В началото на юни русенецът Михаил Амиорков, който живее в САЩ, направи забележителни стартове на супертурнира по триатлон Escape from Alcatraz triathlon в Сан Франциско. Той завърши седми от 138 участници във възрастовата група 25-29 години, 24-ти от общо 1518 мъже и 25-и сред всички стартирали 1514 триатлонисти. Тези резултати го наредиха сред елита - широко усмихнатият след финалите млад русенец е сред най-добрите 2% от всички участници в триатлона - аматьори и професионалисти. А изпитанието, което събира атлети от цял свят, е известно със своето предизвикателно трасе: 2.4 км плуване в студените и бурни води на залива - от печално известния остров Алкатраз до брега на Сан Франциско; 29 км колоездене по хълмистите и криволичещи улици на града и 12.8 км бягане, включително прословутата „пясъчна стълба“ с около 400 стъпала, която тества не само физическата издръжливост, но и волята на участниците.
Михаил е едва на 26 години и участието в Escape From Alcatraz Triathlon не е просто лично постижение - то е вдъхновение за млади и стари, за спортисти и мечтатели. И доказва, че с труд и постоянство и най-невероятните цели са постижими - дори и да започват от басейна в Русе и стигат до вълните на Тихия океан край Алкатраз.
Кой определя човешката събда? Кой чертае пътя, който ще извървим напред в живота? Кой може да бъде наш съдник? В средата на своите 20 години, с 10-месечно бебе на ръце и 2000 долара в брой - така Виолета, майката на Михаил, започва преследването на американската мечта. Една майка и един син изправени пред предизвикателствата на живота. На него му предстоят още много лични и професионални успехи, а тя вече свободно си поема въздух, защото от плещите й е паднал тежкият товар на задачата Мишо „да прескочи това да е първо поколение емигрант“. Започваме разговор за стоицизма на една майка и успехите на сина й. Редовете са пълни с жива история. Неподправени, истински и лични. Те рагръщат един семеен космос - на колебания, трудности, изправяне срещу живота и оцеляване.
- Какъв е пътят, който извървяхте от България до Америка? Кои са най-важните уроци, които изградиха човека, който си днес?
- Винаги съм искала да отида да живея някъде на друго място, от много малка. Може би някакъв авантюристичен дух. Не знам дали е от зодия или характер. Когато бях малка, исках да отида в Русия. И съм ходила, и е невероятна държава, с невероятни хора. Бях изпратена като пионерче - отличник. Исках да отида да живея там. След това имаше един чешки филм „Призраци в блока“, тогава пък реших, че искам да живея в Чехия. Цял живот съм искала да пътувам.
По професия съм акушерка. Работех тук в стария родилен дом. Иначе съм завършила математическата гимназия в Разград. След това станах акушерка в Русе. След това се омъжих. Една година бяхме на море във Варна и съвсем случайно се заговорихме с моя братовчедка за Зелени карти: как се кандидатства за Зелена карта и т.н. Прибираме се в Русе и проучвам процеса. Правя уговорка с наша двойка семейни приятели и им казвам: „Давайте да заминаваме някъде. На по-добро място“.
Тогава годините бяха страшни и сложни за човек, който е на 25-26, има мечти и иска да направи нещо с живота си
Финансово положението беше безумица. Попълнихме документите. На другия ден аз отидох да пусна нашите документи. И се обаждам на моите приятели и казвам: „Вие пуснали ли сте си вашите документи?“. Те ми отвръщат: „Ами не... кучето ги изяде. Не сме пускали“. И така аз забравям, че изобщо съм пуснала документи. Забременявам. Животът ме повежда в друга посока. Ти не пускаш за Зелена карта и утре да получиш отговор.
Един ден моят бивш съпруг ми се обажда и казва: „Получихме един огромен плик. Обаче почти го скъсах - не наполовина, но част от него“. Веднага се прибрах: „Одобрени сме за Зелени карти! Ами сега...?“. Тук трябваше да вземем голямото решение - ще го бъде ли, или няма да го бъде. Аз като по-напорист човек реших, че това ще го бъде. Нямахме пари за всички документации, които следваха да се осигурят. Тогава вече бях в напреднала бременност. Какво ще се случи с това дете? Къде ще раждам? Роднини събраха пари. Колеги, акушерки събираха пари от закуските си, за да ми дадат. Трябваха ни пари, за да заминем. Аз нямах примерно 10-15 хиляди долара, за да подготвя цялото това заминаване.
