Иво Братанов е доцент по история на новобългарския книжовен език в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, доктор по български език. Той е индивидуален член на Съюза на учените в България. За читателите на в-к „Утро“ доц. И. Братанов изяснява произхода на думи, изрази и обичаи, чийто смисъл е известен на малцина от нашите съвременници.
Дори и онези читатели, които само отчасти са запознати с българската литературна класика, лесно ще си припомнят, че изразът „късно е, либе, за китка“ е стих от Петко-Славейковата поема „Изворът на Белоногата“. Този израз вече се е фразеологизирал и сега означава, че нещо няма да се случи, понеже е закъсняло, отминал е подходящият момент за него. Навярно не е излишно да припомним и първоначалния смисъл на стиха във връзка с художествения свят на поемата.
Преди всичко е нужно да посочим, че в миналото китка са носели само онези момичета, които се момеят. Китката показва на момците, че момичето е готово за сватба; именно затова не е редно по-малко момиче или омъжена жена да носят китка. Китката е знак за взаимност в любовта, който се дава от момата.
Любовните срещи в миналото са ставали най-често до извори (чешми, кладенци). Понеже по домовете не е имало течаща вода, се е налагало момата от дадено семейство по няколко пъти на ден да носи вода с менци или със стомни от извора. Момите от съответното населено място са се събирали именно до изворите (чешми, кладенци). Ергените, разбира се, също са знаели това и са причаквали девойките до изворите.
Първата стъпка в ухажването трябва да бъде направена от младежа – той е „активната страна“. И така, младежът иска да пие вода от менците на тази мома, която си е харесал (посоченото действие се нарича „напиване на водата“), а момата е длъжна (!) да му даде вода – това е било част от доброто възпитание.
Ако и девойката харесва този младеж, ще му даде не само вода, но и китката си. (Точно поради тази причина малки момичета и омъжени жени не бива да носят китки: малкото момиче не е достигнало възрастта за сватба, а омъжената жена има съпруг и не може да показва любов към друг мъж. Такъв пример за невярна съпруга, която носи китка, е представен в разказа „Косачи“ на Елин Пелин.) Ето и един пример от повестта „Българе от старо време“ на Л. Каравелов. Лила, дъщерята на хаджи Генчо, разговаря с майка си за своята любов към Павлин, сина на Дядо Либен:
— Защо плачеш, мое мило детенце, или Павлин ти се не харесва? Знаеш ли ти Павлина, Лило? Аз мисля, че ти го знаеш. Знаеш ли го? — питала майката чедото си и гледала му нежно в очите.
— Зная го, мамо, зная го — проговорила Лила тихо и със сълзи на очите, — той много пъти ми е вземал цветето и много пъти е напивал водата ми.
— Е, ако е така, то да ми кажеш като на майка: харесва ли ти се той, или не?
— Харесва ми се, мамо, много ми се харесва…
В поемата „Изворът на Белоногата“ на П. Р. Славейков събитията са подредени по друг начин. Никола иска китката на Гергана посред нощ: „Било то вече посреднощ. / Седенките ся разиждат – / праща Никола дома й / своята мила Гергана, / китка ѝ цвете поиска.“ Разбира се, Гергана отказва да даде китката, макар че силно обича Никола: „Късно е, либе, за китка“. При това Гергана му определя среща на сутринта на кладенеца – така, както е било общоприето.
Интересно е защо Гергана отказва да даде китката си? Като най-очевидна причина можем да посочим факта, че китката вече е увяхнала, понеже Гергана я е носила през целия ден. За героинята обаче има друга, много по-важна причина: „месечинка си залезе, / а петли не са попели – / време е сега потайно, / грозна, невярна полунощ; / звезди блещукат над нази, / веди прелитат край нази – / змееве, змейски духове / и самодиви-нощянки, / ще видят, ще ни завидят“. Явно е, че злите духове ще завидят на любовта между Никола и Гергана, затова момата предлага постъпка, която е съобразена с установения ред: „китка се дава за обич, / кога се зора зазори; / в зори е китка кръвена, / утре ти китка готова. / Дигни се рано да станеш, /утре на нива да идеш, / на изворът ме почакай, / биволи докат напоиш, / аз с бели менци ще дойда / за прясна вода студена, / ще ти дам китка кичена / от мое чело на твое, / с тебе за мене да бъде“.
Ухажването на девойката от страна на младежа е представено не само в поемата „Изворът на Белоногата“, но и в други класически текстове на нашата литература, напр. в повестта „Българе от старо време“ на Л. Каравелов и в повестта „Дядовата Славчова унука“ на Т. Влайков.
Иво БРАТАНОВ