Спомен къща не храни, на закъде сме без памет? След два дни, на 28 ноември, се навършват 139 години от велоромното нападание на Сърбия срещу България и натрапената ни Сръбско-българска война. „Войната на капитаните“, както е наречена тази решителна и успешна защита на скоро одвободената родна страна и земя, е венец на всичко, което е заложено за укрепване на възкръсналата българска държава.
Известно е, но не е излишно да напомнем - коренът на тази съседска подлост е в Съединението. То е едно от най-важните събития в историята на България, а литографиите на Николай Павлович впечатляващо изобразяват всичките чувства около случващото се около 6 септември 1885 година.
Съединението между Княжество България и Източна Румелия приповдига увереността и бойния дух на нашата армия. По това време българската войска е все още млада и няма натрупана бойна практика. Засегната от акта на Съединението,
Русия изтегля своите войски от страната и така армията ни разполага само с 40 новозавършили български офицери
Тази обстановка подсилва амбициите на сръбският крал Милан Обренович да превърне Сърбия в хегемон на Балканите. Австро-Унгария и голяма част от Великите сили също се обявяват против Съединението. Крал Милан е уверен в неопитността на българската армия и насърчен от Австро-Унгария, съобщава, че ще превземе България за няколко дни! Така на 27 септември 1885 година сръбски войски минават границата при Трън, но са отблъснати. На 14 ноември 1885 година (датите са по нов стил) княз Александър Батенберг се обръща към българският народ с манифест, който гласи: „Всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели“.
Колко ли от нас знаят, че
в нея участват десетки русенци, наши съграждани
За такъв един от тях ми е и думата по-долу.
Панайот Великов Дворянов е роден на 6 август 1856 година в Русе. Първоначално образование получава в родния си град, след което (забележете възможностите пред образователната система през онова време), завършва гимназия в Букурещ. През 1880 година завършва Военното училище в София във втория му випуск и е произведен в чин подпоручик. Поради липса на вакантни длъжности и поради лични причини на 17 октомври 1884 година преминава в запаса до 11 октомври 1885 година, когато под диктовката на новите обстоятелства отново е мобилизиран.
Трябва да се обърне специално внимание на бойните действия по десния фланг на през тази война, за чието развитие малко се знае, ако че Русе е крайбрежен град, но е и твърде отдалечен.
Северния фланг е защитен с геройството и саможертвата и местни българи от Русенско
Някои податки русенци могат да черпят от спомените на тогавашния командващ Дунавския речен флот, руският капитан Еспер Серебряков. Една интересна разработка на колеги от Регионалния исторически музей в Белоградчик и на Тихомир Алексиев позволяват да се придобие далеч по-пълна представа за войната на север от Балкана с участие на русенци.
В младата Българска армия няма достатъчно офицери за окомплектоване на командния състав. Дворянов, още ненавършил 30 години, е направо ветеран, като се има предвид, че началникът на Генералния щаб на Българската армия е на 24. Почти всички наблюдатели очакват решителна сръбска победа. Крал Милан мечтае за военен парад в София и българските земи на запад от река Искър.
На Северния фронт сръбската Тимошка армия настъпва срещу Видинската и Белоградчишката крепост. Докато Бдинския полк изтръгва с героични подвизи победата при Сливница, Северозападна България се брани предимно от доброволци и местни чети. При Белоградчик има само двама офицери. Комендант на крепостта е болният от туберкулоза поручик Чолаков.
Местният проход се охранява от Русенската доброволческа чета
съсредоточена в село Чупрене, с командир поручик Дворянов. Тъй като при Видин има само един артилерийски офицер, щабът го призовава във Видин. На 29 октомври той оставя Чупренския участък в ръцете на самите доброволци. Когато на 3 ноември сръбските части пресичат граничните Св. Николски и Кадъбоазки проход срещу Белоградчик, срещу тях са 150 войници от запаса и 2600 доброволци, командвани от един болен офицер.
