Питали ли сте се как изглежда ателието на един художник? Какво има в него? Кои са били важните за твореца вещи, които са му осигурявали спокойствието и равновесието, за да се дистанцира от бита и да улови пъстроперата птица на вдъхновението?
Ако сега отидете в Художествената галерия, имате шанса да надникнете в светая светих на един известен художник. Разбира се, ще видите само една мъничка част от това, което е представлявало ателието на Петър Попов-Попето - но със сигурност тя ще ви даде възможност да усетите онази специфична атмосфера, в която той е създавал своите въздействащи живописни платна. В централната зала на галерията на „Борисова“ 39 е подредена изложба с негови творби, посветена на стогодишнината от рождението на Попето. Пак там е оформено кътче, в което е пренесен ароматът на ателието му - креслото с дърворезба по облегалката,
дузина четки, препарирана птица
книги от личната му библиотека, етажерка с тубичките бои, голямото огледало и, разбира се, статив с незавършена картина. При малко повече въображение може да се усети мирисът на терпентин, който задължително властва в едно художническо ателие.
Но ако въображението не е в повече, тогава просто посетителите на галерията могат да се оставят на сетивата си - и с тяхна помощ да навлязат в световете на Петър Попов, една от русенските легенди в русенското живописно майсторство. Така ще се докоснат до вечерни срещи с познати-непознати градове, в които улици и къщи пронизват с приглушена светлина полупрозрачни женски тела, ще изкачат стълби, за да попаднат в едно есенно небе, отразило в себе си закътан морски залив, ще застинат пред драматизма на голи фигури, напрегнати в търсене на несъществуващи отговори, ще се опитват със свои думи и наум да дописват
неразгаданите истории на „Синият петел“ и „Бялото дърво“
Тук е и „Червеното дърво“, казва Еслица Попова, дъщерята на художника, директор на Художествената галерия. И разказва: „Само че това е версия на картината, „Червеното дърво“ беше откраднато от една обща художествена изложба - просто изчезна и му се изгубиха следите. След време обаче Димитър Грозданов беше открил картината и я беше купил, но ето, сега и той е покойник и отново не знам какво става с това червено дърво“.
По повод стотната годишнина от рождението на Петър Попов в галерията сега са показани над сто пастели, рисунки, маслена живопис, като голяма част от тях са непоказвани досега. Те са семейна собственост, донесохме ги от ателието на Попов, уточнява Еслица.
Художникът е роден през 1925 година в Полски Тръмбеш, баща му е бил лозар, а майка му - учителка. Негов прадядо е бил свещеник и е изписвал стенописи в черкви, оттам идва и фамилията на рода - Попови. Още когато бъдещият живописец е на една година, семейството се премества в Русе. През зимата Дунавът замръзва и русчуклии се отправят на традиционната си ледена разходка към Гюргево. Сред тях е и семейството на невръстния Петър Попов. Малкото дете се разболява в ледения студ и оттогава му беше останала една кашлица, която понякога имам чувството, че чувам и сега, казва дъщерята.
Завършва Мъжката гимназия и след това
в Художествената академия е ученик на Дечко Узунов
и известно време на Илия Петров. От студентските му години е автопортретът с шапката, който посреща посетителите в галерията, придружен от няколко негови мисли, каквито обичал да си записва в белите полета покрай ескизите. „В ранния му период работите му са по-реалистични, в духа на класическия подход, след това минава в абстракцията и това е неговата същина. В пейзажа той поставя и зрителя, и автора в центъра на сфера и перспективата е кръглата перспектива на рибешкото око. А неговото цветополагане и начинът му на мислене са толкова характерни за него, че именно те го правят разпознаваем“, казва Еслица Попова.
След дипломирането си в Академията Петър Попов се завръща в Русе и започва работа като сценограф в Операта. Десетки постановки са белязани от неговия творчески почерк, а експериментът често е съпътстващ елемент на оперното изкуство на русенската сцена. Така
доста преди да чуем за Кристо и за опаковането на Райхстага, той прави една цяла постановка с опаковани неща, вързани с връв
не мога точно да си спомня дали не беше „Антигона 43“ на Любомир Пипков, разказва Еслица. От този период са и картините с балерините (една от тях, Таня Попова, става съпруга на художника), които впечатляват столичните ценители на обща изложба през 50-те години на миналия век.
