и сега наричат този език „старославянски“. Когато говорим за названието на един книжовен език (тук нямам предвид планови езици от типа на волапюк, есперанто, идо и др. под.), винаги трябва да помним, че езикът се нарича по името на народа, на който принадлежи, а не в зависимост от други фактори. Названието „старославянски“ не посочва именно етническата принадлежност на Кирило-Методиевия език, който, както вече беше казано по-горе, има българска народностна основа.
Съществува и още един термин, а именно староцърковнославянски. И той е неточен поради следните две причини:. 1. Той не посочва народностната основа на книжовния Кирило-Методиевия език; 2. Той определя Кирило-Методиевия език само като църковен, а това определение не е точно. Книжовният език, създаден от солунските Първоучители, у нас се е ползвал като държавен, просветен, църковен и т.н.
Нека да бъдат посочени, макар и съвсем накратко, по-главните особености на старобългарския книжовен език.
Старобългарската фонетика се характеризира със следните по-важни особености: 1. Наличие на две свръхкратки гласни, наречение ерове („ер“ голям и „ер“ малък). Съдбата на еровите гласни е различна в историята на нашия език. В някои случаи еровете се заменят с пълноценни гласни, а в други случаи престават да се изговарят. 2. Наличие на носови гласни, произнасяни съответно като носово „о“ и носово „е“. Те се бележат съответно с буквите Ѫ и Ѧ (такива носови гласни сега има в полския и във френския език). В съвременния български книжовен език те имат застъпници „ъ“ и „е“, вж. напр. старобълг. пѫть – път, рѫка – ръка, мѫка – мъка, пѧть – пет, девѧть – девет, десѧть – десет и др. 3. Наличие на ятова гласна, произнасяна като широко „е“ и отбелязвана с буквата Ѣ. Тази гласна в днешните български говори има различни застъпници. В съвременния български книжовен език застъпниците ѝ са [ʼа] ~ [е], напр. вЯра – вЕрен (вж. старобълг. вѣра); хлЯб (старобълг. хлѣбъ) – хлЕбен – хлЕбар; бЯл (старобълг. бѣлъ) – бЕли и др. под.
(Следва)
Иво БРАТАНОВ