Това е разказ за прекрасния ми баща и голям физик Драгомир Ковачев, който напусна този свят преди три години - на 8-ми септември 2021 г.
Той е роден на 28-ми декември 1928 г. в гр. Русе в семейството на индустриалеца Минчо Ковачев. Завършва началното си образование в престижния френски пансион "Нотр Дам де Сион", а средното - в мъжката гимназия "Христо Ботев". Кандидатства 3 пъти в Софийския политехнически университет, издържа изпитите с отличен, но го декласират заради буржоазния му произход - това са 50-те години на 20-ти век, времето на сталинизма. Междувременно завършва вечерно Механотехникума в Русе. На четвъртия път му "прощават" произхода и завършва физика с отличен в Софийския университет през 1958 година, когато започва работа като учител по физика във Вечерната гимназия и се превръща в любимец на по-възрастните от него ученици. По това време вече е женен за Евгения Ковачева - виден икономист в областта на транспорта. През 1962 година създава отдела по радиационна физика и лъчезащита в русенската ХЕИ заедно с д-р Пенчев и инж. химик Георгиева. Къщата ни се изпълни със стотици книги по радиационна физика и лъчезащита. И тази сложна материя стана негова отдаденост, удоволствие и призвание да използва науката в полза на хората. Беше с изключително богата обща култура и неизчерпаеми знания, които предаваше на мен и по-късно на децата ми Виолина и Драгомир. Научи ни да обичаме книгите и да не спираме в самоусъвършенстването си.
В ХЕИ-Русе баща ми постъпи на работа на 17 юли 1962 година, заедно с д-р Пенчев и химичката Георгиева. Извършваха задълбочена и прецизна лабораторна дейност. Следяха нивото на урана, на цезий 137, на стронций 90 и общата активност в млека и сурови меса, въздух. Осъществяваха контрол при съмнения за повърхностни радиоактивни замърсявания на околната среда, нивото на радий във водите, а също и нивото на урана.
Лабораторията на татко беше препълнена до тавана с най-различни дозиметрични апарати, чиито светкащи скали ме караха да си мисля, че съм в космически кораб. Вътрешно се пръсках от гордост, че имам толкова красив и умен баща.
Татко и отделът извършваха дозиметричен контрол на всички източници на йонизиращи лъчения-рентгенови и радиоактивни, в това число и контрол над работата на рентгеновите апарати в петте окръга.
Ето какво разказва самият той.
"Бях задължен да контролирам степента на облъчване на работещите с рентгенови апарати лекари, лаборанти, гама-дефектоскописти. Всеки, работещ в йонизираща среда, имаше портативен дозиметър, който трябваше да носи непрекъснато по време на работа. Ние контролирахме дали мощността на получените дози превишава пределно допустимите норми. В началото беше трудно, защото
някои рентгенови апарати бяха още от времето на Втората световна война и продължаваха да се експлоатират в нашите болници
Те бяха с лоша защита както за самия рентгенолог, така и за пациента. Ние имахме строги нормативни изисквания за размерите на помещенията, за разположението на самия рентгенов апарат и за защитните стени.
В тубдиспансера в Русе имаше един флуорограф, на който правеха профилактични и контролни снимки на населението. Този флуорограф ме притесняваше много. Разказаха ни, че пристигнал от Африка след Втората световна война, където бил на разположение на американските войски. Флуорографът беше подвижен и го разнасяха из целия Русенски окръг, за да правят снимки, а там го поставяли в съвсем неподходящи помещения. Подозирах, че лекарите, лаборантите, а и пациентите получават високи дози облъчване. Затова задължихме медицинските работници, обслужващи флуорографа, да носят персонални фотодозиметри, чиито показания се отчитаха в Института по радиология и радиационна хигиена в София всяко тримесечие. При едно такова отчитане установих, че само за едно тримесечие и тримата рентгенови лаборанти са получили доза, по-голяма от годишната норма. Започнах проверка на условията на труд през този период в тубдиспансера. Установих, че нито размерите на помещенията, нито ориентацията на флуорографа, нито лъчезащитата на лаборантите отговарят на някакви изисквания. По тези причини и за защита на пациенти и медицински персонал реших да спрем експлоатацията му като подвижен апарат. Написах подробно предписание със съответните срокове за изпълнение за въпросният военен флуорограф да работи само като стационарен и подходящо помещение, с изградени лъчезащити и определено позициониране.
Управата на тубдиспансера обаче се оплакала в МНЗ, че работата им се "възпрепятства" от ХЕИ. Но след направен анализ
софиянци установиха, че анализът и предприетите от нас мерки са правилни
и в интерес защита на здравето на рентгеновите лаборанти.
