Преди дни излезе от печат една книга на русенец, която със сигурност ще направи впечатление на интелигентната четяща публика. Заглавието е „Врътки или хелтър скелтър“, а авторът й е русенският юрист Радослав Йонков. Знам, че когато представяш нещо, е забранено да се започва с това КАКВО НЕ Е то. Но въпреки това бързам да кажа: това не е роман, не е сюжетна художествена литература (при все че изобилства от безброй сюжети и герои), не е сатира, не е фентъзи, не е чиста публицистика. А по-скоро е всичко това, но без грам измислица - тя и без друго не е нужна, когато животът ти поднася купища чудновати истории и причудливи преживявания, които не само че не се нуждаят от разкрасяване, но и често предизвикват спонтанното: „Верно ли?! Не може да бъде!“. Радослав Йонков е талантлив разказвач, който привлича с искрометното си чувство за хумор, с непримиримата си позиция, с откровените си размисли за това, което е било, и за това, в което плуваме в последните десетилетия. Ако живеехме в Средните векове, може би щях да кажа, че книгата му е пъстър гоблен, населен с кажи-речи всичко, което съставлява дните ни - със забавните случки, с поривите, с добрите намерения, с разминаванията, с горчивите размишления, с гневните изблици и с добронамерената ирония. Но не сме в Средните векове. А сме някъде в серпантините на шеметната пързалка хелтър скелтър, която ни мята по завоите и не ни оставя много време да размишляваме. И ето - „Врътки или хелтър скелтър“ на Радослав Йонков ни предлага този деликатес: да си припомним това-онова, да се зарадваме, че не сме сами и самотни във все по-опустошителното откъм емоции и разум битие, да послушаме красива музика и да възкликнем наум: „Каква хубава книга! Не всичко е загубено!“.
Разговарям с автора на книгата дни след нейното излизане от печат.
- Кое отключи написването на тази книга?
- Преди време прочетох „Гладни сърца“ на Веселина Седларска. Тогава си казах: аз имам доста подобни истории, мои случки, защо не седна да напиша някои от тях? И се появиха 70-80 страници.
- Сериозен обем...
- Дадох ги на Петьо Тодоров да ги прочете и той ми каза: „Имай предвид, че стигнеш ли до редактор, той ще отреже една трета“. Значи, трябва да направя, примерно, около двеста страници - за да останат две трети от написаното, помислих си аз. И продължих да пиша. Но все пак не знаех дали това, което пиша, става. Тогава пратих на Седларска част от текстовете. Тя ми отговори, че й харесва, но че трябва много да работя и заедно с това много „да чистя“. И така в крайна сметка написах всичките около 250 страници.
- Разказвате случки и събития от различни времена, периоди и ситуации. Имахте ли предварителни записки? Бележници с впечатления и настроения?
- Не, нямам никакви записки! А и преди това не съм мислил да пиша сериозно. Просто когато започнах, записвах на отделни листчета какво още си струва да се разкаже. И след това го развивах в отделен фрагмент. Някои от тях ставаха по-дълги, други - по-кратки. Не всяко нещо има хляб за дълга история. И не е нужно излишно да се разтяга.
- Кое ви беше най-трудно при създаването на книгата?
- Подреждането на отделните фрагменти и търсенето на подходящи заглавия на разделите. Части от текста лесно могат да се отнесат жанрово, но в целостта си този текст не се вписва в никакви жанрови рамки.
- Да, и може би в това е и чарът на „Скелтър хелтър“ - историите са живи, колоритни, забавни, някои са остри като кремъчни камъчета, други са изпълнени със светла носталгия, в трети през реалната „проза на живота“ прозират солени, горчиви или вкусни мъдрости - кристалчета от преживяното. Но всяка от тях е толкова дълга, колкото й е отредила реалността...
- Робърт М. Пърсиг споменава традицията шатокуа - устна разказваческа традиция от края на 19 век за предаване на знания. Мисля, че съществува все още, макар и в по-малък обем. Не бих искал да прозвучи самомнително, но
и аз пиша така, разказвайки истории от живота
Някои от тях са разказвани многократно, на маса, при срещи с приятели, други за първи път се появяват.
- Но в книгата има не само ваши лични преживелици.
- Реших да включа и разкази, които съм чувал от други хора. Те са странни, интересни неща, а пък аз знам, че хората, които са ги преживели, или вече ги няма, или пък никога няма да ги разкажат. А си струва това да бъде описано. 70 на сто от нещата в книгата са лични мои преживявания, другите са ги споделили с мен хора, за които съм убеден, че не си измислят и не съчиняват.
- Разкажете малко за себе си.
