Старите табели са част от паметта на всеки град. След време, когато загубят актуалността си, някои от тях изглеждат нелепо, други комично, трети носталгично, четвърти... палитрата е широка. Общото между дях е, че са ехо от останали назад години, мълчаливи свидетели на отминалото време.
Три са останалите непотребни вече табели в центъра на Русе. Има и още една от преди 1989 г., но тя е на Дома на науката и техниката по ул. „Александровска“ и поне донякъде продължава да изпълнява функциите си.
Пътническото бюро „Рила“ отдавна се намира във фоайето на Централната жп гара, а неговата табела виси в буквалния смисъл на думата на старото си място на ул. „Княжеска“.
Пак на същата улица, в съседство, има още една стара табела - на култовата в близкото минало механа „Боцмана“.
От неостаналите вече кина в града на първата кинопрожекция в България е останал само един артефакт. За хубавото лятно кино „Аврора“ напомнят само четири букви на фасадата - „КИНО“.
Дали пък с тези непотребни на пръв поглед табели не се цели инстинктивно да се запази паметта на града и тя да се предава на следващите поколения? Защото днес се спори къде точно са били ресторантите „Стара круша“ и „Приста“, закусвалня „Дунавски вълни“, сладкарниците „Златните рибки“, „Куба“ и „Хавана“, аперитив „Бордо“, фурна „Мечка“, книжарница „Христо Г. Данов“, ТАБСО, Колодрума, кината „Москва“, „Максим Горки“ и „Просвета“... Колко хора си спомнят къде беше Конският плаж, къде бяха Канаричките? Събориха Стария затвор, събориха Симовата мелница - все знакови места за града. Колко хора знаят къде са Дълбокият път и Топлата вода?
Само старите арменци днес си спомнят за събореното училище „Месробян“, защото построеното на неговото място „Яворов“ вече не е училище.
Само след пет години никой няма да си спомня за Родилното отделение, забрави се Учителския дом
Отдавна ги няма гара Пристанище, Речна гара и гара Халта. Тя е втората в града, намираше се малко над сегашната Централна гара, но си отиде, по-скоро беше унищожена около 2000 г.
Старата поща днес е само едно от многото заведения. На нейната фасада навремето с големи релефни букви беше изписано: ПОЩА, ТЕЛЕГРАФ, ТЕЛЕФОН, а преди това първата пощенска станция в Русе се е намирала в Доходното здание на Иван Стоянов-Соларя - по-късно хотел „Севастопол“. Дори емблематична за града Стъклена будка, от събарянето на която изминаха точно 50 години, започна да избледнява като маркер в съзнанието на русенци. Тази автобусна спирка от лека остъклена желязна конструкция в продължение на десетилетия бе най-знаковото място за поколения русенци. В нея имаше телефонни автомати, продаваха се вестници, закуски, безалкохолни напитки.
Стъклената будка е увековечена във филма „Понеделник сутрин“ и на десетина черно-бели и цветни картички. През 1974 г. започна обновяване и модернизация на Площада на свободата, той се превърна в пешеходна зона, движението на автобуси и автомобили бе отклонено. Стъклената будка
се оказа излишна и беше премахната тихомълком
При това преустройство на централния площад през 1974 г. беше ликвидирана и естрадата, която се намираше в източния край на Малката градинка, срещу днешната „Кралска закуска“. Сега се налага при провеждане на различни градски развлекателни програми на нейното място да се монтира и демонтира сглобяема естрада. Старата не пречеше на нищо. Амбициозната програма за реконструкция и благоустройство преди всичко на градината трябваше да придаде по-красив вид на площада. Идейният проект предвиждаше пешеходен подлез към строящия се тогава Партиен дом (сега седалище на областната и общинската администрация) и подлез за автомобилния транспорт към ул. „Г. Димитров“ (сега „Борисова“). В проекта беше заложена водопроводна оросителна система на градината, ново осветление на площада и паметника, декоративни осветителни тела на Театъра (тогава наименованието „Доходно здание“ нямаше гражданственост), нови пейки в градината.
Подлези не бяха направени, но Стъклената будка и Естрадата бяха съборени
Нашите родители наричаха градинката северно от Градската градина не със сегашното грозно, неприсъщо на Русе фекално име, което възпитаните хора се притесняват да произнесат, а Малката градинка за разлика от Голямата градина. За тях Паркът на младежта беше Алеите - старото име на това място.
В Русе има един площад, на който не само че никога не е имало табела, но и никой не знае, че носи името „Император Веспасиан“, по чието време е възникнал римският град Сексагинта Приста. Този площад се намира на кръстовището на улиците „Борисова“, „Неофит Бозвели“ и „Давид“.
А тези псевдоаристократи, чиито пра-прадеди са преселници от селата, днес се гордеят, че са русчуклии. По спомените на Никола Обретенов в града надошли хора от селата, които се занимавали с земеделие и скотовъдство, заселили се в Мечка махала, но по занятие и облекло не се отличавали от селяните. Тези „аристократи“ били земеделци, обработвали нивите и отглеждали добитък, а облеклото си изработвали сами. В махалите „Войводова“ и „Чифлик“ също се заселили пришълци от селата.
Днешните техни наследници изпадат в екстаз само като чуят Русчук
кръстиха с това име всичко в града, което можаха. Предлагам, ако ще връщаме старите имена, нека да възстановим не турското, а римското име на града. Да се наричаме Сексагинци е къде-къде по-престижно от русчуклии. Защото Русчук (малък Руси) е потурченото име на българския град Руси.
До идването на османските турци на Балканите средновековната българска крайдунавска крепост Русе е част от веригата крепости, които отбраняват северната граница на Втората българска държава.
Най-ранното известно споменаване на Русе е в пътеводител, изготвен през 1380 г.
(преди завладяването на България) в град Брюж. Този пътеводител имал за цел да ориентира поклонниците, пътуващи за Йерусалим. В него при описанието на Долния Дунав фигурира селището „Руси или Йорго“ (Гюргево). Названието Русе се среща по-често, отколкото Русчук. Името Русе е записано в Унгаро-турския договор от 1503 г., в славянския животопис на Св. Георги от Кратово в ХVI в. и в картата на Меркатор от 1584 г. След Освобождението името Русе добива гражданственост
Ако имаше повече запазени табели, те щяха да бъдат нагледни пособия в училищата по предмета „Русезнание“. Защото русенчетата (а не „русчуклийчетата“) трябва да познават знаковите места и сгради на Русе, за да не се прекъсва духовната връзка между русенци, които са изграждани десетилетия и столетия. Историческата памет трябва да се препредава защото, макар и по различно време, всички са живели на едно и също място - в своя град. Въпреки че глобализацията превърна света в едно село, русенецът не трябва да забравя своите корени, своето детство и приятелите от своята махала.
Хачик ЛЕБИКЯН