По този казус установих, че пропускливостта на лъчезащитните стъкла на този апарат е над 300 милирентгена, докато изискванията са за не повече от 100 милиренгена. Тогава с моя колега въведохме известен ред и в провеждането на профилактичните прегледи по заводите и ТКЗС /трудово-кооперативни земеделски стопанства през социализма, по същество държавни земеделски структури - б.р./, където имаха практика да събират по 40-50 жени в едно общо помещение, в което правят и рентгеновите снимки. Така жените, чакащи в общото помещение, поемаха разсеяното лъчение от всеки преминаващ пациент, което е абсолютно порочна практика.
През 1989 година бях вече на 60 години, но продължавах да усъвършенствам и себе си, и методите на анализи, и нивото на работа в отдела. Тогава получихме за първи път компютър за директен анализ на радиоактивните елементи по енергията на спектъра на гама лъчението. Според интензивността на гама лъчението се получаваше графика - по характера на кривата се правеше диференцирано определяне на радиоактивните елементи от пробата. Такива компютри за анализи имаше само във Ветеринарния институт в София и в МНЗ, но те не бяха IBM. Тогава, през 1989 г., МНЗ за първи път внесе в България 5 компютъра IBM - за отделите по радиационна хигиена в София, Русе, Пловдив, Бургас и Враца (врачанският беше за нуждите на АЕЦ "Козлодуй").
Организираха ни двумесечен курс по компютърни умения в София, за да можем да правим анализите и да ги отчитаме. Събрахме се физиците от радиационните отдели на петте най-големи области на България. Курсът се провеждаше в Института по радиационна физика.
За да пуснем анализатора в действие,
трябваше специална лъчезащита - 300 килограма оловни тухли
Преживях голям кошмар с пренасянето им с един камион от София през Пловдив до Русе. Пристигнахме с тухлите през студена есенна нощ, капнали от дългото пътуване. Монтирах сам оловната изолация. Започнах веднага анализите - през ноември 1989 година. За "благодарност" в края на декември получих предизвестие за пенсионирането ми. Казах на д-р Колев-тогавашния директор: "След мене ще назначите не един а двама физици!".
И познах."
А ето какво разказва Драгомир Ковачев за най-драматичния епизод от работата си, когато е трябвало да избере дали наред със служебните си задължения да изпълнява и човешките - наистина да пази хората, а не само да попълва таблици и сведения. Това е времето непосредствено след най-голямата ядрена авария - тази в Чернобил през 1986 година.
"През нощта на 26-ти срещу 27-ми април 1986 година получих съобщение за ядрен инцидент в съветската атомна електроцентрала в Чернобил.
Това беше нещо нечувано в годините на социализма, където се насаждаше мнението, че съветски реактор не може да аварира.
Уведомиха ни от София, че четвърти реактор на Чернобилската АЕЦ е излязъл от строя. Системата за понижаване активността на реактора не се задействала, температурата вътре започнала да се повишава неконтролируемо. В определен критичен момент капакът на реактора избил нагоре и мощен радиоактивен облак се разпространил във въздуха, издигнал се високо в атмосферата и подет от въздушните течения започнал да се разпростанява не само над бившия СССР, но и над цяла Европа.
Разбрахме, че първото радиоактивно замърсяване е било по направлението Полша-Швеция и е било регистрирано за първи път от уредите на шведска АЕЦ. По време на инцидента руснаците пазят пълно мълчание, пълно информационно затъмнение пред своите и пред света. Това обърква шведските специалисти, които в началото се усъмняват в собствената си АЕЦ и дория спират, за да изключат възможния източник. Русия продължава да мълчи, като по този начин заблуждава европейските физици за източника на радиоактивно замърсяване.
Впоследствие
въздушните течения променят посоката си и отнасят облака през Киев към Черноморския регион
Първите три дни след експлозията руснаците престъпно мълчат за инцидента. Дават неточни и подвеждащи информации за "малка авария" в Чернобилската АЕЦ, която продължава да произвежда електроенергия и хората продължават да работят при смъртоносни дози облъчване.
Анализирайки обстановката, най-напред с радиоактивен прах е посипан Киев. Но съветското правителство с престъпно нехайство не отменя първомайската манифестация през 1986 година. Деца, ученици, бременни жени, мъже от всички възрасти излизат на задължителния парад и дишат замърсения с радиоактивен прах въздух пред доволните физиономии на комунистическите водачи по трибуните.
