Обесиха те, Дякон Левски! И османците, и нашите помагачи! Толкова много научихме за теб и за твоето време, за отношението към теб и твоето дело! Като че ли е беше вчера! А изминаха 152 години! Времето се върти бързо, безпощадно! Времето е и памет. Свързва минало и настояще. В този смисъл, ти като Апостол на свободата, не си само историческа личност, а символ, който продължава да вдъхновява. В различни времеви периоди общественото съзнание и памет те възприемаха по различен начин: като мъченик, революционер, морален пример за честност, скромност и саможертва за свободата на твоя народ.
Времето не заличава героите, но пък има безброй опити за тълкуване на тяхното верую. Страшно е ако времето сложи печат на забравата и паметта! Може би краткостта на живота ни прави малко нихилисти към паметта и възпоменанието. Извършваме ритуала като че ли сме длъжни да го направим. Отдаването на почит не е задължение!
Простичко, но с дълбок смисъл си го казал, бай Василе на старите войводи в Сръбско: „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“. Колко изследователи се упражниха да философстват на твоите думи каква си искал да кажеш? А ти си го казал-да си стягат опинците, „защото свободата нас чака“. Всеки захванал се да работи за освобождението на България е лично отговорен.
Не можем да отречем, Апостоле, че всеки българин знае за твоята саможертва, твоите мечти „за чиста и свята република“, за непоколебимата ти вяра за свобода и равноправие. И тук си задаваме въпроса: защо масово си спомняме за теб само на 18 юли-рождения ти ден и 19 февруари-деня на твоята гибел? Почитание и респект имаш от всички поколения, но рядко си спомняме за моралните ти добродетели. Трудно пробиват в „Българско“ днес завещаните от теб човешки ценности като свобода, справедливост, честност, толерантност, доброта, скромност!
Не спорим, че датите 18 юли и 19 февруари носят силен емоционален заряд. Пътят от раждането до бесилото си го предрекъл: „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв“. „Какво искам повече, като гледам отечеството си, че е свободно? Нали това ми е предначертанието днес за него? Не да видя себе си на голям чин, но да умрa, братко!“.
Често си мисля и се питам: как ли би възприел следосвобожденската действителност на политически и службогонски партизанлък в свободна България? Бил си убеден, че „Нашето драгоценно Oтечество се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи“. Имало и има, Дяконе и достойни, и недостойни водачи на отечеството! Няма да си кривя душата, но недостойните са повече! Затова и дереджето ни е такова! Орисани сме не както трябва от съдбата - гледаме първо за себе си, а не за отечеството!
В националната памет времето не е просто хронологична последователност. Това е времето на дълга и честта, което не отминава, а продължава да вдъхновява. Левски живее не само в историческите книги, но и в начина, по който обществото го помни и следва.
Ако наистина искаме да почетем Левски, трябва да го направим не само с думи и поклонения, а със смели действия, които да продължат неговата мисия. Нека не чакаме само 18 юли и 19 февруари, за да си спомним за него, а всеки ден да доказваме, че сме достойни за неговите завети!
„Дела трябват, а не думи!“ - да не забравяме това!