Иво Минчев е роден през 1980 година.
Влиза в редиците на Български младежки Червен кръст през 1996 година и оттогава е привлечен от неформална форма на обучение. Има дълъг опит в организацията на много нива, като най-активен е в екипа за реакции при бедствени ситуации и кръводаряване.
Продължава дейността си в Червенокръстката организация до 2023 година, когато взема решение да се фокусира върху друга кауза - образованието.
Започва да изучава „Социална педагогика“ в Русенския университет. Именно там намира съмишленици и заедно създават фондация „Шарени лица“, на която той е председател.
От 15 до 20 юли в Екопарк „Саджака“, който се намира малко след Басарбовския манастир, фондацията организира детски лагер за деца от 9 до 12 години. Там, сред дивна природа, те ще играят, ще пеят, ще усвояват нови умения. Сред основните цели на лагера са развиване на себепознание и емоционална интелигентност, развиване на умения за работа в екип, както и на толерантност към различията на хората. Лагерът е подходящ и за деца със затруднения в образователните процеси. Повече информация за него може да се открие в сайта на „Шарени лица“ https://shareni.bg/ и във фейсбук страницата „Фондация „Шарени лица“.
- Разкажете повече за предстоящия лагер.
- Това е лагер за деца от 9 до 12 години. Целите на лагера са придобиване на емоционална грамотност, ще се опитаме да изградим емоционална връзка с природата. Всичко ще бъде базирано на метода „Учене чрез преживяване“, тоест тук поставяме децата в ситуация, като повече акцентираме на игрите, защото децата обичат да играят. След това правим анализ - какъв щеше да бъде резултатът, ако бяхме постъпили по този или онзи начин. Точно по време на този анализ те се учат, това е начин да превърнеш играта в нещо смислено, което ще им бъде от полза. Така те извличат от играта опит, който остава в тях, иначе си остава само игра и забавление.
- Какво значи емоционална грамотност?
- Емоционална грамотност или интелигентност е по-скоро това, което се използва - да познават емоциите си. „Откога се чувствам така, откъде идва това чувство, кое го поражда? Как мога да го управлявам /ако това е неприятно чувство/ и докъде води?“. Защото децата в момента, когато ги попиташ как се чувстват, не могат да отговорят. Забравили сме да питаме децата си как се чувстват, те не знаят отговора на този въпрос - говоря и като родител.
- Но защо не го знаят - защото ние сме забравили да ги питаме или защото са объркани по принцип?
- Аз мисля по-скоро, че е, защото ние сме забравили. Защото когато в продължение на 1 седмица всеки ден задавам този въпрос: „Как се чувстваш? Как се почувства след тази игра?“, децата усъвършенстват отговорите си. Първоначалните им отговори са машинални: „Добре се чувствам“ - и приключват дотам.
Само след седмица се наблюдава промяна:
„Почувствах се много приятно, когато стана еди-какво си, обаче когато се случи другата случка, не ми беше много хубаво и ме беше яд на еди-кой си, който направи еди-какво си...“.
- Значи става нещо като перпетуум мобиле: когато ние започнем да ги питаме, те чрез отговорите започват все повече да опознават себе си.
- Да, точно така. Това ускорява процеса и за самите тях, а вече научават и нови думички, които са свързани с емоциите, защото на лагерите ние слагаме едно табло с емоции.
- Може би сред важните цели на лагера е и развиване на уменията на децата да общуват, въобще социалните умения. Защото децата като че ли имат проблеми с общуването - правят го много по-лесно през монитора на компютъра или дисплея на телефона, отколкото лице в лице.
- Имат проблеми, да, това е заради прекаляването с дигиталните устройства. Това върви винаги паралелно на тези лагери и се наблюдава като явление на нашите събития, защото ние
ограничаваме употребата на телефони с изключение на един малък прозорец от половин час вечер, през който да се чуят с мама и татко
През останалото време телефонът е прибран при нас.