Дълги години не е правил самостоятелни изложби - и през 1975 година подрежда такава експозиция в София на „Раковски“ 125, в галерията, която днес е известна като „Райко Алексиев“. С тази изложба го откриват като автор - всички, които са били, я помнят, аз тогава бях на десетина години и за мен тя остава като весело, шарено събитие, казва Еслица Попова.
След тази изложба Димитър Аврамов пише във вестник „Народна култура“: „Позволил си максимална живописна свобода, граничеща до жестуална непосредственост, все пак Попов и сега не забравя напълно конструктивната устойчивост на композицията, която той умее да внуши чрез един или друг елемент на творбата: отвесната стремителност на едно дърво или сграда, динамичната диагонала на един път, лодка или залив, неподвижната права на хоризонта. А когато и те не са достатъчни, художникът въвежда стабилизиращия диск на едно слънце или луна, които не излъчват никаква светлина, и то не просто защото са оцветени съвършено условно (в зелено, кафяво, сиво и дори черно), но защото изпълняват изключително композиционни функции върху структурата на картинната повърхност“.
Десетилетие по-късно Аксиния Джурова ще напише в списание „Изкуство“: „Попето съчетаваше първичност, спонтанност или както той наричаше тези прояви на темперамента - номадска невъздържаност, със стремеж за постигане на европейска мярка в духовната овладяност. ... Попето... бе интелигентен и образован, със силно развито самокритично чувство. Той притежаваше онази образованост на българския интелигент от провинцията, в резултат на която той никога в миналото не бе поставян във второстепенна позиция спрямо столичната...“.
„Атмосферата тогава беше наистина доста различна - постоянно се събираха художници, актьори, балерини,
водеха се безкрайни разговори, понякога осъмваха в ателието
Никифор Цонев, Димитър Хинков, Велимир Петров, Леон Даниел, Микей, Диди Димчев - винаги имаха какво да си разкажат и да обсъдят. Художниците често работеха заедно - правеха съвместни проекти за калкани, орелефи. Имаше и голям обмен на идеи - като на конферанс в академията, даваха си съвети. На него са му викали Ницшето. Беше много сладкодумен - един филм, който трае два часа, той го разказваше за четири... Може би този период в Русе е бил чиста случайност, такава времева концентрация на хора с такава нагласа, тук се случваха процеси, които не са типични нито за Русе, нито за София, нито за България“, казва Еслица Попова.
А Стефан Кацаров, чиято самостоятелна изложба приключи само преди седмици, добавя: „Попето придаваше европейска тенденция на живописта в нашия град“.
Работил е по всякакви теми - но си мисля как е успявал да участва във всичхи общи художествени изложби, без да наруши собствената си естетика и морал в тематично отношение, пита се Еслица. И продължава: „Някак е успявал да заобиколи патоса и героизма, които бяха характерни за времето - и в цялото си творчество има една-единствена картина, в която в далечината се вижда едно мъъъничко тракторче“.
През 1985 година Никола Боздуганов пише за него в списание „Изкуство“:
Петър Попов бе може би най-интелигентният, най-културният и най-контактният русенски художник
Не най-производителният, защото беше двойно по-взискателен към себе си, отколкото към своите колеги. И рисуваше бавно, с постоянни съмнения, с вечна самоирония относно собствените си възможности, но и с обречеността на родения художник. За сметка на спонтанността, с която природата не бе го дарила, притежаваше мисъл и вкус, енергия и упоритост. И преди всичко свое лично виждане за нещта. Такъв бе и в живота, винаги със своя оригинална и умно защитена позиция... Петър Попов беше многостранно надарена и цялостна личност, човек с ярко личностно присъствие в изкуството и в живота“.
А днес русенският художник Върбан Христов, който дели битието и ателието си между Русе и френския град Ван, признава: „Петър Попов. Един от моите вдъхновители“.
Впечатлен от фотографиите от изложбата в галерията, изкуствоведът Борис Китанов, който през 1986 година открива посмъртната изложба на Попето в София, пише във фейсбук: „Познавахме се добре... Изключителен автор с подчертан личен почерк. Лесно разпознаваем. Много художници се повлияха от него“.
Русенци и гостите на града имат възможност да разгледат изложбата (и да надникнат в ателието на Попето) до 25 май.