Гражданите на Европейския съюз се ползваме от четири свободи: движение на услуги, стоки, капитали и хора. Да, ние в Русе само за 20-ина минути можем да отскочим до Гюргево за мамалига или точитура, а хората от германския Дюселдорф - да идат на пазар в нидерландския Рурмонд. Какво по-хубаво? Ами няма, обаче... не за всички.
Докато германците в инвалидни колички няма и да усетят как стигат до Нидерландия или Италия, то за българските им събратя тази работа с транспорта е, меко казано, трудна.
Един от хората, които вече 17 години се борят за достъпна среда, е русенецът с двигателно увреждане Диян Господинов. Макар успехите в тази посока да са минимални, то личният му опит е твърде богат. С него говорим как използва свободата си на придвижване като европейски гражданин.
- Дидо, как човек като теб ходи на море?
- Трудна работа. Най-големият проблем е транспортът. Ако нямаш личен автомобил или много близък човек, който да те транспортира, това няма как да стане. В предварителния разговор си говорихме как е в БДЖ - там нещата са напълно трагични, и то са такива от десетки години. На нашата гара конкретно, поне преди време, имаше някои по-големи автобуси на големите фирми, където се правеха смени на места, имаше и накъде да се завърти инвалидна количка. Това позволяваше човек в инвалидна количка да се придвижи с автобус.
- А сега?
- Сега и това го няма. Нещата по придвижването с автобус станаха много трагични или да го кажа направо, станаха невъзможни. Дори хора без двигателни проблеми, но които имат зрителен проблем - а има много такива - казват: „Няма с какво да си отида до село, ако не мога да намеря човек с кола“.
- Че защо пък и те?
- Защо ли, защото автобусите са нередовни и неточни.
Разпада се самата верига на свързаността като цяло
- Ако човек като теб - в инвалидна количка, иска да пътува, какво трябва да направи?
- По принцип има три варианта, най-благоприятният от които е намиране на собствен превоз, защото да стане това с БДЖ е трудна работа. В момента БДЖ, като държавна компания, са напълно задължени да поддържат в пълна изправност вагон, който да е достъпен за хора с увреждания. Но, внимание - тук вече започва сложното - този вагон трябва първо да бъде повикан!
За целта се обаждаш на един специален телефон, на който трябва да заявиш този вагон, и то поне две седмици предварително
Тогава започва разпитът: къде, защо и при кого ще ходиш. И ако кажеш например - аз отивам във Варна при леля си, а има заявка да речем от Иван, който отива в София на лекар, познайте къде ще отиде вагонът?
- Тоест при Иван, който ще отиде на лекар.
- Точно така, което, от една страна, е нормално. Но, от друга страна, аз питам: защо за толкова години, когато си говорим за свободно движение на хора в държава член на Европейския съюз, за хората с увреждания свободно движение няма? Ще продължа със следващия проблем. Вагонът може би би дошъл. Може би. А има ли платформа, тя носи ли се във вагона, или не се носи? Къде се намира платформата - в Русе или някъде другаде? Има ли изобщо в Русе платформа? Задавам въпроси, на които няма отговор. По принцип там, където има достъпен такъв БДЖ транспорт, трябва да има доброволци на БЧК, които да подпомагат този този транспорт - тоест вдигането и свалянето на човек в инвалидна количка. Доколкото разбирам, по информация от сайта на БДЖ, доброволци на БЧК няма. Следващ въпрос: как ще достигне човек с увреждания до перона в Русе и до възможността да се качи на евентуално дошлия вагон?
Първо, отивайки до гарата, той
трябва да пресече от „Борисова“ през непроходимия подлез
на който дори е заключен входът за колоездачи и инвалидни колички. Но да речем, че стигне някак до стълбите на гарата. В асансьора, който е предвиден да превозва хора с увреждания от билетния център до пероните горе, се въдят жаби, които Италианският ресторант си взема наготово! Защото се знае от години, че под Гарата има огромно количество подпочвени води. Така че, с една дума казано, нормалните в Европа неща тук ги нямаме. Преди много години Левски е казал: „Робът се бори за свобода, а свободният - за съвършенство“. Ние все още се борим за свобода - за тази свобода, за която винаги се говори: за свободата на движение на територията на Европейския съюз и която ние, хората с увреждания в България, нямаме. Нямаме я и даже ще кажа голяма дума, но до момента, в който се придвижим до една цивилизована европейска страна, имаме доста проблеми, чисто логистични.
- Добре, защо това не се случва в България - свободата на движение?
- Защото държавата и обществото не успяха да оценят ползата от нас като хора. Това за тях там е нормално - за ония там, които...
- Кои са тези „ония“?
- Онези от нормалните държави - за тях това е нещо нормално.
- Нашата държава защо не успя да стане нормална?
- Може ли да се изразя грубо: защото
продължаваме да приемаме социалната политика и политиката към хората с увреждания изцяло като разход
който нашите политици - включително и тези, които са и ще бъдат и в Европейския парламент - не могат да обосноват. Не могат да намерят ползата от него.
- Дидо, ти все пак работиш в туристическа агенция и плащаш данъци, а не можеш да отидеш да видиш леля си във Варна!
- Трябва да доказваме всеки божи ден на хората, които условно наричам „здрави“, че имаме правото да бъдем живи и имаме правото на техния живот. А недостъпната среда е белег, че те не ни допускат до техния живот.