Последният ден на април беше празник за почитателите на джаза в Русе. Блестящите Константин Костов - пиано, Димитър Карамфилов - контрабас, и Христо Йоцов - ударни, представиха на голямата сцена в Доходното здание пред пълна зала концерта „Картини от една изложба“ по Модест Мусоргски, джаз версия на Константин Костов. Концертът със сигурност ще остане като един от акцентите на годината в културния живот на Русе. От сцената Константин Костов благодари за поканата на директора на ОП „Русе арт“ Мариан Савов и на отдадените на джаза Диана Ковачева от Клуба на дейците на културата и Даниел Джумалийски. С негово съдействие разговаряхме с триото в деня след концерта.
- Концертът беше чудесен, докато ви гледах, си мислех за инструментите ви. Роялът е като вундеркинд, който може всичко, има шестици от горе до долу, но не е от типа отличници с големите очила, а може да бъде и палав, и гениален; контрабасът изглежда голям и тромав, обаче е с много нежен глас, макар и басов, и може да бъде много фин, въпреки привидната си непохватност; а барабаните са като хулигана в класа, който е готов да скочи с главата напред във всяка ситуация и да подреди нещата, както му харесва, но също така може да бъде страшно съпричастен и много грижовен към приятелите си, може да бъде и много лиричен.
Константин Костов: Вундеркинд... Не харесвам тази дума, за мен няма вундеркинди - всеки един е просто кинд. Вчера си го усетих много хубаво, като камерно музициране. Това не попречи - то е заложено в самата програма ансамбловото музициране помежду ни, с много динамика вътре.
Димитър Карамфиров: Беше много готино, пък и имаше хора, залата беше пълна и хората слушаха с особено внимание. Много възпитана и внимателна публика.
- Всеки човек от публиката преживява своя концерт.
ДК: По всяка вероятност, но имаше много адекватни реакции към музиката. Хем имаше вълнение - не някакъв такъв безкраен възторг, но хем имаше едни много приятни внимание и деликатност.
- Имаше и една почит към всичко, защото произведението на Мусоргски всъщност е възпоминание за неговия близък приятел - художника Виктор Хартман. Не съм сигурен, че залата точно в този смисъл го схвана, но мисля, че всеки усещаше дълбочината на музиката. Много малко телефони светеха в залата - това е показателно.
Христо Йоцов: Нямало е отегчени хора, които си вадят телефоните...
ДК: Ами то дори вече не е въпрос и на отегчение - това да си извадиш телефона, вече е вреден навик и хората го правят машинално. Но това отбелязване наистина е много интересно. Хората са били много концентрирани в това, което правим, и са излезли извън тази реалност, което е
целта на всяко изкуство - да изкара от действителността в този й вид и да изпрати в една друга действителност
която всеки усеща сам за себе си.
- Внимавахме в това, което се случва на сцената.
ДК: Много хубав звук се случи също - с голям, концертен роял. За класически пианисти това си е редовен стандарт - да се предостави на такъв изпълнител такъв инструмент. Но за нашия формат не е толкова редовно, свързано е със сцената и този звук е наистина очарователен.
- Отваряте темата за важността на инструмента.
ДК: В крайна сметка държавата разполага с инструменти, но в много от случаите те просто прашасват в някакви театри и не се поддържат.
ХЙ: А това е съкровище.
ДК: Роялът е наистина магичен инструмент и Константин - защото той е голям пианист, започнал е с класика и се развива цял живот - той си настоява за приличен инструмент.
ХЙ: Ако се направи замяна с електрическо пиано - това е наказуемо, престъпление.
- Даже не мога да си представя звука от електрическо пиано. Роялът събуди душата на музиката. Знаете ли друго кое ми направи впечатление: вие двамата /Константин Костов и Димитър Карамфилов/ бяхте в непрекъснат контакт - с очи, с мимика, с усмивки... А вие /Христо Йоцов/ като че ли бяхте изолирани от тази връзка, така го видях аз.
ХЙ: Аз гледам директно в тях.
