Г-н Поляков, защо новата премиера на Русенския театър „Шоколадовият войник“ не е поставяна толкова дълго време в България?
- Пиесата на Бърнард Шоу, чието оригинално заглавие е „Човекът и оръжието“, е писана през 1894 година. Неслучайно започвам с тази дата, защото виждате колко време е минало от създаването на творбата със сюжет от българската действителност. Сам по себе си този факт е уникален, но още по-уникално е, че допреди 15-ина години тази пиеса изобщо не е поставяна у нас. Българският театър се прави, че не я забелязва. Както пишеше в едни документи, дори е имало негласна забрана за нейното представяне. Причината за това е банална - неспособността да се отнасяш с ирония не само към света, но и главно към себе си. Нещо, което един Алеко Константинов е могъл да направи и за щастие върху неговите произведения не е тегнела тази забрана. В този смисъл Русенският драматичен театър поема и отговорността за защита на творбата на Бърнард Шоу.
Що се отнася до пряката ни работа в театъра, особено любопитно за мен беше, че предложеният жанр, в който е написан текстът и в който трябва да бъде реализиран, е не съвсем лекият жанр на интелектуалната пародия. Казвам нелек, защото е опасен, защото на всяка крачка, когато пристъпиш към този жанр, може да се озовеш в несъвсем естетски блата. Много лесно се прекрачва границата между изискванията на високия хумор, изключителен майстор на който е самият Шоу и националната практика на нашия театър да представя комедии.
- Вие посягате за втори път към този текст. Защо?
- Да, това е така. Винаги ще настояват, че българският театър трябва да продължава да играе тази пиеса. Тя не оскърбява българина, напротив. Тя ме дава възможност да реагира на нещо, което е просто стечение на обстоятелствата.
- Какво прави творбата на Шоу толкова съвременна?
- Тези автори затова са големи, защото техните произведения прескачат времето, в което са написани, отнасят се за неща, които са валидни за човека въобще. Тя неслучайно носи заглавието „Човекът и оръжието“. Това е вечна тема - човекът, войната, достойнството, националната чест, националната гордост... Шоу пише първия вариант на тази пиеса с празни места за имената и географските понятия. Той иска да напише пиеса за глупостта на една безсмислена война и за поведението на хората в тази война. След дълги проучвания и главно по съветите на един руски адмирал - Еспер Серебряков, който е бил в Русе, неговата кантора е била тук, защото е бил адмирал на Българския речен флот /Дунавската флотилия/, се спира на България и Сръбско-българската война. Серебряков се познава с Шоу, разказва му подробности от българския бит с достатъчно голям сарказъм, твърдейки, че това е един съвършено загубен край със съвършено загубени хора. Това Шоу опитва да го скрие, но то е любопитна, има го в документите, т.е. иронията на генерал Серебряков никак не е доброжелателна по отношение на българите. И голяма част от нещата, които иначе скандализират по-нататък българската публика, са внушени от този руски адмирал.
Но това не е в крайна сметка най-важното. Голямата българска писателка Ана Каменова пише писмо на Шоу и го пита: „Защо, като искате да изобличите войната, не вземете една английска война, а се занимавате с Балканите?“. Шоу казва: „Аз не познавам България, не съм бил никога там, само че съм бил много по света. Хората навсякъде по света са еднакви. Това е моето тъжно заключение“. Ако така се разбира хуморът на Шоу, могат да бъдат разбрани онези неща, които примитивно на първи план оскърбяват като че ли българската чувствителност.
- Известни ли са повече подробности около приспособяването на текста към българската действителност?
- Самият Шоу го прави в писмото си до Ана Каменова. Той е прочел пиесата си в оригиналния вариант на адмирал Серебряков, който не я харесва. Ето какво точно разказва авторът. „Той /адмиралът/ ми каза, че съм описал една английска провинциална къща, построена на улицата на някои английски град и населена с англичани. Животът в провинциалните градове в България, ми обясни той, е много по-първобитен. Аз бях произвел моите офицери в чин генерали. Това също, ми каза той, е невъзмажно, тъй катоа войната всъщност бе австро-руска война, с руски и австрийски войски. С тези сведения и грижливо прочитане на книги и исторически данни, каквито можах да намеря, аз приспособих пиесата за България, като вмъкнах тези подробности, които са изненадали с привидното ми познаване на страната“.
- Къде е поставяне пиесата?
- Навсякъде по света. Особено много издание този спектакъл има в Русия, да не говорим за Америка. Марлон Брандо например се завръща в театъра през 1953 г., за да изиграе ролята на капитан Блънтчли. Почти никой никъде не казва, че този текст оскърбява България с изключение на български студенти, които скачат на едно представление в Берлин, вдигат голям скандал и оттам нататък тръгва лошата слава на тази пиеса.