Често мемоарите и спомените предизвикват противоречиви чувства. На едни автори те носят утеха и ласкаят самолюбието и егото им; други ги използват, за да защитят определени тези и да наложат своята гледна точка; трети са водени от желанието да предадат на поколенията фактите от действителността - с обективна оценка на времето и събитията.
През годините на укрепването на възстановената млада българска държава след 1877-1878 г. и в началото на ХХ-ти век се появяват многобройни епистоларни писания на знайни и незнайни личности, сред които има и такива, които нямат дори косвено участие в строителството на новото общество, на нова България.
Искали хората да се похвалят и да си припишат заслуги, направили го
Историята ни е пълна с такива примери.
Страшното идва, когато съвременните изследователи поднасят на днешните си читатели разказите и фантазиите им безкритично, крайно необективно и най-често с възвеличаването на поредния лицемер и словоблудец.
Родният ни Североизток напоследък ни поднася все нови и нови изненади както от автори от отминалите времена, така и на днешните им популяризатори. Като от скачени съдове ту в Русе, ту в Разград, ту в Търново, или например в Търговище, Силистра, Шумен, че даже и до Тутракан, Варна или Свищов изкачат хора, събития и дейности които
нанасят щрихи или детайли с четката на отминалите събития в картината на многообразието на живота в онази епоха
Тук си позволявам да припомня за един военен деец, който, макар и родом от днешния град Търговище, оставя следа в историята и на Разград, и на Русе, и на България. Това е генерал-лейтенант Панайот Вичев Бърнев, който получава званието си по време на службата си в Русе при оттегляне от действителната военна служба и преминаване в запаса през 1919 г.
Роден е в полуосманския град Ески Джумая (днес Търговище) на 16 септември 1859 г. (стар стил) в току-що построената нова къща от шуменски майстори на търговеца-преселник от близкото село Вардун Васил (Вичо) Панайотов Бърнев.
Бъдещият генерал от Българската армия произхожда от заможно търговско семейство. Баща му Васил или Вичо Бърнев (1827-1871 г.) е един от учредителите на търговската фирма „Братя Бърневи“ в Ески Джумая с клонове в Цариград и Манчестер. Търгуват с галантерия, угоен добитък за Цариград, месни произведения, суджуци, пастърма, създърма, сирене, кашкавал и др. Личен приятел е на възрожденския учител Петко Рачов Славейков, които учителства през 1863 г. в Ески Джумая. Майка му Анастасия Хаджи Рачева (1841-1879 г.) е родом от село Дебелец, Търновско.
Панайот В. Бърнев
завършва българското класно училище в родния си град през 1875 г.
после работи като шивач в Разград, като търговец в Цариград, но след смъртта на родителите му фирмата „Братя Бърневи“ фалира и той става глава на семейството в много трудна ситуация. Принуден е да продаде дори и бащината къща, за да издържа себе си и по-малкия си брат д-р Бърни В. Бърнев, роден през 1867 г., за чието изхранване се грижи дълги години след смъртта на родителите им.
Подгонен от житейските несгоди и лишен от родителска опека, Панайот избира военното поприще.
„...Когато се почна редовният набор 1878 г., мен искаха да ме вземат войник, но после ме изоставиха, понеже съм старши син на вдовица. В 1879 г. в града дойдоха офицери от първия випуск на Военното училище в София, подпоручиците Йордан Севов и Васил Данаджиев и двамата родени в Ески Джумая. Аз се сприятелих с тях, другарувах и почнах да мечтая да отида да следвам във Военното училище...“. Така е описан житейският му завой в спомените му.
Чрез конкурсен изпит на 17 октомври 1880 г. младежът е приет за юнкер във Военното училище в София.
Завършва четвъртия му випуск четвърти по успех
и на 30 август 1883 г. е произведен подпоручик. Назначен е младши офицер в 12-а Раховска пеша дружина във Варна.
В Сръбско-българската война 1885 г. участва като подпоручик командир на 1-ва рота от 8-и пехотен приморски полк, като взема участие в боевете при Драгоман при Цариброд на 11 и 12 ноември и при овладяване на Пирот на 14 ноември. Преведен е като командир на рота в 1-ви пехотен софийски полк през 1888 г., а през следващата година е назначен за командир на взвод във Военното училище в София. През 1895 г. е повишен в длъжност - командир на юнкерска рота, а на 28 ноември с.г. е преведен за ординарец на княз Фердинанд.
Години след войната, през 1896 г., е включен във военната свита в състава на правителствената делегация, водена от княз Фердинанд, която посещава султана в Цариград и европейските дворове Петербург, Виена, Берлин, Париж и Белград във връзка с признаването на българския монарх.
Отваряйки скоба ще отбележа, че година по-рано, на 15 октомври 1895 г., сключва брак с търновчанката Златка хаджи Рачева (1877-1953 г.), която е близо с 18 години по-млада от него. Тя е
братовчедка на един известен деец на българското Възраждане
- аптекарят и деец на Гюргевския революционен комитет, познат много добре и в Русе - Янко Ангелов.
Единствено малкият му син, третото дете от този брак, Вичо Панайотов Бърнев (1909-1987 г.) продължава неговия път на военен. Завършва гимназия в столицата и Военно училище в София с 51-ви випуск. Като поручик през 1934 г. води почетна рота от юнкери и школници за отдаване почит на Кемал Ататюрк в Анкара. Завършва Военна академия в София. Участва във Втората световна война 1944-1945 г. След това е преподавател по военна тактика и стратегия във Военната академия „Георги Сава Раковски“ в София до 1947 г. и за мнозина е изненада, че не е репресиран, а „учтиво“ е натирен в пенсия с чин подполковник от армията и преподаването.