На 1 май 1986 година радиоактивният облак достига и до България и беше засечен от приборите в нашата лаборатория. Но директорите получиха разпореждане от ЦК на БКП, което предадоха и на мен, да не се дава никаква гласност за инцидента, анализите на околната среда да се правят тихомълком и да се докладват направо в София, без да се разяснява нищо на гражданите, докато не се получи позволение от Москва. Затова и у нас, както и в Русия се провеждат повсеместни първомайски манифестации, вместо да останат хората по домовете си. Така ръководителите на някои министерства са били информирани за инцидента от Москва, но са скрили от населението. Бяха предупредени само органите, които притежаваха уреди за радиационен контрол и защита да да си стоят в къщи и да са на повикване.
И на първи май 1986 година около 14,30 часа, директорът на ХЕИ ни извика на работа. Дадоха ми служебна кола, за да проконтролирам замърсяването с радиоактивен прах на почва, зеленчуци и особено важно -контрол върху замърсяването на овчето мляко.
Още първите замервания на открити повърхности по пътищата дадоха високи резултати, неизмервани никога досега
- до този момент измерванията бяха със стойности съответстващи на естествения радиоактивен фон. Започнахме замервания на овчето мляко и овчето месо за първи път на първи май. В началото резултатите бяха добри. Овцете не бяха пасли още трева и не бяха хранени с фуражи, замърсени с радиоактивен прах.
При първите замервания имаше и комични моменти. Започвайки на 1 май - неработен и празничен ден, в овцефермите нямаше нито един трезвен гледач. Ние пристигнахме с д-р Добрева следобед. Порталът на фермата беше затворен. След дълго блъскане по вратата се подаде пиян гледач и отказа да ни пусне вътре. Нямало го бригадирът. Също пиян. Наложи се дълго да се обясняваме с чобанина, докато проумее, че въпросът е спешен и трябва да намери бригадира. След няколко загубени часа в празни приказки, бригадирът се появи отнякъде и ние си свършихме работата.
По това време ни разпоредиха от ЦК на БКП от София да не даваме никаква информация на населението, "за да не се създава излишна паника". Това беше престъпление, скрито зад идеологически лозунг. Те наредиха резултатите от изследванията да се изпращат по факс на МНЗ при пълна тайна и да се дават денонощни дежурства в радиологичната лаборатория.
В Полша, като малко по-свободна от комунистическата догма държава, положението беше малко по-добро. Там властите се разпоредиха да се профилактират децата с йодни таблетки, докато нашето здравно министерство не позволи - отново "за да не се всява паника сред населението". Работех всеки ден в лабораторията до малките часове на нощта.
След няколко дни взехме повторни проби от мляко на овце, които бяха пасли на открито и установихме, че радиоактивността е скочила многократно.
И това радиоактивно мляко отиваше до магазините
до населението, до децата, които го консумираха, защото ни беше забранено да разкрием истината. ЦК на БКП забрани да се дава информация и за замърсяемостта на зеленчуците, които щателно изследвахме. Просмуквайки от заразената почва вредните радиоактивни изотопи, особено опасни бяха зелените салати, репичките, тиквичките.
Безотговорността продължи. Започна коситба на силно радиоактивно замърсената люцерна и нейното сушене и складиране за сено за зимно хранене на млекодайните животни.
Аз отговарях за радиологичния контрол на храни и околна среда за областите Русе, Разград, Велико Търново, Габрово и Силистра. Навсякъде се косеше и прибираше за фураж замърсени с радиоактивен прах растения. Това се доказа безспорно следващата пролет, през 1987 година. Отчетохме рязък скок на общата бета-активност и на цезий 137. При изследване на проби от мляко и месо открихме много високи нива на дългоживущия цезий 137. Направихме анализи и на няколко сеновала. Установихме, че външното замърсяване е 10-20 пъти по-високо от естествения радиоактивен фон. В отпадъците пък открихме т.н. горещи частици. Те са миниатюрни, но с висока проникваща способност и силно увреждащи биологичните тъкани, защото създават високи дози на облъчване в областта на попадане и високи поражения на организмите.
И въпреки забраните и заплахата от уволнение аз съветвах всички роднини и познати да не консумират зелени зеленчуци от пазарите, да измиват обилно и щателно всички плодове и зеленчуци, да не излизат на открито в първите дни след инцидента и да внимават особено с консумацията на агнешко месо и овче мляко, които бяха най-замърсени радиоактивно. Човешката ми съвест не позволяваше да съм безразличен към тази екологична катастрофа. А министерството на здравеопазването мълчеше оглушително."
ДЕСИМИРА КОВАЧЕВА