Една малка църква в днешна Сърбия - „Свети Никола“ в село Станичене, Пиротско, крие големи тайни за българската история, показва изследване на д-р Александър Стойков.
Д-р Стойков е роден в Русе. Има магистърска степен по Педагогика на изобразително изкуство във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През 2007 г. защитава докторска степен към Православния богословски факултет в същия университет. Работил е като асистент режисьор на проф. Дочо Боджаков в СИФ „Бояна“, също като електротехник, журналист, връзки с обществеността, учител. Има публикувани статии в специализирани научни списания и е издал 9 книги предимно в областта на иконографията. Автор е на сборника „Докато се разхождахме с Герда“ (2015). Сценарист, режисьор и продуцент е на документалния филм „1218 година: срещата на преобразяването“ (2022), излъчван неколкократно по БНТ.
Едно от изображенията в църквата „Свети Никола“ в село Станичене е на безименен млад български сановник, изобразен заедно със съпругата си върху северната стена на наоса. Срещу тях са представени дарителите на църквата - монасите Арсений и Ефимия, с детето Крубан под тях. Между двете групи са поместени портретите на още пет мъжки и женски фигури в цял ръст, облечени в богати средновековни български одежди.
Живописният слой от 14 век е бил покрит с мазилка до 1974 година, когато разрушен участък разкрива безценната средновековна живопис. Сръбските археолози веднага организират експедиция и разкриват както цялата средновековна живопис, така и огромния некропол около църквата с повече от 113 погребения.
Първоначално те идентифицират изобразения млад български аристократ като споменатия в дарителския надпис Константин. В надписа е отбелязано, че църквата е дарение на „Арсений и Ефимия и Константин“.
Два факта опровергават подобна връзка
Във фреската от северната стена патронът на църквата св. Никола е прегърнал през врата починалия български благородник, за да представи неговата душа пред Бога. Това означава, че стенописът има погребален характер и напълно изключва възможността споменатият Константин да е станал дарител на собственото си погребение.
Освен това в ктиторския надпис Константин е споменат без титла, което означава, че той не е заемал йерархична позиция в царския двор. Починалият млад аристократ обаче носи зелена дреха с изобразени двуглави златни орли - безспорен символ на неговия висок йерархичен ранг. Ако Константин е имал подобен аристократичен ранг, той задължително би трябвало да бъде посочен до името му в ктиторския надпис, както е посочен чрез символите върху дрехата на безименния аристократ.
След като Константин от надписа не е имал йерархичен ранг, той не би могъл да е идентичен с изобразения починал млад аристократ от северната стена.
Фреска от Костур, Северна Гърция, подсказва точния ранг на починалия благородник от Станичене
Върху западната стена на църквата „Свети архангели митрополитски“ в Костур се смята, че е изобразен българският цар Михаил II Асен (1246-1256). „Царят“ обаче носи същата зелена дреха с изобразени златни орли. Зеленият цвят никога не е посочван като част от царските инсигнии. В техните официални портрети царете и императорите винаги носят пурпурни или в краен случай червени одежди.
Освен това орлите не се поместват като самостоятелни символи върху царските дрехи. Те се изобразяват главно върху чорапите и специалните възглавници, върху които стъпват царете. Както разяснява император Константин VII Багренородни (913-959) в неговото съчинение за императорските церемонии, това са главните владетелски атрибути, които поданиците са били длъжни да целуват при съответната церемония. Орлите са изобразявани само там, където поданиците трябва да почитат свещеното тяло на императора или на царя.
Зелената дреха със самостоятелни фигури на орли и пълното отсъствие на царски инсигнии от изображението в Костур
категорично опровергават случайното хрумване за царски портрет
Чрез изследване на монети от началото на XIII век, през 2023 г. Течно Попов доказа кой е бил изобразен в Костур. Образът там принадлежи на Михаил II Ангел, който през 1231 г. е бил назначен от Йоан II (V) Асен (1218-1241) за деспот на Епир. Михаил II Ангел е първият известен български деспот.
Единствената разлика между одеждите на деспотите от Костур и Станичене е, че дрехата на безименния благородник от Станичене е украсена с двуглави орли, докато в Костур Михаил II Ангел носи едноглави орли. Точно 100 години делят двете изображения. Това означава, че през този период единствената промяна в облеклото на този тип деспотска титла е въвеждането на двуглавия орел.
Почти пълното съвпадение между одеждите на българските деспоти от Костур и Станичене доказва, че
знаците на царската йерархия през средновековието са били константни
Михаил II Ангел е бил братовчед на втората съпруга на Йоан II (V) Асен - Ирина Комнина. Това означава, че той е бил от деспотите, които не са били членове на царската фамилия. Очевидно зеленият цвят е изразявал тази йерархична степен.
Лондонското „Четвероевангелие“ показва с какви дрехи е бил обличан деспотът, който е бил член на царската фамилия. Изобразеният там деспот Константин носи червен химатий с кафяв кавадион върху него, върху който са извезани сребърни двуглави орли.
Грешката при идентификацията от Костур идва от неправилно интерпретиране на разрушения надпис. Историците са реконструирали липсващите думи като „син“ и „Асен“, когато на практика там е пишело „деспот“ и „Ангел“. Така се оказва, че връзката между изобразения български деспот Михаил II Ангел и българския цар Йоан II (V) Асен не е родова (род е по-широко понятие от роднина и обхваща по-голяма група хора, които може да не са преки роднини), както погрешно е било предположено, а йерархична.
