В началото на 90-те години на ХХ век имах уникалния професионален шанс да се запозная с внучката на Никола Обретенов - Лиляна Просеничкова Балканска. Беше вълнуващо за мен събитие - от няколко години бях уредник и научен сътрудник в музей „Баба Тонка“ и често в инвентарните книги срещах името й. От по-възрастните колеги знаех, че тя е съпруга на известния художник Ненко Балкански, че от нея е откупен архивът на Никола Обретенов и дискретно ми намекваха, че родителите й са фашисти. Но книгите с автограф „Просеничков“ провокираха интереса ми и когато срещах възрастни дами от квартала задавах един и същи въпрос: „Кой е Просеничков?“. Така и не получих конкретен отговор от иначе словоохотливите ми събеседнички.
Г-жа Балканска идваше в родния си град във връзка с възстановяване на конфискувания й имот. Придружавах я в срещите й с тогавашното ръководство на града, свидетел съм на грубото отношение на чиновниците към нея, а музейни работници обвиниха Баба Тонка в некрофилия! (Вж: Антонова, В. „Потомците на Баба Тонка и народният съд“, Русе, 2000). Но не за това искам да разкажа днес, а за
незабравимите разговори, с които тя неусетно ме направи съпричастна на интимния свят в семейството й
Срещите ни, в периода 1993-1995 година, се състояха в дома на близките приятели на г-жа Балканска - семейство Даневи (родители на д-р Цветан Данев). Благодарна съм за гостоприемството на Никола Данев, юрист с отнети права да практикува професията си, един от основателите на русенския симфоничен оркестър и съпругата му д-р Лиляна Пеева, които ми предоставяха уютния си дом за дългите разговори с тяхната гостенка. В нейна част домакинята често канеше старите приятелки от квартала на традиционните от миналото женски соарета. Бях спечелила доверието и ми оказаха високата чест да присъствам на тези интимни сбирки. И постепенно, като машина на времето, аз се потопих в атмосферата на аристократичния Русе, на характерните за 30-те-40-те години на ХХ век домашни увеселения на дами, които се забавляват и наслаждават на общуването си. Усетих отминалата епоха не чрез етнографски вещи - елегантни тоалети и красиви изделия за бита, а чрез емоцията и живите неподправени разкази за човешки съдби на достолепни русенки!
Разхождахме се двете по кея, слушах разказите за детството им
със сестра й Милкана, за гостуванията на братовчедката й Захаринка, за традиционните по Великден гостувания с шарени яйца и домашно приготвени козунаци и у кръстниците - семейство Габровски, за домашните концерти на майка й с евреина Джино, за неуморната благотворителна работа на майка й и баба й в Женското благотворително дружество „Добродетел“, за участието на родителите й в местното дружество на Червения кръст, за посещенията на митрополит Михаил при дядо й, за потока от ученически групи, много граждани, учени, за да чуят разказа на дядо й Никола Обретенов, да се докоснат до черепа на Стефан Караджа...
От нея чух за първи път
историята на кораба „Пенчо“ с 500 евреи на борда
оставени без храна, вода и гориво (вж: Утро, 24 август 2018). Тогава ми разказа и разтърсващата история за съдбата на родителите си. Водена от професионалното любопитство на историка да достигне до детайла в проучването на тема, за която няма достатъчно документи, не си давах сметка какво причинявам на информатора си. В първите ни срещи усетих колко е трудно за леля Лили (така я наричах) да отвори отново вратата на страшните спомени пред една непозната. Записвах разговорите ни, трескаво обмислях въпросите и непрекъснато се питах - дали не съм пропуснала важен момент от живота на семейството? Задавах въпросите си с цел да допълня пропуснат детайл, да съпоставя разказаното, да уточня възникнали колебания, дори се опитвах да я „хвана“ в противоречие... Безкрайно съм й благодарна за отделеното време, за шанса да общувам с нея, са споделените мисли.
По време на последното й идване в родния град
през 1995 година екип на Регионалния център на БНТ записа интервю с нея, част от което бе включено в документалния филм „Възторзите и огорченията на Никола Обретенов“ (2004). Така се роди и първата ми книга - „Потомците на Баба Тонка и народния съд“ (Русе, 2000), преиздадена от издателство „Изток-Запад“ (2012), както и първата научна биография - „Баба Тонка Обретенова. Портрет в сепия“ (2012).
