По повод 175 години от рождението на Никола Обретенов /28 май 1849/ и 85 години от смъртта му /11 октомври 1939/ „Утро“ публикува серия материали на д-р Веселина Антонова - най-задълбоченият изследовател на историята и делото на семейството.
Тази статия от поредицата посвещавам на всички съвременни „изследователи“, които в периодичния печат и интернет пространството заклеймяват Никола Обретенов като лъжец, фалшификатор, който говори небивалици, разказва изопачени спомени, определят го за патриот - фанатик и дори директно го посочват за убиец на Ботев!
Всички обвинители на Обретенов като че ли не забелязват близките му приятелски отношения с любимата на поета-революционер Венета, единственото му дете Иванка, братята му Стефан и Кирил, страдащата за загубата на най-големия си син майка.
Семейство Ботеви никога не обвиняват сина на Баба Тонка за смъртта на Христо Ботев
Близкото приятелство на Стефан и Кирил Ботеви с Никола Обретенов, документирано чрез запазената между тях кореспонденция от 70-те-80-те години на XIX век, време твърде близо до паметния 20 май 1876 година, е важно, макар и косвено доказателство, оборващо тезата за приписваната на сина на Баба Тонка вина. Особено топла е връзката с по-малкия брат - Кирил Ботев, също участник в четата. Контактите между двамата продължават до края на дългия им живот.
Кирил научава още на другия ден във Врачанския балкан за смъртта на брат си. В русчушкия затвор за него и за останалите заловени четници, между които е и Никола, се грижат Баба Тонка и по-голямата й дъщеря Петрана. Чрез сестрата на Обретенов той осъществява кореспонденция с брат си Стефан Ботев в Румъния и получава от него редовно писма, пари и дрехи. В оживената размяна на писма през лятото на 1876 година. Стефан Ботев благодари на Петрана Обретенова и майка й за грижите им към брат му. Братя Ботеви обсъждат въпроси, свързани със съдбата на близките им затворници, събитията около Сръбско-турската война, споделят надеждите си за предстоящата Руско-турска война.
В тези писма за първи път се споменава за подготвеното от Петрана Обретенова „животоописание на фамилията“ й
което Стефан Ботев я моли по-скоро да му проводи, „за да я преработя, за да я провода в руския вестник „Новое время“. В кореспонденцията им няма нито дума или дори намек, изразяващи съмнения или обвинения за връзка на Никола Обретенов с убийството на Христо Ботев.
Извънредният съд в Русе осъжда заловените четници на заточение в крепостта Сен Жан Д‘Акр. Там в продължение на година и половина съвсем естествено е един от най-обсъжданите от тях въпроси да е убийството на войводата им (така поне твърдят съвременниците). На никого тогава не прави впечатление нито „обърканият“ разказ на Обретенов, нито „лицемерието“ му. Никола Обретенов и Кирил Ботев запазват добрите си отношения през цялото време, „живеят братски“, заедно със Стоян Заимов и Иван Кръстев Абрашов (Охридалията).
Близките отношения между някогашните четници и заточеници Никола Обретенов и Кирил Ботев продължават и след Освобождението. Месец след като се завръща в родния си град, Никола Обретенов пише писмо на приятеля си Кирил Ботев в Пловдив, а първата им среща е на 23 март 1879 г. в София. В писмо от 24 ноември 1880 г. Кирил Ботев споделя, че
„мен ми се иска Коле да дода, да та повидя, даже да остана на служба някъде в България, само и само да съм близо при тебе“
А следващото запазено писмо носи пощенско клеймо от град Сомюр, Франция. Студентът в артилерийското училище изпраща сърдечните си благодарности към своя русенски приятел: „Днес какъв сюрприз и каква радост! Да получа цял куп вестници „Братство“, от които да науча новини, за които до сега нищо не знаех... аз ти крайно благодаря“. Той не пропуска да поздрави и „старата Тиховица, брат ти Ангела и сестрите ти“.
В същия доброжелателен тон са и писмата на Стефан Ботев, изпратени от Олтеница до Никола Обретенов в Русе между 11 декември 1880 и 25 март 1881 година. Съдържанието им свидетелства за близки отношения и неизменно завършват с един и същ подпис - „твой като брат С. Ботев“. А по време на неговото гостуване в дома на Никола Обретенов в Тутракан на 2 септември 1884 година, двамата се договарят за среща със Захари Стоянов, който по това време пише биографията на Христо Ботев. Поради влошаване на здравословното му състояние Стефан напуска Олтеница и скоро след това умира. Известно е, че в последните години той е в близки отношения с големия си брат и със смъртта му за историята безвъзвратно са изгубени ценните сведения, който биха обогатили биографията на поета войвода.
През 1890 година, на тържествата във Враца по повод откриването на паметника на Христо Ботев, сред поканените са Венета Ботева и окръжният управител на Русе Никола Обретенов. На връщане, на път за Търново,
тя се отбива, заедно с дъщеря си Иванка, за няколко дни в Русе и гостува у Обретенови
Какво би накарало една страдаща вдовица да посети дома на убиеца на своя любим и да заведе там и детето си!