- Роден съм в Русе, завършил съм Английската гимназия, след това казарма, после Юридическия факултет в Софийския университет. Работа в прокуратурата като районен прокурор - в последната година на комунизма и първата година на демокрацията. От 1991-ва съм на „свободния пазар“, бях юрисконсулт на банка, управител на борса, след това си доучих в Унгария, където защитих докторат по международно бизнес право, темата е „Сравнителноправен анализ на търговията с ценни книжа в САЩ, Германия и Унгария“. Като се върнах от Будапеща, през 1993 година си отворих консултантска фирма - и вече 32 години се занимавам с дружества, договори и най-безболезнено местене на активи.
Интересно е, няма случай, който да е идентичен с предходен, винаги е различно
В консултантската работа трябва да се съобразяваш с клиента, включително и с акъла му. Имал съм случай, когато правя договор от 10-15 страници, а клиентът ми казва: „Договор с повече от две страници не чета, камо ли да подписвам!“. Питали са ме: „Защо не правите винаги варианта, който според вас е най-добър“. И отговорът ми е: „Защото клиентът невинаги го разбира. Такава е неговата воля“. Да, интересно е.
- Как се чувствахте, докато пишехте?
- Беше забавно да се връщам в предишни години. Това ми дава възможност да преосмисля някои неща. Например ролята на дружинната ръководителка в някогашното училище. Тогава не съм си давал сметка каква огромна власт всъщност е имала дружинната - та тя е била по-важна дори и от директора. Но сега вече мога да видя онези връзки, които са ми убягвали - напълно естествено това са неща, които едно дете няма как да улови.
- Колко време писахте книгата?
- Около година и половина - две. В това число и близо половин година изглаждане на текстовете.
- Постояно ли пишехте - обсеби ли ви това ново занимание?
- През тази година и половина е имало периоди със служебни и лични ангажименти, когато не съм прибавял нито ред. Странното беше, че пишех нощем.
Като студент никога не съм учил през нощта, след това не съм работил нощем. А тази книга е писана вечер и нощем.
Един от литературните ми кумири още от юношеските ми години, Ърнест Хемингуей, сутрин е сядал в кафенето, разтварял е бележника си и е насипвал вътре определен брой думи. При мен беше точно обратното - изобщо не важеше правилото „Нито ден без ред“. Мисля си и за друго - за използването на по-сложни думички. Известен е спорът на Хемингуей с Фокнър, който обвинява автора на „Старецът и морето“, че упорито избягва да напише дума, която трябва да се търси в речника. Хемингуей му отговаря, че не са нужни големи думи, за да се опишат големи неща. Аз обаче използвам думи, които трябва да се търсят в речник.
- Но това при вас провокира читателя да провери не просто значението на дума, а самия себе си, окръжността на познанието си и с удоволствие да добави още нещо ново. А как дойде заглавието? И защо „Врътки“? Защо „Хелтър скелтър“? Още един израз, който трябва да се потърси в речниците.
- „Врътки“ беше някак логично - повечето от историите в книгата имат неочакван обрат. Докато мислех заглавие, установих, че повечето подходящи вече са на книжния пазар. Като например онази велика книга на Роалд Дал - „Разкази с неочакван край“. Кембъла пък издаде прекрасната „Нещо за четене“. Другото подходящо е „Няма такава книга“. Но има такава книга! Тя е на Людмил Станев.
Тогава потърсих еквивалент на „врътка“ в преносен смисъл. И го намерих в „хелтър скелтър“
Освен популярната пързалка, която се нарича така и която поставих на корицата, „хелтър скелтър“ означава също и безпорядък, разхвърляност. Интересно е, че 99 процента от хората като чуят „Хелтър-скелтър“, се сещат за „Бийтълс“. А почти никой не се сеща за Чарлз Менсън, който заимства израза от песента на „Бийтълс“ и го изписва с кръв на стената, след като убива актрисата Шарън Тейт... Моят хелтър скелтър е свързан с пързалката, не с „Бийтълс“ и с Менсън. Всъщност по-забавно ми беше да измислям вътрешните заглавия в книгата, които да разделят текстовете. Музиката много ми помогна в това. Най-много си харесвам „Реви, Марко“. Огромна слабост имам към Чудомир. И към Радичков.
- Сам издадохте книгата.
- Да. И сам си я разпространявам. Който иска, може да ми пише на rados.book@gmail.com или да се свърже с мен във Фейсбук. Книгата я има и в една малка книжарница на улица „Мария Луиза“ 20. Струва ми се, че перипетиите покрай това нищо чудно да се превърнат в следваща книга.
- Ще направите ли представяне на „Хелтър скелтър“?
- Да, ще направя, но най-вероятно наесен.