Ние и двамата с Христо като цяло търсим контакта с Коцето, тъй като той е лидерът - и като аранжор, и като изпълнител в случая. Тъй като и двамата сме работили заедно като акомпаниращи музиканти на различни артисти, много редовно го чуваме - че изглежда подкрепяме солиста. И не е само с Коцето да сме фокусирани така да подкрепим водача. В случая също с концерта и изобщо цялата тази програма - пак се обръщаме към Константин с внимание и това, как ще реагира. Защото нещата са установени в някакъв смисъл, но наистина има много такива отворени моменти за импровизация. А тя,
импровизацията, води нанякъде - ти не можеш да последваш водача, ако не си контактирал и музицирал с него
и не следваш накъде ще поведе.
- Вашият вокал спонтанно ли дойде, или той си е заложен?
ДК: Случи се спонтанно, не съм го планирал.
- Защото в първия момент се дивиш - какво е това чудо?
ДК: А той си е чудо, защото аз го правя, без да го осъзнавам толкова, и си мисля, че си е само за мен, тъй като контрабасът е озвучен, обаче явно стига и до публиката.
- Вписвате се чудесно.
ДК: Радвам се, че по-скоро от позитивната страна се възприема.
- О, напълно.
ХЙ: Аз също си мънкам, но няма как да се чуе /усмихва се/.
ДК: За джаз музиката явно е стандарт човек да си пее, докато свири, и аз за себе си го осъзнах - че реално моят вокал или генералният вокал може би, е най-естествената мелодия. И тъй като импровизацията е едно композиране на момента, щом гласът ти може да го постигне, е най-естественото като мелодия, което да поднесеш на публиката.
ХЙ: Това е принцип в музикалната педагогика, особено в джаза и всички твърдят:
можеш ли да го изпееш, можеш да го изсвириш
Независимо дали е мелодия или ритъм.
- Но специално този вокал явно е част от уникалността на всеки концерт?
ДК: О, да, разбира се. Ние вече направихме немалко концерти с тази тава, защото я записахме, свирихме я няколко пъти и, естествено, всеки път е различно.
ХЙ: Ние сме вокално-инструментална група все пак - „Сребърни звънчета“ /смях/.
- Имате богат опит и ние сме ви гледали като концертиращи музиканти - как успявате винаги да постигнете хармония? Защото свирите в различни формации и публиката никога не разбира, че това не е формация, която е свирила 10 години заедно. Кой е универсалният език, на който си говорите, като нямам предвид музиката?
ХЙ: Всеки музикант се изгражда първо като акомпаниращ, особено хората от различните секции. Така че тези навици се формират дълго време - да си знаеш мястото, позицията и какво се очаква от теб. Оттам нататък, както Митко каза веднъж много правилно:
това да си басист, е като да си вратар на футболен отбор, твоята работа е да не ти вкарат гол
Защото ти може да си много добър и да биеш дузпи, когато се наложи, но работата ти е да седиш на вратата, за да не ти вкарат гол - да си знаеш функцията. Това, което се възпитава у музиканта, е много подобно: за музиканта е много важно да може да се отдели от егото си, в разумни граници, разбира се. Защото естественото желание за изява и това да бъдеш интересен и да привличаш вниманието, е понякога вредно. Трябва да игнорираш това и да бъдеш в услуга - било на солиста, било на групата или на музиката, трябва да имаш контрол върху свиренето. Така че тези навици се формират с години и ние наистина с Митко, като ритмична секция, сме свирили с много музиканти. Ето тук бяхме на последния мисля фестивал, който Парчето правеше, с Марин Станчев - и двамата ги няма вече. Работата с пианистите е страхотна школа, защото всеки от тях има неговия си свят, неговата естетика, неговата музика, неговите изисквания и това те прави много гъвкав.
- Споменахте Петър Петров - Парчето, с какви чувства идвате в Русе? Нещо по-особено има тук - градът се гордее, че обича джаза, и действително тук има много вярна и разбираща публика.
