„Искахме да направим честен филм с актьори, които играят достатъчно добре, и никъде да не се чува грешна интонация или лош говор – за да може зрителят да наблюдава историята и да става съучастник в нея. Най-разсейващото нещо е да следиш една история и изведнъж да чуеш фалшиви хора, които говорят фалшиво, и играят представата за някакви герои. Идеята е да забравиш, че тези хора са актьори, което за мен е супер постижение“, коментира Рахал.
„Вкарахме малко ирония тук-там, за да има баланс. Темата е сериозна, но пък не искахме прекалено да натискаме и да прекаляваме – за да не стане друг филм. Този път не е комедия“, казва пред БТА режисьорът Ники Илиев.
ЧЕСТНИ ОЧИ
Башар Рахал допълва, че за главната роля е искал да вземе неексплоатирано лице: „Наум Шопов-младши никога не е бил в голямото кино. Участвал е само в сериал. Освен това, безумно прилича на Михаил Христов. Добре сложен е, има структурата на спортист. Има честни очи, а за мен това е много важно. Защото, както казва един мой приятел, колкото и да хитрееш, колкото и да се правиш, хората, като ти видят очите, разбират всичко, четат твоята същност. За мен Наум Шопов е много чист като послание. В същото време изглежда и бунтар, какъвто е самият Михаил Христов. Има си и неговите тъмни страни. Аз не исках да идеализираме Михаил Христов, а да покажем неговите слабости, егото му, всичките проблеми, които може да има човек, освен това, което му се случва“.
„Когато се обадихме на Наум, той веднага се нави. Не сме обсъждали друг актьор в тази роля“, допълва режисьорът Ники Илиев.
КЛЮЧЪТ
„Ключът, който търсих, е как всеки човек може да се асоциира с тази история и с главния герой. Той губи ръцете си и не може да приеме себе си, и това донякъде му помага в спорта. Защото гневът му избива там и успява да го канализира. Същевременно тази самоомраза му вреди на отношенията с останалите хора. И докато той не приеме себе си, и другите не могат да го приемат“, казва пред БТА Ники Илиев.
„Върнах се към разни неща от моя живот – неща, които не съм могъл да приема и съм ги прожектирал в другите хора. Реших, че това трябва да е и център на филма – не толкова как той преодолява трудностите и печели, а как преодолява себе си, за да може да бъде приет и да даде пример. Това е тема, която и преди ме е вълнувала – как повече да обичам живота. Казах си, че трябва да съм по-малко недоволен от моята ситуация в живота и трябва да обичам повече нещата, които ми се случват. Защото хората като Михаил Христов са го преодолели, а ние нямаме неговите проблеми“, споделя Илиев.
МЛАДИЯТ МИХАИЛ ХРИСТОВ
Иван Иванов е 15-годишен по време на снимките. Живее в Лебница, село до Сандански. Цялата му рода е от земеделци, баба му навремето е гледала мак и тютюн. Всяка събота и неделя Иван идва в София, за да ходи на уроци в школата на Башар Рахал. Знае, че носи и двете имена на известен български актьор. Любимият му режисьор е Гаспар Ное. „Роден в Аржентина. Прави филми във Франция. Много готин. Експериментално кино – интересно, сложно, комплексно“, обяснява той.
„Идеята е да гледаш много кино, за да можеш да играеш хубаво в киното“, казва той пред БТА по повод участието си в „Без крила“. Като цяло, попаднах в една среда, в която нямах представа какво се случва – тотално различно от моя начин на живот и от хората, с които общувам, допълва Иван Иванов.
По думите му най-голямото предизвикателство по време на снимките е била сцената, снимана на дъжда, в която става късно съединение, след което героят му Михаил губи ръцете си. „Аз не съм каскадьор и не знаех какво правя. Беше ми много тъпо, защото на няколко пъти провалих сцената. Като цяло нямаше много дубли, но за тази сцена бяха доста“, разказва младият актьор.
Сега той е на 16 години и твърди, че „горе-долу“ си е същият, както и преди година. В бъдеще мисли да се занимава с режисура: „Харесва ми да бъда актьор, но повече ми харесва да бъда на трона. Харесва ми и да пиша. Създавам поезия“.
ЛЕАРТ ДОКЛЕ ПРАВИ РЕАЛНИ СКОКОВЕ ВЪВ ФИЛМА
„Ролята отне доста време, но пък това беше време, изпълнено с много любов, много силни емоции, с много желание образът на Петър Дачев да бъде представен по най-добрия начин. Защото за мен той е прекрасен и велик човек и заслужава неговата гледна точка да бъде показана съвестно и отговорно, доколкото позволява историята“, казва пред БТА Леарт Докле. Той е в ролята на Дачев, бивш състезател и треньор на Михаил Христов.