В следващите дни пада Кула, обръчът около Видин се затяга, а четите около Чупрене, оставени без военно ръководство, отстъпват. До военното ръководство в София достига вестта, че Св. Николския проход и пътят към Лом са почти незащитени. От военния министър е изпратена до коменданта на Видинската крепост капитан Атанас Узунов телеграма, в която го укоряват, че след като е отзовал Дворянов от Чупрене не е изпратил друг офицер там. Българското военно ръководство осъзнава, че при обсаден Видин и паднал Белоградчик пътят на неприятеля към София през Петрохан и Искърското дефиле е открит. Положението е критично. Осъзнал грешката си,
на 3 ноември Узунов изпраща Дворянов за Белоградчик
начело на новопристигналата Русенско/Сандровска чета.
Над 700 българи, въоръжени с разнородни стари пушки, предимно доброволци, се изправят срещу 2000 души сръбска пехота, 100 кавалеристи и 4 планински оръдия. Голяма част от българските доброволци са ученици от Варна, Русе, Разград и други градове.
Поручик Дворянов подготвя отбраната и определя позициите на всяка чета. Българските части са разтеглени, без поддръжка и резерви. 8 смелчаци са изпратени тайно да доближат тила на сръбската верига. Малко след пладне сръбските части тръгват в решителна атака срещу защитниците на града, на които се налага да пестят патроните и търпеливо изчакват приближаването на неприятеля. В решителния момент на сблъсъка разположените по протежение на пътя български части дават залп по сръбския фланг. В същото време осемте войници, към които се присъединяват още 7 човека доброволци, се нахвърлят с „Ура“ срещу сръбския тил. Бойният вик се подема от цялата българска колона.
В редиците на неприятелите настъпва паника и въпреки численото си превъзходство удрят на бяг
Българските чети се хвърлят да ги преследват до 2 километра извън града.
Резултатите от победата са бляскави. Още същата вечер неприятелят отстъпва оттатък границата, оставяйки зад гърба си 90 пленници, 46 убити, 10 тежко ранени, 200 пушки, няколко сандъка с патрони и гранати, едно оръдие и 8 коня, сред които и този на сръбския командир ген. Путник. Защитниците дават една жертва и двама ранени. Това е първата българска победа на север от Балкана, която обърква сметките на противника. Пътят към София от север е защитен.
Русенецът, герой от повествованието ни, служи и в Балканската войска, произведен е с чин полковник още от 1895 година. Демобилизиран е съгласно клаузите на Ньойския договор. Умира на 17 февруари 1937 година далеч от родния Русе, в София.
За пръв път от него научаваме имената на доброволците от един далечен край на България
които проявяват гражданска доблест и военна храброст в боевете около Белоградчик през първите дни на ноември 1885 година в едно негово писмо от деня на събитията с дата от 1 ноември 1928 година. По-важно е обаче онова, което пише до тогавашния кмет за идеалите си: „...В младини человек живее с разни идеали. А в напреднали години - идеалите, заедно с годините постепенно намаляват и человек вече живее със спомените, които са се впечатлили в душата му още от млади години. Аз, например, в последните години живея с идеалите на Обединението на целокупния български народ, а от спомените ми от младини първо място заема епизодът от Сръбско-българската война през 1885 г.“.
В памет признателните потомци в Белоградчик поставят каменната паметна плоча на входа в града, а той е
единственият офицер, избран за почетен гражданин
В спасения от него град една улица носи име му, а историческият музей в Белоградчик се намира на тази улица - „Поручик Дворянов“ и пази в архива си папка с негови снимки, доклади и собствения му почерк. Старите пожълтели страници разказват от първо лице за времето, когато доброволци без униформи и с шепа патрони са поведени от един истински патриот и храбрец.
Благодарение на такива патриоти, храбреци и лидери, каузата на българското съединение е защитена. Надявам се искрено, че и учениците от русенската АЕГ „Гео Милев“, които скоро посетиха тези места да осъзнават и възприемат тези простички истини.