По повод 175 години от рождението на Никола Обретенов /28 май 1849/ и 85 години от смъртта му /11 октомври 1939/ „Утро“ ще публикува серия материали на д-р Веселина Антонова - най-задълбоченият изследовател на историята и делото на семейството.
След сраженията във Врачанския Балкан и убийството на войводата Христо Ботев, групата на Никола Войновски, в която е и Никола Обретенов, обикаля Балкана от 20 май до 17 юни 1876 година, когато са пленени и последните четници. Преминали през затворите на Троян, Ловеч и Търново в началото на юли Никола и другарите му са докарани в Русе. Съгласно правителствено решение задържаните от Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Берковско, Оряховско четници са транспортирани до Русе, за да бъдат съдени от новосформирания извънреден съд.
На 8 юли 1876 година 16-членния състав на извънредния съд започва разглеждането делата на бунтовниците.
На русенския процес се отдава изключително значение
Той се провежда, когато анкетьори на Великите сили проверяват и изясняват размерите и детайлите на жестокостите на турските войски (кланета, палежи, отвличания в робство) в Южна България. За правителството е много важно да покаже на специално поканените в съдебната зала чужди консули и западни кореспонденти „модерно европейско правораздаване“. Прецедент в турската съдебна практика е назначаването на защитник d`ofice на заловените въстаници от Ботевата, Таньовата и Патревата чети.
По предложение на митрополит Григорий Доростоло-Червенски за адвокат на бунтовниците е призован в Русе Илия Цанов.
Сигурни в изхода на съдебното дело, турците вече са издигнали и бесилки за подсъдимите.
„С избран език и риторичен размах“, под силното напрежение от предварително подготвените бесилки, Илия Цанов произнася блестяща защитна реч. В тази изключително напрегната обстановка, в която животът на осъдените зависи от юридическите му познания и владеенето на адвокатски прийоми, думите му звучат в заседателната зала с енергията и вдъхновението на човек, който е решил на всяка цена да постигне желания резултат - отмяна на смъртните присъди! Издадените оправдателни присъди са посрещнати с гняв от фанатизираните турци в Русе и те изпращат махзар (молба) до Великия везир, скрепен с 400 подписа.
В тези критични дни, болен от малария и заплашван, Илия Цанов получава безрезервната подкрепа от местните българи
Димо Хранов, издател на в. „Ступан“, както и от Иван Чорапчиев и Стоил Попов, преводачи и редактори на в. „Дунав“, а според най-новите изследвания и дълбоко законспирирани съмишленици на Левски в Русе. По тяхно настояване той подготвя достоен отговор на злонамерените упреци, който, въпреки цензурата, е отпечатан във в. „Дунав“.
Иванчо Хаджипенчович, член на Държавния съвет на Османската империя, успокоява Цанов, че лично Мидхат паша е отхвърлил искането на „махзарджиите“ и се е разпоредил да им се потърси най-строга отговорност. Западните дипломати открито изразяват своето уважение към служебния защитник. Резултатът - освободени са 192 задържани, двама осъдени на смърт, 14 са изпратени на заточение.
Баба Тонка, заедно с дъщерите си, ежедневно е в затвора - грижи се за тях, храни ги, носи им чисти дрехи, събира помощи от търговците за дългия път към Цариградската метархана (затвор). Присъствието й е решаващо за физическото им оцеляване сред престъпниците и убийците в затвора.
„За храна събирала продукти от бакали, касапи, зарзаватчии и др. - пише Никола. Сготвяше вкусни гозби...,
донасяше яденето в затвора и майка ми почваше да насипва
най-напред на големците в затвора и после, не само на нас комитите, но и на всички, които бяха запрени в нашия кауш. С това тя предразполагаше към нас затворниците турци, които бяха се убийци и бяха тъй наежени към нас, щото можеха да ни убият в затвора с прангите си. Наричаха ги катили.“ Майката организира мащабна благотворителна акция с помощта на комитетските членове Тодор Кочоолу, Никола Табаков, Тодор Чунчулов, Васил Ганиоолу, Тодор С. Овчаров, Ангел Попов, Юрдан Ганев, Йордан Дряновски и др. съмишленици и приятели. Включва се и женското дружество „Ступанка“.