На 29 септември 1999 година ние кацнахме в Сан Франциско, след това в Сакраменто. Първото ми впечатление беше, че там беше адска жега през септември. Второто ми впечатление, на следващата сутрин - нямах гарант, който да покаже пред американските власти, че той ще ме поеме в първите няколко месеца, да гарантира, че няма да съм на улицата, да правя глупости. Това направи Естер Борисова. Тя ме пое. Винаги ще съм й благодарна. Тя беше моя старша акушерка. Замина в Америка на курсове. Аз й написах писмо и мъжът й веднага каза: „Да! Как бе, булгари...ще ви вземем при нас! Няма страшно!“ - той е македонец с голяма душа. Те ме посрещнаха в Сакраменто и живях в техния апартамент близо 3 месеца, докато си намеря жилище. Първото ми впечатление от сутринта в Сакраменто беше ароматът на бор, ели и евкалипт. До ден днешен това ми е в съзнанието - този аромат, този чист въздух.
Така започна американската мечта
В първите дни в Америка ми казаха - иди на църква, там ще намериш връзки. Така и стана. Намериха ми едностаен апартамент, където да се преместим с Мишо. Когато през 1999 година се изместихме в него, с бебе и нямахме нищо - отидохме на литургия. Сутрините там имаше американци, а следобед всички сърби, македонци, босненци. Отидохме следобед. Аз отидох да пуша с малкия с количката зад църквата. Свършва литургията, след това отиват всички на обяд и Иванчо, съпругът на Естер, ме извиква и казва: „Ето това са бугари! Нямат нищо! Утре се местят в апартамент“. На другия ден се местим и започват да идват пакетите - от вилицата до детското легло, всичко. Апартаментът ми беше обзаведен за около час и половина. Това е, което на човек му трябва в тази страна, когато не караш кола, не говориш английски, не се ориентираш още. После всеки си избира средата.
В Сакраменто работех като чистачка. В това време си оформих всички документи. Тогава се запознах и с една лекарка, която също беше дошла от България да сбъдва американската мечта. Тя обаче замина при роднини в Северна Каролина. Обади ми се и ми каза: „Тук, Виолета, има много повече възможности за работа. Аз чистя един ресторант“. Аз си казах: „Защо пък не... защо да чистя склад, като мога да чистя ресторант - напредък е...“. Казвам го с усмивка и сарказъм, но тогава не ни беше до смях.
Грабваме куфарите и заминаваме за Грийнсбъро, Северна Каролина - зелено, хубаво е там. Започнах да работя в кухнята на един ресторант. След това започнах и в голяма верига магазини. Така работех на две места. Бяхме с бебе, което трябваше да ходи на градина. Тя струва 250 долара на седмица, а аз не ги правех тези пари. Тогава взех генералното решение да дойде майка ми. Тя дойде за 6 месеца, помогна и си замина с Мишо. Аз 6 месеца издържах без него. Но след 11 септември аз летях към България да го прибера.
Първият урок, който научих
беше от моя супервайзър Антъни. Мия пода и се тюхкам как да отпуша един канал... Той дойде с бялата риза, нави си ръкава, бръкна, извади каквото беше и каза: „Виолета, Виолета, парите не миришат“. Урок номер едно! Тогава ме научи, че ако искаш хората да те уважават като ръководен кадър, мениджър, лидер - а лидер е много важна дума в Америка - не трябва да се страхуваш да правиш нещата, които правят хората, които ръководиш.
Вторият урок, който научих - бяхме на гости на едни по-възрастни на години от нас хора, също като нас дошли в Америка. Тогава се чудехме с бившия ми мъж как ще се справим сами в тази държава. Нашият приятел ми каза: „Виолетка, сега ще ти кажа нещо - ти си новородено бебе, един бял лист хартия и ти в момента пишеш своята история в Америка. Тя ще бъде такава, каквато ти я напишеш. И запомни едно - на никого не му пука коя си ти, откъде си...“.