ХЙ: Аз, като най-възрастен, може би трябва да кажа, че животът ми, а може би и на всички мои колеги, е свързан абсолютно неразривно не само с фестивала в Русе, но и с много странични ангажименти през годината, така че това в нашата музикална карта е едно от най-стабилните и постоянни места. С доверие и желание идваме тук, въпреки дългия път, защото
знаем, че винаги концертите в Русе се превръщат в събитие
те не са просто поредният концерт и срещата с русенската публика е вълнуваща. Вижда се резултатът от тези много години традиция, натрупване и възпитаване на хората. Нямало било публика! Навсякъде има публика, въпросът е да има хора като Дани /Джумалийски/ и като Мариан /Савов/, като Диана /Ковачева/ и всички тези, които от 100 години приемат присърце тази работа и правят въпреки всичко нещата, въпреки всичко. Знаем с какви трудности е свързана организацията даже на един такъв несложен концерт като на едно трио, но това е другата страна на нашата работа. Те са три страни: артистите, тези, които организират, и публиката. Когато тези три страни играят в един отбор и са от едната страна на разбирането за нещата, само и единствено тогава става. Не мислете, че винаги е възможно.
- Дани е като апостол - без преувеличение и въпреки клишето.
ХЙ: Абсолютно всички хора в България в момента, които правят джазовите събития, са апостоли, будители, мисионери и каквото там се сетим от тези възрожденски понятия. Нима Митко в Хасково не е същият - бори се 30 години със собствените си ръце и го прави този фестивал там, само и само за да съществува. И в Бургас, в Пловдив - навсякъде, навсякъде е така. Много е лесно да кажеш: майната му, не става, няма пари и не ми се занимава.
ДК: Но пък емоцията е също определяща - че го правиш от любов към самата музика.
ХЙ: Това не е бизнес, който не ти е на сърце, ама понеже много се харесва, хайде да го направиш.
Ние също свирим тази музика от потребност, а не от това, че е полезна за битието ни - тя за душата ни е полезна
- Още едно неопровержимо клише - когато си избереш нещо, което обичаш да правиш, никога няма да ти се налага да работиш.
ХЙ: Затова полицаят написа „не работи“, когато ми пишеше акт и му казах, че съм музикант. Аз всъщност не работя, защото работата ми е хобито ми.
- Г-н Костов, обещахте на сцената, че ще ви видим пак скоро в Русе, бихте ли казали малко повече?
КК: Ами да, още тази година ще идваме с Христо пак в Русе - на 22 или 23 ноември ще дойдем с Плевенска филхармония. Ще свирим композиции на Христо: Концерт за тромпет тромбон и Концерт за маримба и ударни. Представям си да свирим в Русе също и моя Концерт за пиано и оркестър.
ХЙ: Това ще бъде страхотно! Успехът е гарантиран, не говоря за това, говоря за преживяването.
- Направи ми впечатление, че заглавията на картините, които се прожектират като фон по време на концерта, са обявени само на английски език. Бих препоръчал да има и български вариант.
КК: Не е лоша тази идея -
в България сме и ще бъде само на български, така ще използваме и оригиналния превод на парчетата
ДК: Да, добра е идеята. Така или иначе, всяка една от оригиналните композиции си носи емоцията и активността на самите си реални картини. И вече нашият смисъл и нашата презентация, малко или много, пак ще са в тази нова посока.
- Съдя по себе си - там, където разбирам заглавието, като че ли по-добре възприемам всичко, а там, където се опитвам да го сглобя според скромните си познания, оставям музиката да ми подскаже останалото.
ДК: Това е много добро отбелязване.
ХЙ: Освен това съм сигурен, че тази програма привлича в някаква степен и класически музиканти, които от любопитство какво точно може да бъде това превеждане на музиката на Мусоргски и на друг език - което е любопитно също и за мен - но винаги сме имали педагогическа публика.
- Това е също нещо, върху което имате поглед - какво идва отдолу в джаза, но не само като изпълнители, а и като публика?
ДК: Това музикално училище /в Русе/ е произвело и произвежда много качествени музиканти.
