Александър Томаш пропиля всичко, каквото можеше да се пропилее. Пребледнелите му от страх футболисти в мача за купата срещу „Лудогорец“ не създадоха нито едно голово положение пред вратата на очевидно най-слабата в последните години разградска селекция, а черешката на тортата беше загубеният евробараж срещу „Арда“. Така треньорът, който уверяваше през зимата, че напролет ще видим „нов и различен ЦСКА“, логично беше уволнен. Трябваше да спечели два мача и не го направи.
Забележете, уволнен. Без да намери мъжество и достойнство да се изправи и да подаде оставка. Излезе пред камерите, разигра сценката, че не му се говори, поднесе поредните извинения на публиката и пророкува, че „ЦСКА един ден ще бъде там, където заслужава“.
Ама това сме го чували вече. Десетки пъти едно и също - за червената общност, за любовта му към клуба от дете, за високите цели, че клубът ще стане шампион /кога?/. Както и отдавна дразнещото клише за сърцата, които трябвало да бъдат оставени на терена.
Евтини лафове от пусто в празно!
Тъй, кръг след кръг и при безпрецедентно търпение на началниците в ЦСКА, се стигна до крушението в Кърджали, където човекът, за когото „армията“ плати неустойка на „Спартак“ /Варна/ от 200 000 лева, се ската отново за оставката си.
И защо ли? Много просто - същите началници да броят пак неустойка, само че в неговия джоб. И сигурно не става дума за малко пари на фона с великата любов на Томаш към клуба на живота му. При оставка - пито-платено, а сега - възмездие в банковата му сметка, че остави клуба извън Европа.
Каква награда за „червената общност“, в която се кълнеше от сутрин до вечер!