Фотографията е изкуство, което разказва истории.
Фотографията е среща на кръстовището между реалността, мига, любопитството, общата култура и въображението на автора.
Фотографията рисува цветната мозайка на живота, дори когато е черно-бяла. Или най-вече тогава. Защото за експресията и внушението се разчита не на цветните образи, а на цветната идея на автора.
Фотографията е и машина на времето - припомня какви сме били, какви промени са настъпили с нас и около нас, как са създадени например сградите, които следващите поколения приемат като даденост, все едно винаги са били на местата си. Или как се разрушават.
На тази памет е посветена специалната рубрика на „Утро“ - „Черно-бели мигове от цветната мозайка на живота“. В нея публикуваме интересни снимки на журналиста, автор на блестящи афоризми, изследовател на историята на Русе и общественик Хачик Лебикян, а той разказва тяхната история.
Моите родители се познаваха много добре със семейството на Леон Даниел, изпитваха взаимно уважение помежду си, въпреки социалните им различия. През 50-те години баща ми работеше като зъботехник в частния зъболекарски кабинет на неговия втори баща - д-р Яко Исаков. Кабинетът се намираше в дома на доктора, сега там е блок „Медик“ на улиците „Рила“ и „Драган Цанков“. Там аз и брат ми контактувахме с Леон, неговата съпруга Грети и най-вече със сина им Андрейчо, по-малък от нас, който по-късно стана художник и професор. А моята майка си записваше рецепти за тестени изделия и сладкиши от съпругата на д-р Исаков - г-жа Бланка (така я наричахме).
Знаехме, че Леон е режисьор и баща ни, който притежаваше любителски кинопрожекционен апарат, често вечер, след работа, прожектираше детски филмчета и в дома на д-р Исаков. Това беше интересно както за нас, децата, така и за Леон. През тези години - от 1952 до 1957 година, Леон Даниел беше режисьор в Русенския театър. По-късно той работи в Бургас и Враца, докато се установи в София. Неговите родители продадоха къщата и се преместиха да живеят в столицата на ул. „Любен Каравелов“ заедно със семейството на Леон. Когато ходехме по работа в София, редовно ги посещавахме в техния дом. Спомням си, че през 70-те години, когато сме гостували у тях, там телевизор нямаше. Леон Даниел не гледаше телевизия, не обичаше да го снимат и не даваше интервюта.
Леон е роден в Русе през 1927 година. Членува в младежката организация РМС на БКП, а след това и в БКП. В Русе в първите години след 1944-а играе с трупи по площади, пазари, платформи на камиони. По-късно завършва театрална режисура в Ленинград.
Неговият единствен филм е „На чисто“, изцяло заснет в Русе през 1973 година. В този период режисьорът е в немилост, софийските сцени не го допускат да поставя. Филмът е цензуриран, окастрен от специална комисия, премахнати са цели епизоди, в които младежи се сбиват. Филмът критикува съдебната система, посочва нейните недъзи, като в същото време показва чистото лице на непречупените от системата хора. В този филм участва и актьорът Рашко Младенов, който през 2009-2011 година беше директор на Русенския театър. В Русе „На чисто“ беше показан само в кварталното кино „Ангел Кънчев“. Леон Даниел почина на 81 годишна възраст в София.
Тези моменти от снимането на филма не са от Киноцентъра в Бояна, нито от ДП „Българска фотография“-Русе. Заснех ги аз в Младежкия парк през лятото на 1973 година. На снимките са режисьорът Леон Даниел и оператора Ивайло Тренчев, а актьорите са Рашко Младенов, Румяна Първанова и Петя Вангелова.
Хачик ЛЕБИКЯН