Действието се развива в един ден, има една сюжетна линия и е на едно място, което е доста интересно. Иначе, образите се изграждат душевно и емоционално на принципа на езика и повторенията, които са непрестанни – това прави диалогът особен, допълва Петрова.
Героите се заселват в стара къща и решават да се откъснат от целия свят. „Ние не знаем какъв е бил животът им преди. Авторът не дава никаква информация. В този смисъл, всичко е безвремие. Те искат да бъдат сами един с друг, един в друг. И, повтаряйки това, искат да си внушават, че нещата се случват“, коментира Катя Петрова.
По думите ѝ Фосе прави поклон на Бекет, на Джеймс Джойс, както и на Ибсен. „За мен е важно да се научим да общуваме, което правим цял живот – да бъдем добронамерени един към друг и наистина да се поставяме на мястото на другия. Това са едни много генерални проблеми, които ме занимават“, посочва режисьорката. Добавя, че героите в „Някой ще дойде“ са самотници, попаднали на място, за което дори не знаем къде се намира: „Една студена самотност лъха от целия спектакъл. Едно безкрайно повторение как да не се случва това и напомняне дали не можем нещо да променим“.
Драматург на „Някой ще дойде“ е Майя Праматарова. Сценографията и костюмите са на Борис Далчев и Петя Караджова, а мултимедийната среда – на Момчил Алексиев. Композитор е Христо Йоцов, а звуковият дизайн е на Светлозар Георгиев. Участват актьорите Веселин Мезеклиев, Елена Димитрова и Кире Гьоревски.
Режисьорката Катя Петрова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за непоставяния Юн Фосе, за личните ѝ провокации и предизвикателство с тази пиеса, за повторенията, безвремието и самотата. И още: Как скандинавският пейзаж провокира зрителя да се включи в играта на живота и смъртта, за музиката и декора като отделен герой в спектакъла. Не е ли твърде странна тази провокация? От къде започва и как приключва един анализ на болката и старостта?
Как една от най-популярните пиеси на Юн Фосе, писана през 1992 г. и публикувана няколко години по-късно, едва сега вижда бял свят у нас?
- Да. Едва сега, за съжаление. Само една негова пиеса – „Зима“ е правена в Бургас, с Йосиф Сърчаджиев. След като направих „Пер Гюнт“ в театър „София“, посетих Осло и там се запалих по „Някой ще дойде“. Преводът е на Стела Джелепова. Тя има награда за превода на „Пер Гюнт“, както и на една трилогия на Фосе – „Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала“. Много се впечатлих, тъй като речта вървеше като река. Много различно е от всичко, което на мен ми е попадало. Така стигнах до Фосе...
Прави впечатление, че в тази постановка липсва приказната фантазия и уюта, характерен за Вашите спектакли, дори се усеща някакъв студ. Това изцяло на Фосе ли се дължи, или е Ваш прочит?
- Първо, аз исках сама да се провокирам. Второ, може би е свързано и с моето душевно състояние... Двете неща вървят заедно, но човек има нужда от провокации. За мен беше важно да потърся други пътища в работата си и в този смисъл, мисля, че успях да направя едно различно представление, и то с много хубав екип – хора, готови за този тип текст. Процесът беше интересен и сложен – защото авторът има много особена структура. Тя има музикалност. Гради се на повторения. Пиесата прилича на една голяма поема в бял стих.
Действието се развива в един ден, има една сюжетна линия и е на едно място, което е доста интересно. Иначе, образите се изграждат душевно и емоционално на принципа на езика и повторенията, които са непрестанни. Това прави диалогът особен. Актьорите трудно научиха тези повторения... Те са, до такава степен, едни и същи, че ти някак си се загубваш в тях, но пък това създава музика, която на мен ми прилича на музиката на Филип Глас.
Героите се заселват в стара къща и решават да се откъснат от целия свят. Ние не знаем какъв е бил животът им преди. Авторът не дава никаква информация. В този смисъл, всичко е безвремие. Те искат да бъдат сами един с друг, един в друг. И, повтаряйки това, искат да си внушават, че нещата се случват...
Езикът води темите и проблемите – свързани с липсата на ориентация на човека, екзистенциалното разрушаване на личността... Иначе историята е простичка. Между тези двама души влиза трети човек, той внася жегата и променя отношенията...
Фосе прави поклон на Бекет, на Джеймс Джойс В началото е дистанциран от Ибсен, защото смята, че той прекалено си структурира пиесите... Музиката също е герой в спектакъла.
Как скандинавският пейзаж провокира зрителя да се включи в играта на живота и смъртта. Не е ли твърде странна тази провокация?
- Авторът оставя отворени пространства и провокира зрителят сам да решава, и да доразвие историята, да направи избора в тази история. Къщата, в която се настаняват двамата герои, има една врата. Тя става на какво ли не... Въобще, всички елементи от декора се превръщат в какво ли не... Както те са счупени отвътре, така и пространството е счупено. Тази студенина е свързана и с нашите отношения – между хората. Те безумно се стремят да обичат, но пространството ги разделя...
Откъде започва и как приключва един анализ на болката и старостта?
- Болката и старостта са близо едно до друго. Тук става дума за друг вид болка болката на личността. Човек може да е много млад, а болката да е много голяма. А старостта е физическо състояние, в което се стига до болката.
За мен е важно да се научим да общуваме, което правим цял живот – да бъдем добронамерени един към друг и наистина да се поставяме на мястото на другия. Това са едни много генерални проблеми, които ме занимават.
Героите в „Някой ще дойде“ са самотници, попаднали на място, за което дори не знаем къде се намира... Една студена самотност лъха от целия спектакъл. Едно безкрайно повторение как да не се случва това и напомняне дали не можем нещо да променим...
Отбелязахте, че музиката е отделен герой в спектакъла, но според мен декорът също е отделен герой. Бихте ли разказали в каква посока вървяхте по отношение на тази връзка – между актьорите, музиката и сценографията.
- Аз много дълго време работя със сценографите, месеци наред – върху идеите и създаването на декора. Тук трябваше да намерим код към тази разбита къща, и да я свържем със състоянието на героите.
В същото време, искахме декорът да се трансформира от едно нещо в друго, но да става по естествен начин.
На преден план има окръжност с пейка. Пейката се превръща в лодка, която се движи...
- Да. То е като спиралата на живота, като живота и смъртта, като младостта и старостта, като морето и брега. Те пътуват... Този кръг беше много важен за нас. Защото той е и дворът на къщата, едновременно с безкрайното пътуване в тях самите....
Автор – Даниел ДимитровОператори – Борислав Бориславов, Любен МладеновМонтаж – Валя Ковачева