За първи път в Русе светва електрическа крушка през 1884 година във Флотския арсенал. За целта е използвано едно старо корабно динамо „Грам“, което, според спомените на мичман първи ранг Димитър Алов „учениците посменно прислужваха, за да привикнат да търсят и поправят неизправностите в инсталацията, които често се случваха понеже и динамото, и проводката бяха стари - износени...“. После, продължава Алов, им хрумнало да използват акумулаторите на електрическия катер, подарен от султан Абдул Хамид на княз Фердинанд. Заредили ги от динамото на яхтата „Александър I“ и салонът на офицерския клуб светнал. После им дошла идея кавалерска: поставили букет от крушки в дамските тоалетни.
Необходимо е да направим няколко уточнения в разказа на Алов. „Александър I“ пристига в Русе на 15 май 1883 г. и можем да се доверим на мичмана, че динамото му е използвано, защото според водещият изследовател на коработехниката Иван Алексиев вероятно това е
първият български електрифициран плавателен съд и един от най-ранните случаи на въвеждане на електрическото осветление в България
В същото време от Русия са доставени миноноските „Черепаха“ и „Бычок“ заедно с мини, електрически взриватели и във Флотилията и Морската част вече е започнало обучението на електричари. По същото време от Балтийския флот пристигат и електрически батерии тип Грене, електрически звънци и други принадлежности.
Но използваните акумулатори не са на електрическия катер. Катерът „Муш“ е подарен от султан Абдул Хамид на княз Фердинанд при посещението му в Цариград през март-април 1896 г. Тежи 3.5 тона и е дълъг 12 метра. Движи се с акумулирана ел. енергия. В България е докаран от парахода „Борис“ през януари 1897 г. Зачислен е към Портово капитанство на флота във Варна и е трябвало да превозва княза от жп гарата до двореца „Евксиноград“. Но „Муш“ показва изключително слаби мореходни качества и при редките му плавания винаги е придружаван от друг парен катер. Фердинанд почти не го ползвал. Особеност е, че външната му обвивка е била от бакър (мед), по която личали много български имена. Срещало се и съкращението „Б-т-къ“. Вероятно за обковаването са използвани медни съдове, отмъкнати от Батак и други селища през Априлското въстание.
Първите сериозни опити за практическото използване на електричеството
правят русенците А. Баржу и Н. Стоянов, които на 13 септември 1887 г. подават молба до общинския съвет за построяване на осветление на 32-хилядния Русе. Управата отхвърля начинанието, като изтъква, че съществуващата регулировка на улиците не е подходяща. Едва на 7 октомври 1898 г. общината приема предложението на Букурещкия клон на Баварското електрическо дружество за електрифицирането на града, но този път идеята пропада поради липса на необходимите средства. През 1909 г. общинският служител инж. Петър Малчев посещава няколко европейски страни, за да се запознае с проблемите на градската електрификация. През 1910 г. е създадено Общинско стопанско предприятие за строителство на електроцентрала, електрическа мрежа и производство на електроенергия. През м. октомври същата година поемните условия, сметките и всички тръжни книжа са изготвени от началника на електрическото отделение инж. Малчев и изпратени в Министерството на вътрешните работи, което ги утвърждава на 2 март 1911 г. За осъществяване на начинанието
русенската община сключва с Българската народна банка заем за 650 000 лева
Строителството се възлага на акционерното дружество „Сименс Щукерт“ от Виена. Внасят се три швейцарски дизел-двигателя, марка „Зулцер“, с по 270 к.с., с австрийски генератори „Сименс Щукерт“, които произвеждали 50-херцов промишлен ток. Изграждането на централата на брега на Дунава започва през юни 1911 г., но Балканската и Първата световни войни забавят строителните работи. Машините влизат в действие на 26 август 1916 г., но истинската пробна експлоатация започва на 19 февруари 1917 г. До края на м. април е изградена 6-километрова 300 волтова мрежа, кръгово затворена с девет трансформаторни поста и мрежа за ниско напрежение 210/120 волта.