На 15 август, големия християнски празник Света Богородица, осъдените на заточение, сред които и Никола Обретенов са изпратени тържествено на русенската гара.
Празнично облечени мъже и жени обкичват с цветя оковите на заточениците
„Като стигнахме ний на станцията, разказва по-малката дъщеря Анастасия, почакахме няколко часа да доведат брата ми. Имаше много хора, около 400 человека и сичките с нетърпение чакаха да видат въстаниците и бяха им приготвили много неща за в път, кой каквото има. По едно време казаха, че ги водат, захванаха да викат: Ето ги! Най-напред беше моят брат увързан със синжир на врата и ръцете му в клапи (окови), защото турците казват, че им бил главатар, т.е. както тий си говореха - баш комита гяуру! И като ги преведоха ний със сестра ми и други няколко девици приближихме са и на секиму дадохме по една китка цвете. Това беше много живо и никога не е бивало тъй весело като тоя път да изпращат заточеници... И най-сетне като засвири железницата, простихме са с брата си и им пожелахме на сичките други въстаници здраве и завръщане пак в България. И так же и народът им желаеше всичко добро... После малко засвири железницата и майка ми им каза на сичките въстаници: „Да живейте, ще ва очакваме да са завърнете за Нова година!“ И в това време замина железницата и ний са върнахме дома си.“
Майката, обрекла децата си на саможертва
преодоляла непоносимата болка от раздялата, с привидно спокойствие заръчва „Молете се, синко, на Бога, дано ви пратят при брата ти Ангела“. А многократно, безкритично преповтаряните „емблематични“ слова, които уж била произнесла страдащата майка, изпращайки заточениците: „Четирима сина загубих - двама са в гроба и двама полуживи, но още четирима да имах, пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв“, звучат красиво и вълнуващо, но са част от художествените измислици, които изобилстват в текстовете, писани за нея.
Когато преди 20-тина години правих проучване за биографичната книга „Баба Тонка - портрет в сепия“ (Русе, 2012) се опитах да открия източника на този цитат. Прочетох текстове за нея, написани от автори, които лично са я познавали - прелиствах ръкописи, спомените на сина й Никола, на зет й Захари Стоянов, на близкия приятел Стоян Заимов, на румънския историк и журналист Замфир Арборе, изпълнени с благодарност писма на затворници, за които се е грижила - Димитър Маринов, Кирил Ботев, но никъде не открих откъслек с подобно съдържание. Според мен
преповтаряните многократно „емблематични“ слова, които звучат прекалено съвременно, са съчинени специално за музейната експозиция, открита през 1958 г.
През 1957 г. Изпълкомът на Окръжния народен съвет (ИК на ОНС) взема решение да се направи музей за историята на Русенския революционен комитет. Документът завършва с пояснението, че в къщата са живели потомците на Обретенов, „които са свързани с най-черната реакция у нас“, т.е. експозиция на музей „Баба Тонка“ ще разказва само желаното, внушава едностранчивото и удобното - безспорният подвиг на майката и децата й. С героизма и саможертвата на Баба Тонка и синовете й пред олтара на отечеството се идентифицираха и строителите на новата комунистическа власт и умело прикриваха съдбата на потомците й. По това време първи секретар на ОК на БКП е Пенчо Кубадински, тук често гостуват младите творци Серафим Северняк и Любомир Левчев и най-вероятно те или кръжецът около тях са авторите на поетичните слова, „произнесени“ от неграмотната българка, живяла през 19 век!
Съдържанието на новата експозиция преповтаря партийните насоките от 1957 г. - акцент върху националноосвободително движение, а 200-годишната история на фамилията (най-ранните автентични документални свидетелства за рода Обретенови са от средата на 18 век) е разказана откъслечно, схематично и някак между другото, „срамежливо“ се споменава мимоходом за съдбата на потомците, а новите научни изследвания не са допуснати в музейните интерпретации на миналото.