Съществен принос за тази банална грешка
има пълното съвпадение между имената на техните майки, които носят името Ирина.
До починалия млад деспот от Станичене е изобразена неговата съпруга, която носи идентична зелена дреха с извезани двуглави златни орли.
В наоса на църквата в Станичене са открити само 4 гроба, разположени един до друг в центъра на наоса. В гроб номер 23 до южната стена е открит женски скелет, облечен в зелена дреха с извезани златни двуглави орли. Така разбираме, че това тяло най-вероятно принадлежи на деспотската съпруга, изобразена върху северната стена.
Това предполага, че в гроб номер 24 пред северната стена е бил погребан нейният съпруг. Гроб номер 24 се намира точно под фреската, в която св. Никола представя пред Бога душата на починалия деспот.
Обикновено погребенията на средновековните аристократи са отбелязвани с подобен род фрески над техните гробове
В този смисъл фреската с безименния деспот обозначава неговото погребение.
Така в Станичене ставаме свидетели на извънредно рядко срещаната пълна координация между иконография и археология.
Смъртта на безименния български деспот е била причина най-важните членове от неговата фамилия да бъдат изобразени в първия пояс на църквата. Така за първи път имаме възможност да видим събрани на едно място многобройни представители на най-висшата българска аристокрация, които вероятно са прекарвали повечето си време в Търново. Сръбските археолози внимателно са изследвали техните изображения и са стигнали до извода, че
скъпите и сложни украшения на жените е можело да бъдат изработени само във водещите златарски ателиета на Константинопол или Търново
Друг особено интересен детайл е, че в гроб номер 15 от външния некропол е открит скелет на млад мъж, който е бил облечен в личната дреха на цар Йоан (IX) Александър. Дрехата е била пурпурна на цвят и върху нея със златни конци са били пришити 7 или 8 ленти, върху които са били избродирани златните монограми с имената на Йоан Александър, неговият пълен царски титул, двуглави златни орли и други животни.
Очевидно царската дреха е била подарена на младия човек, който при неизвестни обстоятелства се е разделил с живота си в околностите на Станичене. Неговото погребение във външния некропол означава, че той не е бил част от рода на българския деспот, тъй като църквата в Станичене е била фамилна собственост.
Не е ясно кой е Константин, посочен в ктиторския надпис
Но неговата идентификация с младежа, погребан в гроб номер 15, също е доста съмнителна. Външното погребение е извършено доста по-късно от освещаването на църквата „Св. Никола“ през 1331-1332 г., тъй като нартексът е пристроен по-късно. А гроб номер 15 се намира от южната страна на нартекса. Докато Константин е записан в ктиторския надпис, който очевидно е бил направен преди освещаването на църквата.
Освен това, за да присъства в дарителския надпис от фамилната църква, Константин е бил член на аристократичната фамилия. Докато това не се отнася за погребания отвън младеж.
Царският подарък означава, че младият човек от гроб номер 15 е бил от най-близкото обкръжение на цар Йоан (IX) Александър. Църквата в Станичене е била завършена и осветена в началото на управлението на Йоан Александър.
Това е единствената причина царят да бъде посочен в ктиторския надпис
тъй като той е бил управляващият български владетел по време на изграждането на църквата.
Според основния специалист по средновековни одежди в България Иван Чокоев, дрехата на Йоан Александър е била изтъкана и оцветена в императорските ателиета на Константинопол. Извънредно скъпият плат, известен като атлаз, е бил изобретен по същото време - в началото на 14 век. Той може да е бил подарен на българския монарх единствено от византийския император, най-вероятно като последен писък на императорската мода.
След като платът е бил получен в Търново, по мерките на тялото на Йоан Александър от него е била скроена дрехата, станала известна от гроб номер 15. Затова тя е била обозначена със златните царски монограми.
Ръстът на младежа от гроб номер 15 е приблизително около 1,65 м. Така за първи път в българската история имаме сигурни данни за ръста на конкретен средновековен български монарх.
Намерените в Станичене остатъци от личната царска дреха са единствената одежда на български цар в цялата българска история, която е била намерена при археологически разкопки. Тя е една от възможно най-големите български ценности, за която обаче в България знаят само десетина най-тесни специалисти.
В момента не е известно точно къде и как се съхранява тя
в Белград. Сръбските археолози, които през 2005 г. публикуваха техните изследвания в красива монография, не са получили достъп до тази дреха. Има само две публикации в Сърбия за нейни изследвания, които не се смятат за пълни и изчерпателни.
Цялото българско общество е в огромен дълг към ярката българска история, която се разкрива в Поморавието. Тази красива история усилено се прикрива в България заради сръбско-руските интереси, защото Поморавието е подарено на Сърбия чрез клаузите на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г., с който се слага край на Руско-турската война 1877-1878 г. В този смисъл честването на 3 март отбелязва загубата на огромна територия, която до 1878 г. безспорно е била българска. Тази съществена загуба хвърля плътна сянка на съмнение върху стойността на настоящия български национален празник.
Д-р Александър СТОЙКОВ