Официалното откриване на централата се извършва на 17 февруари 1917 г. от кмета на града Георги Михайлов. До 1921 г. потребителите получават енергия само за осветление - от свечеряване до полунощ. Още на 25 юни 1932 г. Русенският общински съвет обсъжда въпроса за разширението на централата, но разширения са извършени през 1927 г. и 1942 г., като дизеловите мощности са нараснали от 600 кВт на 1650 кВт и е монтирана парна турбина от 1500 кВт.
Пръв началник на централата е инж. Петър Малчев, заменен през 1926 г. от инж. Пеню Топалов.
Първият електроинженер в нашия град Петър Малчев
е роден на 24 февруари 1884 г. в Русе. През 1908 г. завършва инженерни науки в Нанси, Франция. На 29 януари 1909 г. е назначен в техническия отдел на Русенската община, а от 1 януари 1911 г. заема длъжността началник на електрическото отделение. Работата му като проектант на електрификацията на града е високо оценена от професорите Раваз от Лозанския университет и Маюи от Нанси, които гостуват специално за случая в Русе. На инж. Малчев се дължи електрификацията на Разград, Плевен, Свищов и Горна Оряховица. През 1924 г. е поканен да заеме поста технически директор на синдиката „Въча“, но предпочита да работи в родния си град. През 1925 г. в арбитражния съд в Париж защитава интересите на Софийската община по спора й с белгийското дружество „Електрическо дружество за София и България“. Съдбата прекършва нелепо живота на този достоен русенец. Инж. Малчев се простудява и получава силно възпаление на ухото. Подлага се на няколко последователни операции, но всичко е напразно. Умира в София на 20 февруари 1929 г. Ковчегът с тленните му останки е носен на ръце от гарата до дома му. Вечерта преди погребението електроцентралата отдава последна почит на своя създател с три последователни моментни угасвания на осветлението.
Централата, освен че е донесла светлина в русенските домове, е била и „дар Божи“ за бедняците в дунавския град. Какво е била тя за тях, ясно личи от разказа „Топлата вода“, поместен в „Русенски областен алманах“, 1942 г. Предлагам това любопитно четиво в автентичния му вид.
Боян ДРАГАНОВ
Топлата вода
Тя представлява голямо народно благо за сиромашта в Русе. Намира се на ул. „Мостова“, при „двата кладенеца“, нали знаете. Приижда от машините на Електрическата централа и тече постоянно. Три бетонни корита са пълни всякога с топла вода, която в повечето случаи е гореща и когато е малко по студеничко времето, вижда се отдалеч да дига голяма пара.
Известността, с която се ползва, я прави, като че ли да изпуска колкото се може повече пара, да облича всичко наоколо в пара, а жените, които перат при този студеничък ден, да изглеждат като силуети.
През дена е пълно с жени да перат на „топлата вода“, а нощем - с голи мъже, да се къпят.
Жените не са отблизо, те идат от „Портакала“, от „Киримидарите“, от „Сарая“ чак, и от „Божковата махала“. Отвсякъде! Не остава ред за тия, които живеят наблизо. Особено пред Великден. Още от тъмно се чуват да бухат с бухалките. Повечето от тях носят да перат чужди черги, с пари. И чакат ред. Трите корита не са достатъчни, мястото е малко за всичките. Понякога се скарват и се стига до бой.
На Еленка, например, която не се ползва с добра репутация, не и дават място, докато не операт останалите жени. Нещастната, нали е малко онеправдана от природата, тя може да чака и да се занася с войниците.
Те, може би, имаха право, страхуваха се от лошото й реноме, плашеха се от пъпките й. Нещо я беше изплюло.
Но понякога Еленка приемаше боя, само да се вреди. Тя започваше да вика, колко й глас държи и да плаче. Вдигаше се на крак цялата махала. Жените от близките къщи оставаха работата си и накацваха по дуварите:
- Еленка пак я бият!
Тогава Васил куминочистача, който е постоянно на „топлата вода“, влизаше в ролята на арбитър и ги разтърваваше. Веднаж той беше казал:
- Видяхте ли, мъжете ви не ме избраха едно време за кмет, щях да ви направя бани тука и по-вече корита щях да ви построя, за да не се карате сега.
В неделя и когато е праздник, коритата на „топлата вода“ се заемат от мъже, от бекяри. Повечето от тях са балканджии, на работа в града: дюлгери, бахчаванджии, геврекчии, ахчии, чираци и калфи всякакви, също и войници, които идват тук да се изперат. За жените тогава нямаше място. Случваше се само някоя слугиня, дошла повечето заради войниците.