Третият урок, който научих още в първите дни в Америка: всичко е в добрата връзка с хората!
- Как се появи идеята да заминете за Лас Вегас?
- Моят бивш съпруг имаше познати в Лас Вегас и решихме пак да се местим. Тогава Мишо беше на 2. Аз бях взела генералното решение, че аз Мишо не мога да го гледам и да му дам това, от което има нужда. Не можех да съм майка, която да му обръща необходимото внимание и същевременно да работя на 2 работи. А нямаше как, тъй като бях тръгнала със заем от над 10 000 долара от приятели. Аз не тръгвам на чисто в Америка, аз тръгвам назад. Случи се, че мъжът ми работеше като строителен помощник, претърпя инцидент, едва не пропадна на първия етаж. Тогава той се стресна. И аз му казах: „Слушай, животът е много непредвидим, но ние имаме ангажименти към мои хора. Когато имахме нужда от помощ, те ни помогнаха. Стягаш си парцалите и започваме да връщаме тези пари!. Но връщах парите сама. Тогава с много усет
успях да го убедя, че е по-добре да пратим Михаил при майка ми и баща ми в България
За да може той да се развие като нормално дете, а не като диване. Така 2002 година го изпратих на летището за България - сам. Вечерта, когато му редих куфарите, той тичаше около куфарите и викаше: „Мамо, много е голям куфарът, не мога да го нося...“. Така ние продължихме да живеем и работим в Лас Вегас - далеч от детето ни. Аз отидох в Щатите без английски и през цялото време мълчах. Но слушах колегите, радио, чета вестници, доколкото мога, гледах филми със субтитри. След 6 месеца в пушалнята влиза една Йована, сяда до мен и почва да ми говори. В това време нещо се отприщва в мен и аз започвам да говоря, и говоря. Тя ми казва: „Ти защо досега мълча?“. Казах й: „Аз ви слушах, но не говоря“. И тя ми каза: „Не е вярно! Говориш много добре на английски. Ще те заведа в Community College“. Отидох там да изкарам тест за сертификат за ниво. Те ми дадоха тест, който аз минах, и ми казаха, че съм за последно ниво. Не повярвах. Аз грам не говорех езика.
- Какви спомени пази Михаил от живота му в България?
- Михаил дойде в България 2002 година при майка ми и баща ми. И двамата бяха пенсионери. Живеехме до Втора поликлиника, в блок „Строител“. На мен там ми мина детството. Баща ми все ми казваше:
„Ти прати една абсолютна маймунка, която не знаеше как да се държи“
Стоеше вкопчен в крака на баба си. Майка ми и баща ми имат огромно влияние във възпитанието на Мишо - първите му 10 години. Като е пристигнал, да е бил на 3,5-4 години. Аз го прибрах на 14 в Америка. Вече отгледан.
- Кога и как започна увлечението на Михаил по спорта?
- Михаил като бебе беше много жилав и жизнен. Татко все казваше, че ще бъде атлет, гимнастик. Като го взеха в Русе, той беше на 4 години. Тогава решават да го запишат на земна гимнастика в „Ялта“. Записват го, колкото да развие спортен дух. Треньорът казва още на 2-рия ден: „Това дете е изключително гъвкаво, пластично. Искаме да го тренираме за професионалист“. Той заставаше и правеше шпагат без проблем. Ходи около година и половина там. После майка ми се разболя и нямаше възможност да го води на тренировки, а баща ми работеше по това време. След това Мишо сам решава да се запише на шах. Имаше една шах къща в улицата „Гурко“ между нашия блок и улица „Мария Луиза“. Сам отива и се записва да играе шах. Той е на 5 и половина години, но в България на тези години можеш, кажи речи, сам да ходиш до центъра.
Записахме го на детска градина, а под блока имаше и занималня - там ходеше. Първи клас започна в училище „Иван Вазов“. Ходеше и в училище „Европа“, за да учи английски. По-късно написа и едно есе в колежа в Америка на тема „Моята омраза и любов към английския език“. В есето се казва: „Всички ми говореха за тази жена, която е в Америка, която работи за моето благо. И затова трябва и аз да уча английски, за да отида там...
