Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ беше домакин в събота на церемонията по награждаване на отличените в XVII Национален ученически конкурс за литературно творчество и журналистика „Стоян Михайловски“, организиран от Общинския детски център за култура и изкуство. Тази година в него се включиха 70 автори от цялата страна с 84 творби и 3 журналистически екипа. Предлагаме ви словото на председателя на журито - писателката, преводачка и журналистка със свое място в националната култура.
Отново в първите дни на ноември темата за народните будители и за духовността и свободата става тема за тържества, шествия, медийни новини и понякога дори и за размисъл. Един от министрите дори беше сетил, че никоя друга държава няма такъв празник - и ето че отново намерихме повод да се потупаме по гърдите и да се поздравим колко сме уникални.
Аз не бих прегърнала този ентусиазъм. Първо, защото не само такъв празник няма никой друг народ - и ден на славянската писменост донеотдавна беше единствено и само български празник. Защото българите са един от малкото народи, които знаят със сигурност имената на тези, на които дължат своята азбука - та макар и светите братя Кирил и Методий да са сътворили не точно азбуката, на която ние днес пишем, но така или иначе, те са причината ние да имаме точно тези удивителни и неповторими букви.
И по една друга причина трудно се поддавам на пламенния ентусиазъм, с който в разстояние на два-три дни усилено се споменават имената на хора, на които дължим това, че след четири века мрак българите започват да си припомнят славни събития и личности от историята на българската държава. Наред с клишетата - някои от които първоначално много силни и пълни с прекрасни смисли и метафори - в тези дни малко преди края на календарната година непременно се повдига и един станал стандартен въпрос: кои са нашите будители днес? И тук вече започват да се изливат идеи и предположения, които често пъти показват, за съжаление, колко трагично обеднява в духовен план населението на страната. Защото се оказва, че будители са всички добри или симпатични по една или друга причина хора. Така редом с учители, писатели, артисти, музиканти анкетираните от радиа и телевизии граждани подреждат кого ли не. Завчера дори чух отговор: „Будители са спортистите!“. И очевидно на недоумяващия поглед на репортерката анкетираното момиче обясни: „Ами, залите за тренировка са в такива лоши условия, че нашият треньор е истински будител!“.
В ситуация като днешната у нас, когато думите все по-успешно се изпразват от съдържание и се превръщат в красиви кухи гъби или просто се заместват икономични съкращения като „здр“ или от емотикони и мемета, явно вече берем плодовете на духовните дефицити.
И си мисля: може би въпросът кои са нашите днешни будители трябва да бъде предшестван от въпросите „Кои са будителите?“, „Защо ги почитаме?“, „От какво спасяват те?“ - правили са го някога, правят го и сега.
Будител все пак значи духовно извисен човек, който мисли не само и не толкова за себе си, а за другите - и прави възможното и невъзможното също да ги извиси. Да ги накара да прогледнат за това, което е невидимо, но без което човек трудно диша, без което се превръща в механичен потребител на храна и напитки и без което животът приема формата на биологическо вегетиране. Будителите спасяват души. Да, будителите спасяват души.
Отец Паисий Хилендарски е изпитал тази потребност и не е могъл да остане равнодушен и безразличен към това, което е виждал и усещал - затъването в мрака на цял един народ, който погълнат от грижата за оцеляването е оставял да потънат в забрава величавите дни на своята история.
Дали затворен в своята монашеска килия Паисий е мислил колко човека ще му се възхищават и ще го славят? Едва ли. Той е откликнал на онази неистова човешка необходимост да сподели своята възхита от героичните времена и своята надежда, че за този народ предстоят и други също толкова героични и горди времена занапред. Но вероятно съзнателно или подсъзнателно той е вярвал, че за да ги има тези последващи времена на слава и почест е необходимо той да направи едно усилие и да събере трошица по трошица свидетелствата за достойни подвизи, но и за горчива несрета от отминалите векове и с това да опита да запали у своите съвременници искрата, която у него самия е горяла - искрата на паметта, която е първата стъпка към националното достойнство.
