Познатото ли ви е заглавието на този алманах? Ако не, потърсете по-скоро някой брой, стига, разбира се, вече не станал библиографска рядкост. Защото със сигурност всеки последващ такъв вече ще е с антикварна стойност. И не само като стойност, а със своето съдържание и с уникалността на съдържащите се във всяко издание изследвания, материали, мнения и рецензии.
От първия брой, издаден през 1996 година от ентусиастите историци като Володя Попов, Йордан Борисов, като специалистите от Историческия музей и Държавния архив като Веселина Антонова, Любомир Златев, Тодор Билчев, с безкористната поддръжка на професори като Виржиния Паскалева и Крумка Шарова вече близо 30 години се сее знание, мъдрост, допълват и се разнообразяват сведенията за Русе. Да ми простят знайните и незнайни герои на България за заглавието на репликата ми.
След така неизбежния преамбюл ще допълня с няколко факта изложението си. Необходимо е! Крайно наложително е! Защото през годините периодично излизат 22 тома от алманаха. Двадесет и третият е под печат. Криво-ляво, със зор и с добронамереност средства се намират.
Почти несменяем спонсор е Иван Хаджииванов, помагат и други родолюбиви русенци. Безотказно русенската печатно-литографна база откликва и макар с минимални средства се отпечатва ограничен тираж. Двигател и макар неоторизиран ръководител остава доц. Любомир Златев, чиито усилия позволяват последните томове да се регистрират по съответния ред в БАН като научни издания.
Нито един, ама наистина нито един областен град няма подобно издание. Известия на един или друг научен и/или културен институт бол, годишници - също. И това ако не е уникалност, здраве му кажете.
Не съм достатъчно квалифициран или ерудиран, за да правя анализ на различните научните съобщения, на различните доклади, есета, студии. Това е друг въпрос и е задача за други хора. Вярно е, че времето лети, възрастта на всеки напредва и невинаги остава време (а често и желание) да се задълбочават проучванията върху определени факти и проблеми от русенската история. При отсъствието на писана история на град Русе Аламанахът си остана в продължение на години най-меродавен източник.
Куриозът днес е в друго. Да не казвам с какви усилия най-новият 23-ти дом влезе в печатница. При това, за срам и позор, не в печатница от Русе, а в друг град, откъдето дойдоха парите. Обемът му е редуциран до нещо като мини Алманах с обем към 200 страници, но все пак е нещо. Новото време, новите условия провокират и нов начин, и нови средства за издаването на броеве от това издание. Хич да не се покриват като със смокинов лист ресорните културтрегери от общината, от разните уж родолюбиви фондации сдружения! Малък ли срам брахме с предизборното издание на „Русе град на първите неща“, да не правя анализ и на разните заглавия, които получават солидни финансови инжекции. А Алманахът? Доведено дете ли е той, заварено ли е или пък нежелано?
Съвременното ни ежедневие невинаги е в досег с миналото. Културната традиция понякога се къса и видоизменя. Миналото е не само велико и впечатляващо, но също тъжно и поучително. Животът е като бързотечаща река и всеки миг трябва да се улови. Пропуските оставят бели петна в историята. Става дума за срамните, да не кажа и по-силна дума, 1000-2000 лева годишно субсидия от общинския бюджет.
Затова се и изкушавам да цитирам почти дословно част от предговора на първия том на „Алманах за историята на Русе“: „Не е ли този Алманах едно от средствата за запазване будна историческата памет на русенци?! Как ще се приеме от тях поднесеното тук научно познание за родния край? Какво ние, днешните жители на Русе, ще оставим като знание за миналото на бъдещите наши съграждани? Ще можем ли да запазим и да продължим нататък във времето културно-историческата традиция на града си? Въпроси, отговорите на които можем да намерим в самите нас“.