На първия учебен ден аз видях една жена с червена, буйна коса и черен маникюр. Тя ме прегърна и ми каза „Моето момче!“. А аз не знам как да я усетя“
- защото за него майка е моята майка и негова баба.
Той ходеше и на народни танци в стария Младежки дом. Отделно в училище бяха отишли да събират таланти за хора на момчетата в Русе. А Мишо пее, и то много хубаво. И го взимат. А моят род са все певци. Леля ми беше хористка в операта в Русе. Братовчед ми Преслав Ганев е прекрасен цигулар - учи в музикалната гимназия в Русе, след това Консерваторията. Свако ми е солист на русенската опера Евгени Ганев.
Татко ми имаше идея да го научи и да язди конче. И го записват за жокей на Хиподрума. Съответно в първия ден, в който той отива да се качи на коня, те го оставят и, както се случва във всяко нещо, треньорът идва и казва на баща ми: „Това дете има абсолютен потенциал. Трябва да го тренираме професионално“. Тръгват на тренировки 2-3 пъти и Михаил казва: „Аз няма да ходя. Аз не мога да ритам коня. Не искам да го ритам. Жал ми е! Не искам да ходя и да се уча да бъда жокей“. По същата логика отива на един урок с хора на момчетата.
Връща се и казва: „Аз няма да ходя. Не искам да ходя! Не искам да пея!“ - и приключваме. С Михаил е така. Той каже ли „не“ - позицията му е твърда. Аз едно време, когато казвах „не“ - няма „не“, трябваше да правя това, което ми казваха. В годините мен това ме е натоварвало. Да бъда най-добрата, да правя това, което казват родителите, да нямаш свои собствени идеи. Нещо, което аз не направих с Мишо.
- Кога беше първата среща на Михаил с плуването?
- Лятото 1-ви за 2-ри клас заминават за София на гости на моята леля. Там са 2-3 седмици и за да не скучае Мишо, го записват да се учи да плува на басейна до леля ми. Оставят го сутринта, след 2 часа отиват да го вземат, а треньорът дърпа баща ми и му казва:
„Ти това дете трябва да го запишеш да плува. И да плува професионално, защото има потенциал“
Връщат се в Русе и го записват в плувния отбор „Ирис“. Така започва на Мишо плувната кариера тук в България. Аз го взимам на 14 - тогава плуването беше нещо, което много му харесваше.
- Кога и как реши да доведеш Михаил в Америка при теб?
- Беше дошло времето, в което той трябваше да започне гимназия, а и зелената му карта щеше да изтече, защото той беше в България 10 години. В този момент аз, колкото и да съм добре или зле, или го взимам, или се прибирам. Едно от двете. Но целта ми да отида в Америка, не беше да се прибера. Сега, ако ме питаш, още утре бих се върнала в България. Защото там съм постигнала това, което съм искала. Моята цел беше да дам на Михаил възможността да избира и да може да бъде каквото си пожелае.
- Как се появява плувният клуб „Sandpiper of Nevada“ в живота на Михаил?
- Една вечер, докато аз работя в един от магазините, в който бях асистент, си говорим с мой подчинен. И казвам: „Догодина, лятото ще прибирам детето си от България. То плува. Не знам какво ще правя... Тук къде ще търся отбори?“ - и той ми каза, че детето му плува в един отбор „Sandpipers of Nevada“. Посъветва ме да им изпратя един имейл, да им обясня положението и те щели да се свържат с мен. Аз вече започвам да се подготвям да взема Михаил. Той в Русе си плуваше, ходеше си по състезания, на уроци по английски. Майка ми и баща ми го подготвяха, че ще дойде „онази жена с черния маникюр“ от спомените му в първи клас, тази година се връща и го прибира. Свързах се със „Sandpipers of Nevada“, който в момента е един от най-добрите плувни отбори, много олимпийци излязоха оттам. Написах им имейл. Те поискаха негови резултати от състезанията в България. Аз им ги изпратих. И ми отговориха, че когато Мишо пристигне, ще направят едно пробно плуване с него.