На 2 юни 1926 година в Русе най-тържествено е отбелязана 50-годишнината от смъртта на Ботев. След отслужената панихида и молебен в катедралния храм „Св. Троица“ грандиозна манифестация тръгва по улиците на града. Шествието спира пред дома на Никола Обретенов, на когото „цялото гражданството устрои небивало честване. Ветеранът бе поздравен с нескончаемо „Ура“. Просълзен, Обретенов благодари на съгражданите си.
Сред участниците в тържествата във Враца е и проф. Боян Пенев, който е силно смутен от факта, че никой от домакините на честването не може да посочи точно лобното място на Христо Ботев. Той обхожда върховете, свързани с боевете на четата, разговоря с четници и призовава да се установи истината и да се тури край на измислиците. На предизвикателството на професора отговаря Никола Обретенов и на следващата година е сформирана комисия, на която той посочва лобното място на Ботев, направена е скица на терена, съставен е протокол и са публикувани всички резултати. Чрез особеното мнение на част от членовете й за първи път се отправят обвинения срещу Обретенов за „пристроена наивност“, целяща да „развенчае Ботевия подвиг и съкруши обаянието от него в българския народ“.
Официално изложеното съмнение в достоверността на неговия разказ не хвърля сянка върху старото приятелство между Обретенов и Кирил Ботев
На 2 декември 1927 година о.з.ген. Ботев споделя със стария си приятел, че „от последната война - катастрофалното пропадане на България - съм станал саможив, ипохондрик, не хода никъде, не се сношавам почти с никого, живея сам за себе си от днес за утре...“. И въпреки песимистичното си настроение той отправя предложение към Обретенов - „... останахме 3-4 души другари от Христо Ботьовите сподвижници, би трябвало да са виждаме по-често, да си спомняме за миналото“ и му обещава, че скоро ще му дойде на гости в Русе.
В архива на Обретенов се съхранява и снимка на Кирил Ботев с посвещение: „В памет на Никола Обретенов, моя добър мил и незабравим другар през поборничеството за освобождението на България, в четата на брата ми Хр. Ботйова в 1876 г. и в азиатския затвор Акия, където влачехме заедно железата и Стоян [Заимов] споделяхме братски всички мъки и неволи за свободата на отечеството. 1927 г. 8 юний, София. К. Ботйов, генерал-лейтенант о.з.“.
Първите обвинения към Никола Обретенов са публикувани на страниците на вестник „Час“ през 1937 година
С провокативни заглавия „Мистерията около Ботевата смърт“, „Защо обвиняваме Н. Обретенов в укриване на истината?“ и „Тайната, която той иска да съобщи само срещу клетва“ на журналиста Трифон Н. Христовски, внушава на читателите си, че „Обретенов се заплита като петел в кълчища“, за им докаже, че в негово лице е открил убиеца на Христо Ботев.
Срещу тези опити за фалшифициране на историческата истина застават утвърдени учени и изследователи на живота на Христо Ботев като Василе Христу и Иван Стойчев, които са имали непосредствен контакт с Обретенов и споделят лични впечатления от срещите си с него. Военният историк Иван Стойчев определя Обретенов като „правдив и прям човек“ като „напразно се кощунства с един от последните Ботеви другари“, а според проф. Никола Трайков: „Покойният Никола Обретенов, най-компетентният между всички, които са писали за Ботевата чета, в своите „спомени“ и с редица статии из вестниците се опита да установи истината по някои спорни въпроси и да разсее натрупаните заблуди и противоречия.
Самият Кирил Ботев заявява, че не споделя съмненията, че брат му е убит от свой четник
а в интервю пред Христо Бръзицов генералът казва, че последните вестникарски публикации за убийството на брат му са „...само интрига. Обретенов е мой добър приятел, който до последния му миг е бил с брат ми, разправя точно как е станало убийството“.
Днес потомъкът на Ботевия род и председател на Общонародна фондация „Христо Ботев“ Боян Ботьов отново изразява възмущението си от „отвратителната спекулация на русофилите, че Никола Обретенов има пръст в убийството на Христо Ботев“. Той припомня документ от фонда на проф. Боян Пенев в архива на БАН, който остава непубликуван поради ранната смърт на литературния историк. На 30 юни 1926 година ученият посетил Орхание (Ботевград) и записал спомена на Коста черкезина (хаджи Кулъ Османбейов), участник в преследването на Ботевата чета и свидетел на смъртта на войводата, че „черкезинът Джамболет прострелва Ботев в сърцето“.
„Моят прадядо, ген. Кирил Ботйов - казва Боян Ботьов, който е бил четник в четата на брат си, е поддържал чудесни отношения с един от най-близките до войводата четници - Никола Обретенов и то чак до неговата смърт през 1939 година. Това е един от хората, които се споменават в някои от тези сензационни публикации. В тях пише, че Обретенов е участвал в заговор, че е физическият убиец на Христо Ботев. Но едва ли някой би допуснал, че може моят прадядо да има толкова близки и топли приятелски отношения с Никола Обретенов, ако е имал макар и нотка на съмнения в неговите качества и морални устои“.
Има и житейска логика - и двамата поборници доживяват до преклонна възраст - Никола Обретенов (1849-1939), ген. Кирил Ботев (1856-1944). И една народна мъдрост - че до дълбока старост доживяват само тези, които имат чиста съвест, обградени от обичта на близките си и заслужено уважение от съвременниците си.