- Как децата реагират на това ограничение и как във времето се развива тази реакция? Как се променят те самите във времето с това ограничение?
- Сега имахме една програма с деца от лятна занималня „Радина“ и работих с тези деца доста време. Наблюдаваше се следното нещо: в началото реагираха като ужилени, някои не си даваха телефоните или ги криеха и казваха, че нямат телефон. През последните три дни, нарочно не им вземах телефоните, защото се оказа, че вече повечето от тях не си ги носят. А тези, които ги носят, даже не се сещат, че ги имат. Тоест,
важно е, за да можем да искаме децата да не използват толкова много дигитални устройства, да им предложим алтернатива
- нещо, което да е атрактивно за тях. Така или иначе те вече са свикнали с много интензивни атаки и за тях скуката е нещо недопустимо, за съжаление. За съжаление, защото скуката е нещо много полезно, тя развива фантазията. Затова и в лагера имаме една специална част, която е посветена на скуката. Децата не разбират защо го имаме това нещо, но подсъзнателно то работи. Има една част, която се нарича „Соло“, когато всяко дете е само и не трябва да общува по никакъв начин с другите. Единственото нещо, което има пред себе си, е лист и химикал - да си рисува или да си напише нещо. През този час те изпитват силна скука и започват да си реализират фантазиите. И точно там е идеята - тези фантазии да се реализират на листчето. Всъщност който иска, може да сподели какво се е случило и понякога резултатите са наистина много красиви. Не е задължително да има резултати и по принцип не е това целта, но фактите са такива. Сегашните деца не обичат скуката, а за нас навремето тя беше нещо нормално, част от ежедневието ни. Но сега, сред толкова много информационно облъчване, скуката не е приятна за децата. Затова, за да можем да спрем или поне да намалим употребата на дигитални устройства, е редно да предложим алтернатива, забавления.
- Какви забавления?
- Организирани активности, защото
ако просто кажеш на детето: „Играй си!“, няма да стане
Но ако му кажеш: „Дай сега да играем на народна топка!“, нещата се променят веднага.
- Децата вече просто не могат да си представят живота без социалните мрежи.
- Важно по отношение на общуването е, че една от целите на лагера е създаването на екип и общности. Да знаят децата, че когато направиш нещо, то влияе на другите. Много често, когато едно дете направи нещо извън правилата, които сме си поставили там всички, това се отразява на цялата група - да разберат тежестта на груповата отговорност.
- Не само съвременните деца, но може би и част от родителите им обикновено са възпитавани в непогрешимост и недосегаемост - как те приемат това? Примерно вкъщи им казват „Никой не може да ти казва какво ще правиш, ти си напълно свободен“ и т.н.
- Наистина има такива деца, но сред тези, които идват при нас, те са рядкост. Но с времето и с повече практика и те успяват да разберат принципа на обществото.
- А как може да се продължи ефектът на лагера, предвид че той е с ограничено време? Как може, след като лагерът приключи, ефектите му да се задържат, ако не напълно, то поне да остане нещо от тях? А не да се върнат в същата среда, от която са излезли, и все едно, че нищо не е било?
- Решаващо е как ние като екип работим с децата. Защото едно от най-важните неща е да вложим изцяло сърцето си в тази работа и децата веднага усещат това. Енергията, която им даваме, се изразява в това, че
те усещат и разбират, че това нещо е важно за нас и че искаме с тях да постигнем нещо по-голямо
Те може би невинаги разбират това, но когато се върнат вкъщи, започват да разказват на родителите си какво се е случило. Започват да разказват и какви са им преживяванията. Започват да разказват и какви са промените, настъпили в тях - особено по-големите деца, които могат да се изразяват по-добре, там тези неща се усещат много силно. Тук вече се надяваме на родителите да възприемат новите ценности на детето и да поддържат това огънче. Но когато ние сме си свършили добре работата и това дете е останало с незабравими спомени, знания и умения, те му остават. Целта ни е да създадем незабравими преживявания - затова ги наричаме приключения, защото ако само учим, няма да е толкова полезно за тях. Трябва това събитие да остане като нещо значимо в живота им, да го помнят 15 години. Както аз помня моя първи лагер навремето и никога няма да го забравя - сега вече не помня каква точно ми е била ползата от него, но помня самия лагер.
