Международно дружество „Елиас Канети“ и съмишленици обяви точно преди година инициатива за изграждане на Паметен знак на убитите без съд и присъда след 9 септември 1944 г. в местността Бальов дол, Русенско. Това съобщи на пресконференция председателят на международното дружество „Елиас Канети“ в Русе проф. Пенка Ангелова.
Историкът д-р Веселина Антонова обясни, че в тази местност между селата Щръклево и Нисово, около 5-ти ноември 1944 г. са убити русенски интелектуалци, сред които са внучката на Баба Тонка - Тонка Обретенова-Просеничкова, и съпругът й Нико Просеничков, директор на Мъжката гимназия в Русе. По думите й броят на убитите от борците за светло бъдеще не е ясен, но има сведения поне за два масови гроба.
Точното им място не е известно и до днес, знае се обаче къде приблизително лежат костите на разстреляните.
„Имената не убитите не фигурират никъде. Това са хора, които са родени, но нямат смъртен акт“, заяви Антонова и допълни, че вече има нови открития по темата.
На 3 ноември миналата година на мястото, посочено преди години от вече покоен човек от Нисово, отец Стефан от русенския храм „Св. Николай“ отслужи панихида в памет на избити без съд и присъда след 9 септември 1944 г. русенски граждани.
„Да се помолим за тези хора с незнайни гробове. Нека се поклоним и да отправим молитва за душите им“, каза отец Стефан.
Предлагаме ви разказът на Лиляна Просеничкова Балканска, публикуван в книгата на д-р Веселина Антонова „Потомците на Баба Тонка и народният съд“.
На втори ноември 1944 година, към шест и половина вечерта, бяхме самички вкъщи със сестра ми Милкана. Нашите бяха излезли и ние имахме две приятелки на гости. Майка ми беше на събрание на Червения кръст, тя беше председател. Мисля, че събранието беше в Митрополията при владиката и понеже навън се беше спуснала много гъста мъгла, баща ми отиде към сладкарница „Тетевен“ да я посрещне. В това време дойдоха двама цивилни непознати да ги търсят. Аз им казах, че ги няма и ги попитах дали нещо да им предам. „Не, ми отговориха те, ние ще дойдем пак“. И наистина, нямаше и десет минути, пресрещнали ги, върнаха се с тях.
Нашите влязоха вкъщи и смениха пардесютата си с палта, баща ми си остави часовника и портмонето, майка ми - чантата. Видимо бяха притеснени. Бяха започнали вече да прибират хора, задържаха ги за справка, но за изчезване въобще не ставаше дума. Аз ги питам „Ще се върнете ли за вечеря?“ Майка ми с много самообладание каза: „Разбира се, чакайте ни“. Хората, които ги повикаха, не казаха нищо и тръгнаха заедно. И толкоз... Нищо повече.
И до този момент чакам. Излязоха и повече не ги видяхме. Ние със сестра ми останахме сами. Веднага на другия ден вкъщи настаниха руски офицери. Не смеехме да питаме какво е станало, никой не ти казва нищо. Ден ги няма, два, три, тръгнахме да ги търсим. С приятелства и връзки ни посочиха една къща, в която са били задържани. Пари даваме на милиционера, който ги пази, за да ни каже искат ли нещо. Първо милиционерът ни каза, че искали сарми, после зеле с месо, баница, цигари, долни дрехи... Ние малко се усъмнихме, та нали баща ни не пушеше, но си мислим, че там има и други задържани, сигурно са за тях.
И три месеца ние готвим, мъкнем тенджерите с поръчаната храна, бохчи с дрехи и сме щастливи, че помагаме на родителите си
По това време имаше полицейски час, можеше да се ходи по улиците само до 9 часа вечерта и когато ни се наложеше да излизаме по-късно, придружаваше ни нашият квартирант, който беше военен лекар. Тръгвахме заедно с него по разни улици зад старата поща, там някъде ходехме да носим, но не мога точно да си спомня, коя беше къщата*. Хората мълчаливо ни съчувстваха. Спомням си, след като изведоха нашите, настъпиха големи студове и един ден гледам пред вратата ни спират две каруци с дърва и въглища. На нашия адрес били изпратени, но от кого, така и не разбрахме. След време минавам покрай сладкарницата, където мама и татко ни водеха често, собственикът й Тахир стои пред входа, поздравява ме и ме пита дали сме получили дървата и въглищата. „Да - казвам, но защо? - Така - отговаря ми той, да не ви е студено“. По-късно и него го убиха. Нещо агент ли го изкараха, не помня какво беше.
Тогава сестра ми беше на 19 години, а аз - на 21. Тя беше по-друг характер от мен и преживя изчезването на нашите като тежка катастрофа. Сълза не пророни и непрекъснато правеше сметки колко пари имаме и за колко време ще ни стигнат, докато аз имам по-друг темперамент - рева, рева, рева и така някак си по-естествено е преживяването.
