На 15 август 1899 година, на Голяма Богородица, към небето отлита душата на Иван Доспевски - художник-живописец, представител на Самоковската художествена школа. Син е на Димитър Зограф, при когото заедно с братята си Захарий, Никола и Станислав учи иконопис и чиракува.
Иван Доспевски е автор на иконите в църквите „Свети Илия“ в Граница, Кюстендилско (1862 г.), „Свети Архангел Михаил“ в Косача, Пернишко, „Свети Димитър“ в Кюстендил (1867-1869), „Свети Георги“ в Ломница, Кюстендилско (1869), „Успение Богородично“ в Пирот (1870), „Свети Георги“ в Долно село, Кюстендилско (1873), „Свети Теодор Тирон“ в Конопница, Кривопаланско (1874), в Копиловци, Кюстендилско (1875), в Перивол, Кюстендилско (1880), „Успение Богородично“ в Ново село, Видинско (1880), „Свети Георги“ в Колуша, Кюстендилско (1881), в Коняво, Кюстендилско (1881), „Свети Никола“ в Негован, Софийско, в Германския манастир, в Пловдивската семинария и други.
Освен църковната живопис е автор и на портрети на Христо Лекарски, Григор Караманов (1875), Христо Николиев (1883).
Иван Доспевски е първият кмет на Самоков след Освобождението (1878 г.) и депутат в Учредителното народно събрание (1879 г.), в I Велико народно събрание и II обикновено Народно събрание.
Предлагаме ви очерк за него по материали от интернет.
В една малка стая, встрани от шумните салони и бурните вълни на обществения живот, сред мириса на терпентин и стара боя, Иван Доспевски е рисувал с очите на самотник и душата на романтик. Историята на този незаслужено забравен художник е като платно, по което времето е оставило сенки, но чиито цветове и до днес говорят със сила, тъга и искреност.
Роден в дома на иконописци, но търсещ собствен образ
Иван Доспевски се ражда на 14 февруари 1840 година в Самоков, градът на зографите. Семейството му е част от прочутата Самоковска художествена школа, а брат му Станислав Доспевски - ще се прочуе като един от най-големите възрожденски портретисти. В такъв дом с четката се ражда дете, а иконата е първата му учителка. Но Иван, макар възпитан в традицията на православната живопис, ще тръгне по собствен път - тих, уединен, но дълбок.
Още от ранните си години Доспевски проявява необичайна чувствителност и склонност към наблюдение. Казват, че е можел да стои с часове в църквата, вгледан в лицата на светиите, сякаш търсел не само образ, но и човешкото в тях - умората, вярата, болката. Това вглеждане ще го следва цял живот - и в изкуството, и в човешките отношения.
Пътят към изкуството - през мълчание, саможертва и упорство
Иван Доспевски няма бляскава биография с учене в чужбина, салонни успехи и шумни изложби. За разлика от брат си Станислав, който учи в Москва и Париж, Иван остава в Самоков и се обучава основно в домашна среда - от баща си, от брат си, от местните зографи. Но това не означава, че е по-малко талантлив. Напротив - творбите му носят онази вътрешна зрялост, която идва не от академии, а от живота.
Неговите ранни произведения са икони - за църкви из Самоков, Пловдив и Пазарджик. В тях има нещо особено - светците му не са вкопчени в догмата, а човешки, живи. Очите им сякаш гледат не в отвъдното, а към човека отсреща. Това не се харесва на всички. Някои го обвиняват в отклонение от канона. Други обаче го наричат реалист, новатор, макар тези думи тогава още да не са част от речника на българската художествена критика.
Портретист на душата - изкуство, което мълчи силно
Истинската сила на Иван Доспевски е в портрета. Там той намира себе си, своя език, своята болка. Неговите портрети не крещят, не търсят показност. В тях има тишина - онази тишина, която говори повече от всички думи.
Той рисува хората около себе си - братя, роднини, духовници, обикновени самоковци. Но зад лицата им се крият истории, настроения, страхове. Неговата четка не рисува просто визия, тя вади същността. Особено прочут е портретът му на възрастна жена - майка му, вероятно. Очите й са потъмнели, ръцете сбръчкани, а устните леко притворени - сякаш всеки миг ще се помоли или ще запее. Този портрет е сред най-силните в българската класика, макар малцина да го знаят.
Друг впечатляващ негов образ е този на самия Станислав Доспевски - портрет, изпълнен не с братска сантименталност, а с дълбоко разбиране за мисията на художника. Иван го рисува с тъга, но и с възхищение - двамата вървят по различни пътища, но съдбата ги е свързала с една нишка: любовта към изкуството.
Самота и сянка - живот в сянката на брат и в светлината на вярата
Много биографи ще кажат, че Иван е живял в сянката на брат си. И ще са донякъде прави. Станислав е прочут, светски, активен в обществото. Иван - тих, усамотен, понякога дори недостъпен. Но тази сянка не го задушава. Напротив - тя му позволява да се концентрира в тишината, да създава изкуство, което не търси признание, а истинност.
Семейният му живот остава почти загадка. Не е известно да е бил женен или да е имал деца. За някои това е знак за отшелничество, за други - за дълбока отдаденост на изкуството. Малцината, които са го познавали, го описват като мек човек, малко странен, с навик да се усамотява с часове. Понякога е рисувал в планината - казвал, че там „чува по-добре Бога“.
Умира през 1910 година забравен, беден, но спокоен. В последните си дни рисува една икона, вероятно за себе си. На нея Свети Лука държи не четка, а сърце - сцена, която никога не е канонична, но която казва всичко за вярата на Доспевски в изкуството като дело на любов, а не на слава.
Следа в тишината - защо Иван Доспевски днес отново говори
Днес творбите на Иван Доспевски се намират в различни галерии - в София, Пловдив, Самоков. Но много от тях са изгубени или в частни колекции. Неговото име рядко се споменава в учебниците. Няма паметници, площади, улици, носещи неговото име. Но постепенно интересът към него се събужда.
Изкуствоведи започват да го преоткриват, да изследват стиловите му особености, да търсят нови атрибуции. Той е определян като „най-интимният портретист на XIX век“, „българският Вермеер“, „самотникът на Самоков“. Има нещо символично в това, че неговата слава идва след смъртта му - както често се случва с големите.
Доспевски не е революционер в стила, не е новатор в техниката. Но е художник на сърцето. В свят, в който изкуството често търси външен ефект, той е търсел вътрешната истина. В свят, в който художниците се надпреварват за внимание, той е търсил смирение. И може би затова неговите картини все още говорят - не с шум, а с дълбочина.
Завръщане на душата
Иван Доспевски не е просто художник. Той е напомняне. Напомняне, че изкуството може да бъде тихо, но силно. Че талантът невинаги се мери с признание. Че великото невинаги е бляскаво. Че в сянката на историята могат да се крият светли съдби.
В съвременния свят на дигитални образи и бързи ефекти образите на Доспевски идват като въздишка от друго време. Те не крещят, не примамват. Те просто стоят - със своите дълбоки очи, уморени ръце и искреност. И чакат някой да ги погледне. Истински.
Дали Иван Доспевски някога е мечтал за слава? Едва ли. Дали е бил щастлив? Вероятно не по начина, по който светът го разбира. Но в тишината на ателието, в часа преди свечеряване, когато сенките стават дълги, а боите - по-топли, той е рисувал с душата си. И тази душа днес говори - на нас, на бъдещето, на вечността.