- Да кажем няколко думи за Фондация „Шарени лица“, какво представлява тя?
- Тази фондация има две основни направления за работа. Едното направление е за работа с деца със затруднения в ученето. Никога не мога да приема лепенето на етикети - че някое дете е мързеливо или че е незаинтересовано. За мен не съществуват такива понятия. Децата по рождение са ученолюбиви, любознателни и искат да консумират знания. Истината е, че
образователната система убива тези неща заради, според мен, неправилния начин за поднасяне на знания
Ако знанията се поднасят по-игрово, ние виждаме как децата нямат търпение да дойдат на следващото събитие, а там учат много. Сега може да се преподава всичко - и български език, и математика - с повече игрови елемент за децата. Те са родени да играят, да усвояват знания по пътя на опита, интуитивно, дори инстинктивно. Така е и при животинчетата - едни вълчета, например, как се учат да ловуват? През играта. Абсолютно същият е паралелът и с децата, те трябва да учат през играта. Ние се мъчим да направим нещо различно и според мен това убива любознателността и творческия дух на децата.
- Като говорите за образователната система, имате предвид начина на преподаване?
- Да, това е едната ни цел - говорим за неформалното образование. Използваме го, за да достигнем до децата по естествен начин, те да искат да учат. Това се случва най-вече лятото, с такива лагери и такива събития като това, което правим.
Другата ни цел е работа с деца, които по-трудно учат
- тук са състояния, които образователната система също не познава: дислексия и други. Това не са деца с ментални проблеми, те са нормални и разбиращи, но просто учат по различен начин, когато им е невъзможно да стоят фокусирани много дълго върху една тема. Има много такива деца, които не се разпознават веднага. Ако видиш едно дете с аутизъм, го разпознаваш без колебание, докато тези деца не се отличават от другите и учителите не вникват малко по-надълбоко, да видят, че те не са мързеливи, просто са по-различни.
- Да, сравнително доскоро дислексията въобще не можеше да бъде разпозната, за децата се казваше, че са мързеливи, палави, несхватливи. И всъщност такива деца биваха отритнати, притежавайки не по-малки способности от останалите. Но те трябва да бъдат направлявани по подходящ начин.
- Точно така. Дислексиците са едни от най-известните хора в света и списъкът с хора, които заради дислексията са направили нещо, е много-много голям. Тук ние просто убиваме тези таланти, убиваме следващия Айнщайн може би, защото няма как да работим с него.
Нашата цел е да можем да подпомогнем първо децата, второ - родителите
да знаят и могат да подкрепят правилно децата си и трето - учителския състав. Защото учителският състав често не иска да види, че има деца, които не са квадратни, а са кръгли. „Аз мога да преподавам само по един начин, точка!“ Макар че има 25 деца и повярвайте ми, има начин да се работи така, че да се огреят по правилния начин всички деца.
- И всъщност това е кодирано в името на фондацията „Шарени лица“?
- Точно така, защото всички ние сме различни и имаме различни качества - някои могат по-добре да плуват, други могат по-добре да се катерят. Всички те са полезни на обществото по своя си начин.
- Когато деца с дислексия и дефицит на внимание например минат през вашите лагери, каква промяна се вижда в тях?
- Това, което наблюдавам най-често като явление, е, че виждат, че някой им дава шанс.
