Идеята се роди напълно случайно, обяснява за БТА Мавродиев. Огнян Панов дойде при мен и каза: „Искам да напиша биографична книга за Вас“ и аз първоначално отговорих: „Всичко за мен е ясно, няма какво да обяснявам“. Той обаче настояваше и в крайна сметка, се съгласих, разказва актьорът. Писането на книгата се е оказало доста трудоемка работа, защото, освен че е записал и предал спомените на Стефан Мавродиев, Огнян Панов е включил и интервюта с други хора, близки и колеги на актьора. Работата е продължила близо 2 години.
Нещата, които са описани, ме засягат много пряко, разказано е всичко важно, включително и по теми, свързани с личния ми живот, макар да бях решил да не се занимаваме с него, коментира Стефан Мавродиев. Всичко там е лично, разказвам за хора, които вече ги няма, за времето, което съм преживял, за раните, за взаимоотношенията, за илюзиите и желанията, отбелязва той и добавя, че „винаги си казва всичко“.
Книгата не показва само неговата гледна точка. В нея са и реакциите на света към моето присъствие – мнения, публикации във вестници, коментари в чужбина, обяснява актьорът.
Не може да отговори какво от миналото си е споделял с най-голямо вълнение. При мен всичко е вълнение, няма нито един миг, който да не е вълнение, казва Стефан Мавродиев.
Запитан кои са повече – лошите или добрите спомени, Стефан Мавродиев е категоричен: „Всичко е хубаво“ и пояснява, че лошото е част от пейзажа, но е хубаво, като живеенето. Човек минава през много неща, те му служат като урок. Учи се, до последно получава своите поредни уроци от живеенето, допълва той. И казва, че всичко, което му се е случило, е неизменна част от него. „Миналото съществува в мен, всичко, което се е случило, е с мен непрекъснато“. Много внимава с преценките за някои неща. „Защото човек не трябва да прекалява и да бъде разказвано със злоба нещо, което не се е получило. Просто е трябвало така да стане и е станало така. И толкова“, е изводът, до който е стигнал.
Обяснява, че заглавието на книгата е свързано с идеята за „хомо луденс“, развита от Йохан Хьойзинха, според когото играта може да се разглежда като един от фундаменталните духовни елементи на живота, а културата възниква „под формата на игра“.
Още от деца за нас играта е истинското опознаване на света, посочва Стефан Мавродиев. „Освен това моята професия е да играя театър. Аз съм „играещият човек“, отбелязва той. Но допълва: „Знаете ли всъщност кой е главният герой в театъра – публиката. Когато влезе в залата, тя също започва да играе. И в момента, в който започне да играе, тя вече е твоя, играе под твоето ръководство“. Ако не е играещият човек в залата, няма да има никакъв театър, няма да се получи, смята актьорът и коментира: „Човекът е така създаден, че играта е част от него, от живота, и това важи за абсолютно всеки. А театърът е съществена част от живота, в края на краищата“.