Пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ се превърна в поредното оръжие в политическата война, която се води у нас. Под знамената на патриотизма, който една група от години агресивно се опитва да монополизира, бяха бутани, бити и охулени директорът на Народния театър Васил Василев, актьорът Владимир Пенев, аниматорът Теодор Ушев. И бяха не толкова бити, колкото унизени. Защото това е целта на организаторите на този „спонтанен“ протест, който се разпалваше от много време с позиции, декларации и откровени закани - да се всява страх сред хората, които не мислят като тях, да ги стигматизират като национални предатели и да ги унижат пред очите на всички.
Какво ни казаха онези, които методично подготвиха позора в центъра на София на 7 ноември? Ето какво: „Свобода на словото, плурализъм, правото на другия да не мисли като теб, правото на свободен избор, следване на принципа на Волтер „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш“? Моля, моля! Стига с тази либералност, стига с тази демокрация! Който не е с нас, е против нас! Точка! И ще го преследваме докрай, с всички средства! Удивителна!“.
Ако същата пиеса беше поставена не от Джон Малкович, а от Никита Михалков, не само нямаше да има протести, а напротив - щеше да се говори какъв страхотен спектакъл е украсил афиша на Народния театър. Сигурен съм в това.
Разломите в обществото стават все по-дълбоки.
Омразата - все по-яростна.
Антагонизмът - все по-плашещ.
Изопачаването на фактите - нещо нормално.
Лъжите - нещо всекидневно.
Докога така? И къде ще ни отведе това?
Преди 121 години, на 8 ноември 1923 година, в една от най-големите бирарии в Мюнхен - „Бюргербройкелер“, избухва Биреният пуч. Начело са Ерих Лудендорф и Адолф Хитлер, вдъхновени от похода към Рим на Мусолини и вземането на властта от италианските фашисти. Аналогията изглежда твърде далечна, но всъщност е опасно близка.
Това ли искаме?
Вече всички знаят, че „Оръжията и човекът“ е играна в Русе преди 14 години под режисурата на Николай Поляков. И тогава никой не се противи, никой не протестира, напротив - спектакълът пълни салоните.
След ексцесиите пред Народния театър Николай Поляков обяснява пред „24 часа“ защо навремето е избрал точно тази пиеса: „Ще отговоря с реплика от пиесата. Когато Блънтчли иска ръката на Райна, той започва да обяснява колко коли има, колко хотела, колко покривки и изброява огромно количество имоти и наследство. Майор Петков, бащата на момичето, го пита: „Кой си ти, да не си императорът на Швейцария?“. Той отговаря: „Моят ранг е най-високият в Швейцария: свободен гражданин“. През 1995 г. за мен беше достатъчно този текст да ме привлече в пиесата“.
Точно този ранг не дава мира на мнозина днес.
Препечатваме интервю с режисьора, публикувано в „Утро“ на 14 септември 2010 година - по-малко от седмица след премиерата. Автор е Гергана Димитрова - известна русенска журналистка с широки познания и разностранни интереси, тогава част от екипа на вестника, а днес - главен редактор на сайта „Русе Медиа“.