Но Милкана не издържа - една нощ писна от ужасни болки в главата
Закарахме я в болницата - менингит. Тогава нямаше никакви лекарства, антибиотици, нищо! Инжектираха й дестилирана вода, за да я заблуждават, че я лекуват. Още от първия ден лекарите, спомням си само името на д-р Танкова, ме бяха предупредили, че периодът на болестта е 21 дни. Последните й дни бяха много мъчителни - искаше лимони и непрекъснато повтаряше - „Мамо, мамо...“! Откъде да намеря лимони? Руските лекари бяха много внимателни, поръчаха лимони от Букурещ. Но тя непрекъснато ме молеше да отида при Илия Ташев, който тогава беше областен началник на милицията, и ни познаваше от деца, да пуснат мама поне за пет минути да я види. Лекарите ми написаха епикризата и аз отивам при Ташев. С мен за кураж дойде наша близка от комунистически род - Ана Караминчева, племенница на големия комунист Петър Караминчев. Влизаме в кабинета му и аз му обяснявам, че Милкана умира и иска да види мама. Той седнал зад бюрото си, облечен в униформата на бившия областен управител Симеон Симеонов, накичил се с акселбантите му, чете епикризата и казва: „Е, какво, Лиляно? Ти отдавна, отдавна нямаш родители и няма да може да стане. Когато умираха другите деца, никой не е пущал родителите им да ги видят“.
И чак тогава аз разбрах, че три месеца сме носили храна и дрехи за милиционерите
Тичам обратно в болницата. Милкана продължава да се мъчи и повтаря: „Мама, мама!“... Тогава болногледачката ме посъветва да си отида вкъщи и да донеса вещ, която е принадлежала на мама - дреха, гривна, или друг някакъв предмет, всичко може да е, само да е нейно. Вкъщи гардеробите бяха в стаите на квартирантите руснаци и аз не мога да вляза в спалнята и да взема нещо оттам. Въртя се в кухнята, чудя се какво да правя и виждам една престилка с голям джоб, в него мама си слагаше кълбото, когато плетеше. Грабвам престилката и се връщам обратно в болницата. Казаха ми да я сложа под възглавницата, сестра ми я усети, хвана я и промълви: „Мамо, мамо, мамо...“. И умря. Отиде при нея. Представяш ли си - умря прегърнала престилката на мама! Погребахме я при Баба Тонка. Опелото се извърши от митрополита в черквата „Св. Троица“. На погребението й народ, не мога да ти опиша, и то само жени. Мъжете се страхуваха, защото бяха започнали вече масови арести. Знаеш на „Св. Троица“ какви са стръмни стълбите, няма кой да изнесе ковчега. И изведнъж гледам нашите руски квартиранти, всичките там. Та те я носиха до гробището. А беше студ и сняг на 2 февруари 1945 г., сняг почти до кръста.
Още същия ден, веднага след погребението на сестра ми, ме арестуваха
Там бяха събрани всички покерджийки, проститутките и крадлите на Русе. И аз сред тях. В областното полицейско управление престоях един месец в една стая с трийсет жени. Областният директор Петко Българанов* се познаваше с нашите и всеки ден идваше при мен с въпроса - „Лиляно, как си?“. Докато траеше народният съд, русенските жени ги въдворяваха в Силистра, а силистренките - в Разград. В управлението се разболях, коремът ми се поду, вдигнах температура и съм изпаднала в безсъзнание. И от какво мислиш - от притеснение, не можех да отида до тоалетната - вратата й винаги беше отворена, а отсреща стои един тип, който трябваше да ни охранява. Докато ме лекуваха, жените ги подкарали към Силистра, а мене ме изпратиха по-късно със силистренките в Разград. Настаниха ни в едно помещение, което приличаше на склад. Всички си носехме дюшеци, одеяла, имаше готварска печка, плащахме си наема, водата, тока, въобще като на квартира. Само да не сме си в своите градове, докато траеше народният съд.
И досега се чудя - какво ли съм могла да направя?
Предполагам, че са се притеснявали просто от присъствието ми в Русе. Както и да е, пристигам с групата силистренки и ни посрещат непознати, но много сърдечни жени. И сега е пред очите ми д-р Станеска, умна, интелигентна жена българка, омъжена за румънец. Непрекъснато я викаха да преглежда болни. Тя ме огледа и ме попита била си съм задържана и веднага нареди да сложат котли на печката. Два дни стоях намазана с газ и не знам още с какво. Аз си мислех, че ме сърби от мръсотия, а то в косата ми въшка до въшка! Но не мога да забравя нощите там, когато извеждаха осъдените на разстрел. Нашият склад беше на пътя към гробищата и камионите минаваха пред прозорците ни. Седим на тъмно и треперим от ужас. Долу осъдените на смърт се люшкат прави в камиона, вероятно бяха по долни дрехи, защото се белееха в тъмнината. Те пееха в един глас: „Жив е той, жив е...“, а д-р Станеска ни четеше Библията. В дъното на помещението имаше купчина пясък - срещу пожар ли, не знам за какво беше сложен, но щом чуехме изстрелите, палехме свещи. Толкова свещи палих за непознати хора и нито една за майка ми и баща ми.
* Държавна сигурност се е намирала в стара еврейска къща на ул. „Цар Шишман“.
** Петко Българанов, ляв социалдемократ, приел от д-р Димитър Хаджиев длъжността на русенски областен директор от 31 октомври 1944 г. до 31 май 1949 г., когато се създават Изпълнителните комитети. Баща е на Боян Българанов, дългогодишен член на ЦК на БКП и народен представител.