Идва този август месец, в който аз идвам и прибирам Михаил. Тръгнахме за Америка. Аз не мога да изкарам Михаил сама. И тъй като вече се бяхме разделили с моя бивш мъж, трябваше да платя огромна сума пари за документи - пълномощно. На границата ни направиха проблем, затова че пътувам без мъжа ми. Но всички документи ни бяха изрядни. Тогава погледнах Мишо - той беше пребледнял, защото за първи път пътува с тази „непозната жена“, която знае, че е майка му, но той няма някаква емоция към мен.
Пристигаме в Лас Вегас.
Моите приятели го чакат, все едно идва президентът на Америка
Аз никога не съм преставала да имам връзка с Мишо. Но едно са всекидневни телефонни разговори, друго е да си очи в очи с детето си. Така той си дойде, а аз трябваше да го записвам в училище. Тогава го взех за осми клас с идеята да му дам една година подготвителна, преди да влезе в гимназията и да реши какво ще учи. Той си изкара всички тестове. Искаха да започне веднага, но реших да го оставя на по-долното ниво, за да може да свикне, да се подготви.
- Как продължи с плуването там, как го прие местната общност, в спорта?. Какви успехи постигна и как те се отразиха на развитието му?
- Отидохме и на тази пробна тренировка в басейна. Той скача и започват да го изпитват на всички стилове: кроул, гръб, бътерфлай, бруст. В края попитаха къде е плувал - в България. Реакцията беше: „Това дете има невероятна техника на плуване!“. Взеха го в по-напредналата група на неговата възраст. И така започна кариерата на Мишо с плуването. На следващия понеделник Мишо отива за първи път на тренировка. Първата му тренировка с тези деца. Влязохме в залата на басейна, отидохме до трибуните и там се запознаха с Крис - неговия треньор. Той го представи на всички деца. И върху Мишо се спусна една река от детски ръце и прегръдки.
От този момент аз знаех, че никога повече няма да се притеснявам за Мишо
Тези хора го приеха като техен. И майки, и баби са ми помагали. Аз съм летяла с частни самолети по състезания, защото плуването е много скъп спорт. Правех абсолютно всичко възможно да плащам таксите на плуването. За да може Мишо да продължи да се интегрира в средата, в която той ще живее днес, утре и когато си пожелае.
Тренировките в Америка бяха така - в 5 часа сутринта почва първата тренировка до 7.30; в 8.10 си на училище; в 14.15 ти е следващата тренировка. Скочил ли си в басейна в 14.16, минута-две по-късно, ти вече си закъснял. За да отиде Мишо в 5 сутринта, аз трябва да стана в 4 - да му направя зъкуска, да се нахрани и да го закарам. Живеехме много близо до училището му. Първите дни го карах. После го хванах и му обясних как да си прави закуската сам: това е хляб, ето ти филия, така се прави сандвич - събуди ме, за да те закарам. Той става в 4.00, прави си закуската, яде, защото трябваше да яде 1 час, преди да влезе в басейна; идва и казва: „Мамо, готов съм“. Аз по пижама слагам чехлите и отивам да го закарам. На 15 години си взе книжката и повече не ме е бутвал да го карам на тренировки. Спортът изгражда дисциплина. Когато започна работа, отначало бяха няколко момчета. После оставиха само него. Беше изпаднал пак в едно състояние. Казваше: „Мамо, аз съм в индивидуален спорт, но съм свикнал да бъда в колектив. Аз съм колективен играч. Сега нямам колектив и съм загубен. Моят успех винаги е зависел от успеха на другите, като цяло“.
До ден днешен най-големият му приятел е от плувния отбор. Така се почна със състезанията. На следващата година той влезе в по-горен отбор на клуба - беше 9-и клас. В 10-и клас пък вече влезе в най-силната група, която се казваше „Национален тим“. Започнаха да ходят на национални състезания, в олимпийския плувен център в Колорадо Спрингс да тренират. Една от причините, поради която тренираха там лятото, е, защото надморската височина е огромна. Плуването там е трудно. Когато ги смъкнат на състезание в Калифорния, те летят вече. Там се беше запознал с Майкъл Фелпс (смятан за най-великия плувец с 28 олимпийски медала и е 23 олимпийски титли - б.р.).
