По повод 175 години от рождението на Никола Обретенов /28 май 1849/ и 85 години от смъртта му /11 октомври 1939/ „Утро“ ще публикува серия материали на д-р Веселина Антонова - най-задълбочения изследовател на историята и делото на семейството.
„Разговорите му с дядо Никола Обретенов го накараха да се заинтересува още повече от българската история. Той си записваше всичко, разказвано му от стария бунтовник. Познаваше в подробности разпределението на къщата - и някогашното, и сегашното след подобренията, което използва по-късно в книгите си“.
Соня Димитрова, „Спомените на една Змеица“, 1998.
Резултат от гостуванията на младия писател от Русе Светлозар Димитров (Змей Горянин) в дома на възрастния поборник е сборникът с разкази „Последният ден“, посветени на Баба Тонка. Книгата е издадена през 1936 година от Русенската културно-благотворителна дружба в София.
„Русе в тази историческа епоха е дал борци от първа величина - пише в послеслова председателят на дружбата д-р П. Плакидов, но онези, които останаха да се радват на тяхното дело, не направиха необходимото, за да посочат достатъчно подчертано подвига на тези свои деди... Дружбата издава тази книга още и с желанието да популяризира идеята за въздигане на един паметник, проследяващ и увековечаващ делото на тези, които доведоха последния ден на черната робиня“.
Автор на предговора е проф. Михаил Арнаудов, под чиято редакция през 1942 г. ще бъдат издадени спомените на Никола Обретенов. Ученият с носталгия и тих възторг си спомня за родния град, за „лица и случки, способни да развълнуват като приказка за старото време... Но в центъра на всички тези истории стои несъмнено образът и делото на знаменитата юначна жена, майка на живия още Никола Обретенов, която при толкова нежни грижи за децата си проявява удивително самообладание и един висок патриотизъм, способен на всички жертви в името на българската свобода. Змей Горянин е съумял
да ни разкаже с много топло участие, с много драматично напрежение и забележителна художествена простота страданията и подвизите
на тази българка, която всички трябва да знаят като най-възвишен пример на велика любов към отечеството. Толкова смелост и толкова себеотречение у една слаба жена е нещо наистина изключително за нашите условия, и това тържество на духа трябва да буди гордост и признателност...“.
След Първата световна война, когато България губи Северна Добруджа, домът на Никола Обретенов е естественото символично място за поклонение за членовете на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО).
На 10 август 1924 г. Добруджанското дружество отбелязва тържествено гибелта на войводата Стефан Караджа. С развято знаме, обвито в черен креп, заедно с Опълченското дружество и дружество „Сливница“, също със знамена и военна музика отиват в дома на Никола Обретенов, за да извършат ритуала по изнасянето на черепа на Стефан Караджа, съхранен от Баба Тонка. Обкичен с цветя, черепът е пренесен от облечени в добруджански носии участници до гроба на героя. Отслужена е панихида с участието на Добруджанския хор, произнесено е слово, което завършва с възгласи „Да живее свободна Добружда!“.
Следват ежегодни възпоменания за починалия в Русе войвода, в които активно се включва и зетят Нико Просеничков, съпруг на Тонка Обретенова и директор на Мъжката гимназия.
По това време бъдещият популярен исторически писател Светлозар Димитров току що е завършил реалния отдел на Мъжката гимназия в родния си град. Дали е участвал в честванията по повод смъртта на войводата, днес е трудно да се каже, но факт е, че
вълнуващият разказ „Черепът“ за погребението на Стефан Караджа
е написан въз основа на грижливо събирани спомени на съвременници.
През лятото на 1929 година, преди да се премести заедно с младата си съпруга в София, Светлозар Димитров посещава неколкократно дома на Никола Обретенов и прави стенографски записи на разговорите си със стария поборник.
Впечатления от гостуванията в историческия дом писателят споделя в писмата си до Доростоло-Червенския митрополит Михаил. В машинописен екземпляр със заглавие „Кратки сведения за Доростоло-Червенската епархия“ Димитров накратко запознава духовника с историческите данни, които е събрал по темата.
Към тези бележки са прибавени и стенограми от разговорите с Никола Обретенов на 19 и 23 юни 1929 година.
Първата стенограма пресъздава спомена за „Изгонването на гръцкия владика из Русчук“
Този разказ писателят е използвал в изследването, посветено на „Духът на българщината“ (1941) и „Божията искрица“, която „живее в сърцето на всички хора от една народност“.