„Бях изгледал всички интервюта с него, по хиляда пъти. Но много исках да се запознаем. След като се видяхме, разбрах, че човекът, който съм усетил, е същият, но и много повече. Помолих го да ни тренира и да ни помага в процеса, за да черпим от извора. Едно от най-трудните неща беше спецификата в говора и в движението му, изразяването му и неговата емоционалност. За мен това беше изключително интересно като наблюдение – за човек, който на външен вид изглежда една идея по-студен или по-пестелив откъм думи. Но зад такава скала се крие огромно сърце и това беше зърното на образа и пътят ми към него. Най-близко до мен бе точно тази студенина, която се вижда на първо четене“, разказва Докле.
Допълва, че всички негови скокове във филма са заснети в един ден, в който е свалил 4,5 килограма: „Вкъщи се уплашиха, когато ме видяха, и ме питаха какво ми се е случило. Иначе тренировките продължиха около шест месеца“.
ЧЕРНО-БЯЛО СРЕЩУ ЦВЕТНО...
„Когато се прави ретроспекция, много важно е да вкараш човека в съответното настроение. С черно-белите кадри искахме да кажем, че в миналото детето Михаил е имало тежки дни, а животът му е бил сив и черно-бял. А когато пораства, нещата потръгват. Появява се любовта, идват успехите, светът става все по-цветен“, коментира Башар Рахал.
Аз исках да направя цветен филм, допълва той. „Дълбоко не харесвам някои български филми, които са направени с много красиви и талантливи актьори, вкарани в обстановка, която изглежда като „Люлин“, девета част, по времето на соца. Това ме съсипва. Все едно искаме да покажем на света, че при нас е грозно. А при нас не е грозно“.
СЮЖЕТЪТ
Мишо, Слави и Иван, и тримата на 14 години, карат колелета в покрайнините на Плевен, когато биват изненадани от буря. Колелото на Мишо поднася и той случайно се опира в активен трафопост. Това води до волтова дъга, която го праща метри назад. Мишо се буди в болница, когато установява, че и двете му ръце са ампутирани. В следващите месеци той и родителите му се опитват да се адаптират към новия му начин на живот – с ортопедични протези.
Различен от останалите, Мишо изпада в тежка депресия и започва да страни от приятелите си, губи цел в живота си. След като се запознава със Стела Енева (параолимпиец), започва да се занимава с лека атлетика. Впоследствие започва да тренира дълъг скок под крилото на бившия състезател Петър Дачев.
Въпреки че открива ново призвание в живота си, се мести в София и е приет в университет. Продължава да не може да приема себе си, изпитва срам от състоянието си и постоянно крие протезите си от хората. Тази уязвимост привлича Ирена, българка с нигерийски произход, която цял живот се е чувствала аутсайдер. Двамата постепенно започват връзка. Тя иска да е журналист, да изразява себе си, да казва истината и да заема позиция, докато той е затворен в себе си и използва гнева си, за да печели на пистата – нещо, което развива все повече. На първото състезание в Дубай взема бронзов медал на дълъг скок. Въпреки това, продължава да не може да се възприеме и да крие протезите си – нещо, което Ирена не харесва. Тя го окуражава да направи точно обратното – да даде пример на други в подобно положение. Мишо е против и това води до конфликт между тях, който ескалира, когато той започва да я ревнува и да се дразни на общуването й с други хора.
Гневът на Мишо стига до своя пик и, освен Ирена, той е на път да загуби и треньора, и кариерата си. След срещата с момиче, болно от церебрална парализа, и с други хора с липсващи крайници, Мишо се захваща да прави нов вид протези. Печели световната титла по дълъг скок в Дубай, като вече скача само с една протеза и успява да приеме факта, че хората го виждат без ръце. Малко след това приключва спортната си кариера, но вече е намерил ново призвание – да прави протези, които да дарява. Заедно с това започва да работи и като мотивационен говорител.
В екипа на „Без крила“ е също операторът Симеон Кермекчиев. Монтажът е на Любомир Илиев, а музиката – на Иван Тишев. Художник е Ели Найденова, костюми – Нели Стоева, визуални ефекти – Радослав Укалски. Участват още Стeфани Обадяру, Параскева Джукелова, Ива Папазова, Иво Карамански, Георг Киряков, Василена Антонова.