Намират своите силни страни, където се чувстват добре, реализират се там и започват да си вярват
„Аз съм много добър в това!“. Ще дам пример с едно дете, с което работих миналата година. То беше много свито, дистанцирано и стоеше винаги накрая на групата. Дори когато правеха кръгче за споделяне на чувствата, то беше отстрани на кръгчето и не искаше да говори много и да участва в работата на групата. Беше притеснително и по-скоро пасивно. Разговарях с майката и тя ми даде одобрение да съм малко по-настоятелен да го включа към групата. На едно от събитията имахме занятие за това как се прави палатков лагер. Понеже имаше много силен интерес към това занятие, след известно време го повторихме. Това момче, понеже е било на първото занятие, вече се почувства можещо и знаещо и каза: „Аз мога да опъна палатка, защото бях предния път!“. И аз с лека усмивка му казах: „Добре, ето ти палатката, опъни я“. И то я опъна. Опъна я така, все едно че аз съм я опънал! Тогава реагирах така: „Окей, ето ти една група деца, ти отговаряш за тях и ще бъдеш мой партньор, защото се справяш много добре“.
- Какъв беше резултатът от този подход?
- Това дете направи чудеса миналата година!
Тази година също бяхме с него на палатков лагер, той беше дясната ми ръка
Дадох му чука да заковава колчетата на всички палатки. Счупи се от работа това дете и му харесваше да го прави. И се връща, и разказва. Току-що се видях с майка му и баща му по случайност - щяха да го запишат и на този лагер, но просто тогава са на почивка. Но това дете е един от примерите как, ако се даде шанс в правилната посока - някъде, където детето ще се почувства силно, чудеса се случват. Не знам дали аз съм причината за тази промяна, или това, което правихме тогава с целия екип, с който работихме, но съм сигурен, че поне мъничко съм успял да му дам на това дете, за да се почувства самоуверено и да види, че някъде е полезен, че може да се справя добре. На последния лагер той вече наистина дойде със самочувствие: „Да, аз мога да опъвам палатки, знам как стават нещата!“ и да, нищо не беше забравил - преди 1 година бяхме опъвали палатки и той сега сам опъна палатка. Точно затова започна да помага на другите, на другарчетата си. Тази история я разказвам на всеки, защото тя е за мен показателна, такива неща ме хранят емоционално.
- Кога ще бъде лагерът?
- От 15 до 20 юли на едно място, в което се влюбих през месец февруари, когато отидох за пръв път. Това е
Екопарк „Саджака“ след Басарбовския манастир - има прекрасни битови условия, намира се сред природата, има голямо разнообразие от птици, а децата са в естествена природна среда
Да, там има белег на цивилизацията, но това място е много добре балансирано с природата.
- Когато родителите изпращат някъде децата си, мислят за сигурността им, как е решен този въпрос?
- Първо, целият ни екип е преминал обучение по първа долекарска помощ, а самият аз съм инструктор и членувам в БЧК от 1996 година. Обучил съм всички от екипа, на място са закупени 2 аптечки, а аз ще нося със себе си трета. Истината е, че работата на екипа е да бди денонощно над децата, затова сме и трима инструктори на 15 деца. Всеки един от нас отговаря за 5 деца. Много хора твърдят, че екипът ни е твърде голям за тази група, защото те са свикнали да виждат това, което е в училище - един учител отговаря за 24-25 деца. Но за нас това не е правилният подход, първо, защото не можем да обърнем такова внимание на детето и, второ, защото нашата работа, когато поемем един лагер, не свършва от 8 до 17 часа. Тя е денонощна и за да можем да си помагаме и да сме адекватни, трябва да се сменяме.
- Освен лагера другата седмица предвиждате ли да организирате още такива? Нуждата от такива лагери, а и интересът, предполагам, са големи?
- Ние сега тепърва прохождаме като организация и напредваме с малки стъпки. А и сезонът е такъв, че хората са по почивки. Затова може би в края на този сезон, в края на лятото, имаме идея за още едно такова събитие, но още е малко рано за обявяване.