Информаторите от втората стенограма - „Разрушаване на гръцката църква“ са двама участници в събитията - Никола Обретенов и Петър Рибаров (разговорът с П. Рибаров се е състоял на 22 юни). Събраните сведения са пресъздадени в разказа „Протест“, публикуван в сборника „Последният ден“.
Третата стенограма „Около черепът на Караджата“ накратко описва как Баба Тонка с мълчаливото съгласие на поп Иван Койманджата, „изповедник на осъдените християни“, успява да скрие черепа на войводата и да го съхрани за поколенията. Поп Иван чул последните думи на Караджата и съпроводил с погребални молитви мъченическото му тяло до гроба. Когато 8 години по-късно починал Лукан Тодоров от Оряхово, Баба Тонка предложила да го погребат в гроба на Караджата. При погребението му тя с разрешението и съдействието на поп Иван
успяла да скрие черепа на Караджата и да го запази за потомството
Той изпращал до бесилките осъдените на смърт революционери, след като ги изповядвал в затвора; погребвал донесените трупове на загиналите въстаници, а негова „помощница“ в тази тежка и велика работа била Баба Тонка.
За свещениците с еднакви лични и фамилни имена - баща и син Иван Койманджата, Змей Горянин пише в незавършения автобиографичен роман „Червеният хотел“. Споменава и една любопитна подробност от семейната история - прадядото на писателя - Георги Табанчанина бил съдружник с Тончо Поставчията, баща на героинята на историческите му романи Баба Тонка Обретенова.
Събраните сведения за историята на родния град той обобщава в трилогията „Дунавът тече“ (1938-1940). Централен образ в творбата е Баба Тонка - грубовата „чевръста“ жена, която
винаги се държи разумно и хладнокръвно, умее да запази самообладание и обрича децата си на „кървав курбан“
Безмълвна, приглушена, недосегаема, стаила дълбоко в душата си блещукашото огънче на надеждата, майката, подготвила синовете си за „кървавата жертва“, търпеливо чака да се сбъдне най-съкровената й мечта - освобождението.
Израсъл в Русе, Светлозар Димитров сам е усетил отношението на съгражданите си към своята героиня, слушал е разкази за нея, записал е спомените на съвременници, издирвал е документални свидетелства и е оставил на поколенията нейния образ, съхранен в паметта на родния град. Той описва правдиво, с любов и преклонение атмосферата във възрожденския Русчук.
Събитията са истински
- престрелката на кораба „Германия“, когато загиват Никола Войводов и Цвятко Павлович, както и предателят Величко, непреклонната борба на русенци срещу гръцкия владика, разрушаването на гръцкия храм, прогонването от града на епископ Синесии и участието на Ангел Недков, Димитър Атанасов-Русчуклийчето в събитията, погребението на Стефан Караджа и съхранения от Баба Тонка череп, изпращането на заточениците, за важното място на дома на Баба Тонка за националноосвободителното движение и „тайната поща“ и пр. Персонажите му са исторически личности - Ангел Кънчев и самоубийството му, каменоделецът Станчо, който изработва надгробните камъни за „нехранимайковците“, валиите Мидхат паша и Расим паша, табур-акасъ Али ефенди, заловените четници, сред които е и Ангел Обретенов, Драган Цанков и влиянието сред местното население, за посещенията на отец Матей Миткалото в читалище „Зора“ и др.
Необикновено обаятелен разказвач, Змей Горянин провокира интереса на новите си приятели в София към ярките възрожденски личности, свързали живота си с родния му град - художникът Васил Стоилов рисува портрет на Баба Тонка, а Фани Попова Мутафова им посвещава разкази в сборника си „Велики сенки“.
През 1937 година във вестник „Литературен клас“ Змей Горянин публикува превод на стихотворението на словенския поет Антон Ашкерц, посветено на „Майка Тонка Обретенова“.
Майко Тонке, стара майко Тонке,
за какво е твойта хижа пуста?
В Русчук няма днес по-тиха хижа
на брега от Дунава подровен,
да стои прихлупена, самотна.
„Няма ги юначните хайдути,
със които мойта бедна хижа
беше пълно от тъмно до тъмно.
Кой бе тръгнал на бой с душмана
все при мене идваше за сбогом,
все със мойте синове дружеше!...“
Майко Тонке, ти, хайдушка майко,
где са твойте синове петима?
„На балкана всички са се били
кат лъвове за златна свобода.
Турци люти трима ми убиха,
двама ми заточиха в тъмници,
оковани със страшни вериги...“
Майко Тонке, ти, юнашка майко,
не тъжиш ли по своите рожби?