Михаил в началото беше един от най-добрите брусисти. Винаги обаче са го слагали да плува смесен стил. Аз съм питала треньорите - защо. Те отговаряха, че Мишо е универсален - може да плува всичко. Когато плуват щафета, той е последен - анкър. Защото, ако последният не е добър, отива цялата щафета. Михаил
нямаше амбицията да бъде най-добрият, да бъде олимпийски шампион - той плуваше за забавление
Никога не му е било фикс идея да е номер 1. Аз дори веднъж се ядосах и го попитах, добре де защо втори. Той ми отвърна: „Мамо, скочи ти в басейна и да видим на кое място ще си“. Но по-добре да не ме предизвиква - това са си шеги помежду ни.
- Как преминава едно състезание за Михаил през твоите очи - емоциите, положеният труд, разочарованието и успехът?
- В деня на състезанието Мишо не говори. Затваря се в себе си и мисли само за състезанието. Има си неговите ритуали. Ако нещо пък не е както трябва, не реагира бурно, не е яростен. Разочарованието му е тихо. Много е чувствителен, но прикрива тези неща. Той два пъти беше ставал MVP - най-полезен състезател за отбора си. Отделно беше спортист на годината. Вече последната година в гимназията, когато ласвегаският вестник определя спортистите на годината за ученици, той беше един от тях.
Тогава спечели шампионската титла на Невада
И беше много интересно, защото той плуваше смесен стил срещу един негов приятел от друг отбор. Този негов приятел беше един от най-добрите брусисти. И това му беше последното състезание на Мишо като ученик. Съответно беше една невероятна емоция, когато стана първи индивидуално. След това стана първи и целият му отбор на щафета. Аз го питах: „Какво те амбицира да станеш първи?“, а той каза: „Хванахме се на бас с Алек“. Той му е приятел и до ден днешен. Алек вече беше приключил с плуването. А Михаил искаше да влезе в университета с плуване и казва на Алек: „Ако ти завършиш в първата петица, аз ти обещавам, че ще стана първи!. Алек се съгласява и единият предизвиква другия. И двамата успяха. Тогава негов съотборник - Коди Милър, беше станал олимпиец. Ерика Съливан беше една от най-добрата на 1000 м плуване. Аз предложих на Мишо да продължи да тренира с треньора Рон Айткен. Той ми каза, че за да се класира за олимпийските игри, трябва да отиде в Небраска, да плува на преквалификация. Там участват над 1500 деца, от които избират двама. Тогава ми каза: „Аз си знам възможностите. Няма да съм в топ 2, а ще загубя една година в тренировки, докато аз искам да правя нещо друго със живота си“. И прие спорта като хоби.
- Имало ли е интерес от българската плувна федерация към Михаил и би ли се отзовал, ако бъде потърсен?
- Мислели сме си да се състезава за България. Имахме таква идея. Имаме братовчеди, мъжът е треньор, вече песниониран, по баскетбол, в София. Бяха идвали в Лас Вегас на гости, при нас. Жена му е баскетболистка също. Те му следят резултатите от плуването и му бяха казали, че някакъв треньор също го е следил и гледал. Но Мишо прецени разходите и каза: „Много пари. Моята майка не е толкова богата, за да разпилява парите си. Това не мога да го направя, да се върна в България“. Аз изкарвам, но все пак го гледам сама.
- Кое е следващото спортно предизвикателство, в което Михаил ще предизвика себе си?
- Следва състезанието Iron man (Железния човек). Подготовката е в мастър клас, където плува той сега. Там тренират хора, които са се отказали от професионалното плуване, но все още поддържат форма. Тренира към университета в Сан Франциско. Междувременно, докато беше в университета, се беше запалил по колоезденето. Мои приятели му подариха колело за завършването. Когато отидох на неговото завършване, след церемонията се събрахме в къщата, където живееха 5 момчета. Там дойдоха почти всички от отбора му, но те се сменят - някои идват, други завършват. Уважението и любовта, които аз видях към моя син...