Дали е мечтаел за слава и овации? Най-вероятно не. Защото инак не би признал в своята прочута днес „История славянобългарска“: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки...“. Но той е воден от една идея, която не може да потисне и да загърби: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“. И добавя:“Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи... и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“.
Можем само да се опитаме да си представим какво е струвало на монаха в Хилендарския манастир в средата на 18 век да издири и събере фактите и разказите, които ще подреди в своята „История славянобългарска“. Да не забравяме, че това се случва във време, когато не само не е имало телефони, интернет и Уикипедия, но дори само едно придвижване от точка А до точка Б в най-благоприятните случаи е било с волска каруца, а обикновено за монасите - пеша. Но Паисий пристъпва към своята мисия без горделивост и с едничката цел да посвети години от своя живот на старателно издирване и събиране на факти и описания от историята, за да ги подреди в първата българска средновековна книжица. А тя ще добави останалото: ще хвърли запаленото огънче в унесените в дрямка съзнания на поробените му съотечествениците. За да лумне от неговите простички, но въздействащи слова онзи огън, който ще припомни на българския народ, че всъщност не иска и не може да живее в несвобода. И ще направи скромния хилендарски монах велик - за столетия напред.
Като припомням тези факти, аз просто бих искала да откроя едни от най-съществените характеристики на творчеството, които правят писането важно и ценно. А за всички вас, които сте тук днес, писането е важно и ценно. Идеята, дарбата, упоритостта и всеотдайната работа върху текста - това са може би в най-синтезиран вид основните стъпала, по които човекът, който пише, може да изкачи своя път към върха.
Идеята, оригиналният образ, метафората възникват в съзнанието и постепенно отвеждат към формата на текста, който авторът иска да сподели със своите читатели.
Дарбата е тази, която помага текстът да стане въздействащ, да прикове вниманието, да събуди интереса и да възхити читателя.
Но нито първото, нито второто са в състояние да предизвикат тази възхита и да накарат читателя да размишлява върху прочетеното, ако идеята и дарбата не са извървели своя понякога кратък, понякога по-дълъг път на работа върху текста - намирането на точния епитет, на качествения диалог, на доверителния тон, на ненатрапчивото внушение, предаването на послания не във вид на наставления, а по индиректен художествен начин.
Ето как от тревожната мисъл за това дали разбираме и дали правилно преценяваме идеята на вчерашния празник, посветен на народните будители, постепенно стигнах до творческата същност на националния ученически конкурс за литература и журналистика „Стоян Михайловски“. Тук трябва да отбележа, че на Русе му прави чест, че продължава да организира този конкурс и така всяка година да почита един друг народен будител - човека, написал текста на нашия химн на просвещението „Върви, народе възродени“. За това, че в русенския конкурс участват талантливи млади автори, свидетелства и фактът, че имена, които ние отличаваме и на които възлагаме надежди за развитие в литературата, често пъти година или две по-късно чуваме като носители на други национални награди, техни стихове звучат по националното радио, техни дебютни книги излизат с творческата протекция на значими имена от съвременната българска литература.
Вярно е, че смътна тревога буди истината, че напоследък броят на участниците в нашия - а и в други литературни конкурси, намалява. Не съм сигурна на какво точно се дължи това: дали на далеч по-атрактивните и по-лесни за възприемане и споделяне практики на изкуствения интелект или на естествена пауза в периодичността на всяко културно и житейско явление. По-важното е, че една голяма част от участниците в конкурса са талантливи, креативни, не само пишещи, но и четящи, и - което може би е най-обнадеждаващото: хора с вкус към словото, за които то е начин за себеизразяване, за споделяне и за разговор със себеподобни. Впрочем, точно тази част от участниците в конкурса днес е тук.
А това вече е гаранция, че има светлината на духа е жива. И тя ще продължи да осветява пътя към истината, към доброто и към бъднините на духовното.
Бъдете здрави и все така търсещи и посветени на най-силното нещо на света - думите!