Помолих леля Лили да ми опише разпределението на стаите в къщата. Помещението в ляво (където днес се продават билети и сувенири) е била спалнята на дядо й и баба й. През прозореца дядо Никола обичал да наблюдава Дунава, тук, двамата с баба Мицка, подреждали архива, той пишел спомените си, тя редактирала текста. Факт, който предопредели и моята концепция за бъдещата нова музейна експозиция - „Никола Обретенов разказва...“. Описанието на внучката и снимки, на които е запечатан част от интериорът, дават възможност да се възстанови в най-близък до автентичния вид обстановката, в която старият поборник работи над мемоарните си бележки и прекарва последните години от живота си. Малкото останали оригинални вещи - бюро, черно официално сако, медали, снимки в рамки, книги с автографи и пр.
дават на посетителя уникалния шанс да усети атмосферата на документалната съкровищница на Никола Обретенов
която би следвало да доминира в композицията и да създава хармонично и изразително цяло, оказващо визуално и интелектуално въздействие върху посетителя. Тук е мястото да се проследи участието на Никола Обретенов в политическия живот след Освобождението: ролята му за потушаване на русофилския бунт 1887 година; в комисиите по уточняване лобното място на Христо Ботев, нелепите обвинения за смъртта на войводата, приятелските отношения със Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Стоян Заимов, Димитър Тодоров-Димитрото, ген. Кирил Ботев, както и важното място на този дом в патриотичните инициативи на българите през 30-те години на ХХ век, срещите с Михаил Арнаудов за издаване на Спомените и пр. Разказът на възрастният поборник,
съхранил най-старият семеен документ - т.нар. Обретенов сборник
ни връща в ХVIII век, в село Щръклево, към родоначалника на Обретеновия род, за кърджалийските размирици, болести и природни бедствия. Търговските тефтери на Тихо Обретенов илюстрират предприемчивите, природно интелигентни българи от 30-те -60-те години на 19 век, които притежават собствена библиотека, които са църковни епитропи и училищни настоятели, съмахленците с които се среща Раковски, атмосферата, формирала патриотичните прояви на майката и децата й. Представях си силно въздействащ „декор“, наподобяващ олтарно пространство на храм, където на централно място е образа на майката. Чрез умелото използване на сценографски похвати посетителя би могъл да усети атмосферата, която е доловил румънския публицист Замфир Арборе при личната си среща с Баба Тонка. Две години преди смъртта й, той гостува в нейния дом и с дълбоко чувство на уважение и преклонение към нейната личност:
„Старата имаше вид на една матрона, с пълно съзнание, че е живяла един живот, който заслужава да се живее“
Следвайки хронологията на събитията, разказът продължава с участието в националноосвободителното движение. И тук свършват Спомените на дядо Никола и продължава разказа на внучката му за премълчаваната години наред съдба на потомците на Баба Тонка - убийството на родителите й Тонка и Нико Просеничкови и кончината на сестра й. Т.е. докато разговарях с Л. Просеничкова, в мен се оформи представата за нова, модерна експозиция, която пресъздава двувековната история на България, през житейските съдби на Обретенови. (Подробно съм изложила концепцията си в книгата „Потомците...“.)
Простете некомпетентността ми проф. Ненов (вж: „Утро“, 25 юли, 2024), но бихте ли коригирали поне фактологическата грешка - председател на Русенското поборническо-опълченско дружество е адвокат Христо Иванов, съименник на съратника на Левски Христо Иванов-Големия (1838-1898) (вж: списание „Поборник-опълченец“, увод към фототипно издание, Русе, 2008). Първият брой на списанието, което е експонирано със снимката на председателя е издадено през март 1898 г., а Христо Иванов-Големия умира през януари същата година. Простете може би неуместния ми въпрос - но защо част от гарнитурата от дома на Панайот Хитов е експонирана в дома на Никола Обретенов, а до нея и червено бутафорно знаме?! А в мазата - възстановката на затвора създава тягостното чувство, че са оковани за винаги в турските пранги, тези, които са се борили за свободата на България.
Може на някои казаното по-горе ще прозвучи като заяждане, но за мен, уважаеми читатели, историята е точна наука!