осъзнах, че може и малко да съм го възпитавала, но съм свършила работа
Възпитала съм едно невероятно добро дете. Тези деца, които сега тръгваха да плуват, го гледаха с възхищение, като наставник. В последните месеци от университета той беше изпаднал в едно състояние - „не знам какво да правя с живота си“. Вече имаше работа и аз го попитах: „Мише, какво става?“, а той ми отвърна: „Не знам, мамо... целият ми живот е преминал в плуване. Аз се събуждам с плуването и си лягам с плуването“.
- Какви са новите начинания за Михаил, след като се отказа от професионалното плуване?
- В момента Михаил се занимава с финанси. Преди 6 месеца получи промоция да стане главен мениджър на екип. Това дете ще стане на 27 години и е постигнал много за тези си години, но си остава мое дете.
Когато завърши университет в Сан Франциско, отидох на гости и докато вечеряхме, той попита: „Мамо, кажи ми откъде ти дойде на ум да ме запишеш в този отбор? Да направиш всичко, което направи за мен, за да съм аз сега на това място, на което съм?“. А аз казах: „Мише, не знам... Интуиция“.
- За да създадем портрет на Михаил през твоите очи, сподели ни - любопитен ли е като теб?
- Любопитен е. Много чете. Много е толерантен към всичко. Той не поддържа връзка с приятели от Русе, защото за него те не са толерантни. Не обича виканиците, псувните, мрази цигарите. Обожава музиката.
- Каква музика обича? Кажи ми песен, с която ти го свързваш?
- Слуша всякаква музика. Понякога ми праща клипчета от ТикТок на българска чалга. Умира да се смее. Харесва българска музика. Много обича групата Б.Т.Р. - слуша рок. Аз го свързвам с песента „Fame“ („Слава“) на Айрин Кара от филма „Флашданс“.
- Какви книги четат успешните хора като него?
- Една от любимите му книги е фантастиката „Дюн“ от Франк Хърбърт. Но чете и много книги за самоусъвършенстване.
- Какъв отпечатък остави Русе в Михаил?
- Сега, когато съм си в Русе, му пратих няколко снимки оттук. Преди 2-3 години се върна сам в България. Аз мнoго се бях притеснила, защото той има друг манталитет. Завърши университет 2020 година, по време на Ковид, а аз му казах: „Това ти е един от подаръците за завършването! Отиваш в България“. Ходи на опера, да гледа „Набуко“ - много му хареса.
И Русе му харесва. Все пак детството му е минало в този град
Това е историята на едно момче, което си смени живота на 14. Преди няколко години му казах: „Мише, връщай се в Европа“. А той ми отговори: „Мамо, ти ме докара тук. Аз не искам да ходя на друго място“. На него Америка му харесва. Но той вижда хубавите неща, защото е попаднал в хубава среда.
- Кого виждаш в него, като го погледнеш?
- Виждам себе си. Разхожда се с един календар, графици, всичко трябва да му е подредено. Работата му е такава. Докато при мен ставаха трудно нещата, при него пътят е естествен. Аз никога не съм го припирала за нищо. Ако беше казал: „Не искам да плувам!“, плуването го спираме. Но
плуването го спаси от бездействието, от наркотиците, от всички безумщини, които се случваха в Лас Вегас
Все пак това беше, е и ще си остане град на многото изкушения.
Моят успех не са парите, а това, че го възпитах да бъде добър човек и да си знае стойността. Аз като човек, който е минал през хиляди трудности, за да се докаже, при него нещата се подреждат по-леко. Той прескочи нивото на това да си първо поколение емигрант. Свършила съм си работата. Михаил е пример за всички мои приятели. Когато го видят, винаги казват: „Обичаме го това момче!“. Като го видиш, той е една светлина. Аз съм много горда с него. Той е най-хубавото нещо, което ми се е случвало в този живот. И не съжалявам за нито едно нещо, което съм жертвала - за него, за спорта, който го направи мъжа, който е в момента.
- Опиши Михаил с една дума
- Любов. Мишо с една дума е любов. Той носи любов със себе си.