В светлината на пренасянето на тленните останки на българския монарх Фердинанд у нас трябва да отбележа
отношението на офицера Панайот Бърнев към княжеската институция и към службата му в двореца
В продължение на девет години е на служба при княза, като заема длъжностите комендант на двореца и флигел адютант. Запазил възрожденския си патос, той има отрицателно становище към намесата на двореца в политиката и търси начин да премине на строева длъжност: „... Службата ми в двореца не я обичах, не ми беше по характер, аз съм бил постоянно по-рано в строя. Тук работа няма освен дежурства, приеми, командировки с княза и да не бъдеш господар на себе си, а винаги в угодничество на княза. Флигел адютантството е почетна длъжност на слуга. Винаги да се пазиш от говорене, да пазиш секрети, да чуваш клюки и винаги да угаждаш на вечно намусения и недоволен княз. Да мълчиш и мигаш, когато ругае всичко, що е българско“.
На 25 май 1905 г. подполковник Панайот Бърнев е назначен за временен командир на 6-и пехотен търновски полк, а след две години - на постоянна длъжност там. Седем години командва този полк, подготвя го при мирновременни условия и с него участва в Балканската и Междусъюзническата война 1912-1913 г.
През Първата световна война е командир на 5-а пехотна дунавска дивизия (1915-1916 г.) Взема участие във войната на Македонския фронт.
От 4 декември 1916 г. е началник на 5-а военна дивизионна област в Русе.
Тук е произведен е в звание генерал-майор и генерал-лейтенант на 31 октомври 1918 г., като е уволнен от армията.
Живее няколко години в Русе, след това се установява в София
Умира в столицата на 18 юни 1934 г.
Трябва да отбележа, че спомените на П.Бърнев „Моето родословие и биография. ч. 1. Русе, 1919 г.“, въпреки неколкократното им цитиране от изследователя Илия Маринов (полковник от резерва) в далечната 1993 г., остават обвити в загадка. Бележките под линия показват, че са доста обемисти - над 150 страници, че са отпечатани в Русе през 1919 г., но е много възможно нещо друго - те да са предназначени единствено и само за семейството му.
Така ли е наистина?
Може би тайната за това се крие в бележката на Ил. Маринов, както и във факта, че никъде в целия си материал той не определя съхранението им и принадлежността им към определен архивен фонд или единица. Имам силни съмнения, че този автор и популяризатор е свързан с Русе, защото с това име през м. август 1979 г. на страниците на тогавашния вестник „Дунавска правда“ - предшественик на „Утро“ - се появяват две обширни статии за Атанас Узунов и за Александър Кесяков, подписани от негово име. Дарение на Илия Маринов от 2017 година за Русенския музей със снимки на оръжейника на флота Петър Маринов Янков също говорят за такава връзка. Съвместните усилия на библиотекарките от русенската Регионална библиотека „Любен Каравелов“ обаче не откриват и следа Маринов да е издал спомените на П. Бърнев нито в Националната библиотека, нито в сборния книгопис. Именно В.Йорданова, откривайки тази фрапантна липса, ми подсказа, че спомените може би за лични, ръкописни и предназначени за ограничен кръг лица от семейния му кръг и като такива след това попадат в архива на НВИМ-София.
Въпреки разни сведения и податки от разни източници, със сигурност трябва да се приеме изследване на друг историк - Н.Рухчев, че Панайот В. Бърнев не е бил началник на Военното училище в София, като един такъв извод се подкрепя и от думите в спомените му: „...За моята служба във Военното училище има специална заповед по напущането ми от началника на училището, за да ми благодари и възхвалява“. Какво по-ясно от това?
За нас изключителна рядкост са няколкото ценни снимки
които наследниците му предават във фондовете на Националния военно-исторически музей през 2018 г., които са публикувани от Асен Радев през 2020 г. За съжаление и този изследовател само преповтаря известните биографични факти от проучването на Ил. Маринов през в 1993 г., но поне има няколко нови неща, отнасящи се до Русе. От тях си позволявам да покажа няколко, които са свързани с пребиваването му в града като началник на 5-а военна дивизионна област в Русе след 4 декември 1916 г.
При една съпоставка с известното изследване на проф. Ив. Радков и доц. Л. Златев от 2005 г. за русенските кметове успях да науча, че за съжаление няма запазен фотодокумент за един от тях, за Георги Иванов Михайлов. Той управлява града през периода 9 декември 1916-19 септември 1918 г. като временно изпълняващ длъжността в качеството си на помощник-кмет и в отсъствието на мобилизирания в армията и действително избран кмет Иларион Буров. Името на последния се появява отново едва в протоколите на общинския съвет в края на 1918 г., при това като обикновен общински съветник. Поразителна визуална разлика с външния облик на друг един русенски кмет от този период, на Ангел Стоянов Павлов, ми дава основанието да твърдя, че между П.В.Бърнев, кмета Г.Ив.Михайлов и общинската управа на съседния румънски град Гюргево съществуват трайни връзки.
В града ни той служи до 1919 г., когато е изпратен в запаса, но
именно тогава, в тежките следвоенни години и националното поражение на България пише за участието си във войните
Това са негови лични преживявания, впечатления, командна дейност и лични оценки, които са предназначени за семейния архив на наследниците му - съпруга и три деца. Независимо от интимния характер и предназначение на тези спомени те разкриват не само душевността на един български офицер от бойното поле, неговата привързаност към семейство, род и близки, но и възрожденския му дух желанието за обединение на българската нация чрез освобождаване на останалата й част в Тракия, която още е под турско робство. Освен това спомените разкриват образа на бойния командир, неговата командна дейност, инициативността му при оценката на обстановката и вземането на решения, богатата му тактическа мисъл, изпълнителността му на заповедите от дивизионното и армейското командване.