По интересно е на „топлата вода“ нощно време. Щом се стъмни, започват да прииждат от всички краища на града и да се събличат. Понякога още е светло и на „топлата вода“ се забелязват вече голи мъже. Но жените от махалата взеха да протестират и да искат от мъжете си, да не допускат да става това. Какво зависеше, обаче, от мъжете им и какво можеха да направят те и при най добра воля от тяхна страна? Когато голите биваха деца, митническият стражар, долу от поста, идваше да ги разгони. Когато те биваха малко на брой, само няколко души и по-малодушни, също можеше човек лесно да се разправи с тях. Но когато се случеше цяла казарма от голи мъже,придошли от разните краища на града, да се къпят на „топлата вода“, какво можеше да се направи?
С други думи, на „топлата вода“ съществува голямо оживление.
Имало е случаи на „топлата вода“ да се къпят и жени, но заедно с мъжете си. Последните предварително проверяваха да няма да се къпи някой, след което заставаха на пътя, като часовои, да пазят жените си, докато се окъпят.
„Карлсбад“ - така я наричахме като момчета „топлата вода“, когато се къпехме там. Като момче, кой не се е къпал на „топлата вода“!
Която майка си загубеше момчето, на „топлата вода“ щеше да го намери. Това време мина.
Неотдавна, обаче, имах случай да се окъпя, след толкова години още един път на „топлата вода“. Беше през нощта, доста късно. Както се бях облегнал в коритото, от пара не се виждаше около мене нищо, хоп, отгоре ми двама стражари. Забелязах ги чак когато дойдоха при дрехите ми.
- Какво правиш?
- Къпя се.
- Кой си ти?
Отговорих им. И когато те разбраха, кой съм, оставиха ме да се къпя по нататък.
- Ний мислим, казаха те, че е някой от „голаните“!
И слязоха надолу по ж.п. линия, да ги търсят из вагоните.
Най-интересна е „топлата вода“ на голаните, на борсаджиите, на гаврошите, бездомниците, безприютните, на безпризорните.
На тях, именно, искам да спра вниманието на читателя. Те идват на „топлата вода“ не да се окъпят; зимно време е абсолютно недопустимо това, а да прекарат нощта. „Топлата вода“ е техен хотел.
Зимно време тези бездомни, безприютни, предпочитат коритата на „топлата вода“ пред студените вагони на линията.
Много безприютни спят през зимата в коритата на „топлата вода“.
Борис Авиатора е един от тези нещасници, който напоследък прекарваше нощта в коритата, докато му откраднаха обущата.
Слушах го веднъж, когато се разговаряше с едно улично момиче, бледо и изпито. Те бяха няколко, ходили цяла нощ, и сутринта на рано дошли да се стоплят на „топлата вода“. Бяха се събули и си миеха краката.
„Авиатора“ им се оплакваше:
- Представете си, им казваше той, човек остава случайно без квартира, това се случва в живота, нали? И вместо да безспокои близки и приятели, той идва тука хем да се измие, хем да прекара нощта. И да се намерят такива, които да ми откраднат обущата, на мене, последния бедняк, те заслужават смърт, смърт заслужават, смърт!
Стана той, наведе се, изцеди крачолите на панталоните си и взе да се препъва нагоре из улицата и да вика:
- Смърт! Заслужават смърт!
В такова състояние на транс не бе изпадал скоро. Тичаше посърнал от студ. Лицето му беше бледо; напълно беше изсмукан от водата, прекарал нощта в коритата.
Неговата съдба не е по-друга от съдбата на Лачо Мотора, който пълзейки идеше тук да лекува ревматизма си.
Не го виждаме вече. Не виждам почти никой от „голаните“ да се въртят край „топлата вода“, нито денем, нито нощно време.
Властите са взели мерки и на „топлата вода“ днес хората само се перат и се къпят...
Пишейки за нея, аз погледнах през прозореца на мойта стая, към Дунава. Беше студено навън, и „топлата вода“... тя дигаше пара.
Само силуетите на няколко жени се виждаха, жени, да перат в това студено време.
П.Ч.