ХЙ: Моето наблюдение е, че има възраждане, да кажем, в последните 5-6 години. Има някакъв осезаем порив, говорил съм с хора и всички казват, че го усещат. Има оживяване - колелото се върти, след периоди на профанизация хората имат право, ако не на друго, то на избор какво да слушат, а не само това, което им предлагат медиите. Така че това също е основание хората да идват на джазовите концерти, защото виждат, че преживяването е на съвсем друго ниво. Спомням си думите на едни момичета в Пловдив: ние сме за пръв път в живота си на джаз концерт и страшно много ни хареса. За пръв път в живота си - момичета на по 25-30 години!
Тези моменти наистина са много ценни и ние се борим за всеки един почитател
След като ги запазиш, след това вече стават много лоялни и редовни. Второ, може да има и някакъв снобизъм в цялата работа спрямо публиката, но ако се замислите - джазовата карта в България е доста пъстра. Не знам дали не сме на първо място по фестивали на глава от населението. Във всеки град вече има и най-важното е, че младите музиканти вече виждат смисъл да хвърлят усилия в тази посока. Изключвам класическите, разбира се, но да си джазов музикант изисква много повече усилия и труд, отколкото както беше навремето с естрадните. Докато с джазовите музиканти те виждат смисъл, перспектива за реализация и свирят страшно много. Знаете ли какво беше през 90-те години? Всичките ми студенти се изхранваха кой в колцентър, кой в пицария или барман. Мисля, че в момента в Академията няма студент, който да върши някаква друга работа, която да не е свързана с музиката. Имат гигове /изпълнения на живо/, много от тях започват вече да преподават, наемат си репетиционни места, събират се и правят проекти, всяка вечер някой от тях някъде свири.
- Значи има надежда?
ХЙ: Има, има порив,
в момента излизат две поколения от много добри музиканти
- Понеже стана голяма каша в страната от 2-3 години, вашите концерти са като в Славейковия остров на блажените, почти утопична територия.
ХЙ: Да, за нас е така и ако успеем да го предадем на хората - а очевидно става - това е и огромният смисъл.
ДК: И се заформя една общност от съмишленици, в крайна сметка като си си сам интелектуалец в къщи сред близките и семейството си, се чувстваш малко... Знаем, че сме малцинство - то генерално и в света е така - но е отчайващо, като си кажеш, че просто си залят от всичко друго и си странник в собствената си държава. И в един момент, като излезеш на подобен тип събитие и видиш колко много съмишленици имаш все пак в тази сфера - мен лично това ме топли. Казваш си - има смисъл. Тези хора ги има - чувствителните, образованите и културните.
- Кажете малко повече за публиката - как се увличат младите? Виждате ли промяна в нея? Вчера в залата средната възраст не беше младежка, а и това не е младежка музика.
ХЙ: Младите трудно ще ги привлечеш, трябва да има семейна традиция и друго възпитание, но да, това е публиката - по-зряла, по-мислеща, по-разсъждаваща и по-непървосигнална. Хора, които имат вече натрупан опит и някаква мъдрост, за да изпитат друг тип удоволствие, а не първичното, което предлага дискотечната музика. Музиката е възникнала като танц, движение и ритъм, така че това е първичното в нея и във всички периоди е имало такива, които се опитват да игнорират тази част от нея. И в класическата, и в джазовата музика има периоди на отричане на всички норми, традиции и закони, но това лишава музиката точно от този естествен порив в човека да асоциира мелодия, свързана с ритъм и движение. Защото
готината музика винаги те подтиква към ритъма и заставя човека да съпреживява
Така че за един музикант е от изключителна важност как успява да спечели публиката с това, което прави на сцената. Публиката може и да не е запозната с това, което слуша, но от начина, по който артистът успява да те завладее или не, зависи дали ти ще се отдадеш и ще повярваш. Аз например не обичам фламенко и по някаква причина в Холандия искаха да ни заведат на такъв концерт на испанска група, от Андалусия. Казвам - хора, аз не обичам фламенко, но се съгласих, за да не се обидят. В първите 15 минути исках да си тръгна. Следващите 2 часа бях абсолютно всмукан в това, което тези хора правят - невероятна енергия, запленен си от цялата страст и това, което виждаш. Тези хора ще умрат пред теб. В един клуб. И го правят като за последно!
ДК: Но за конкретната музика на нашия концерт версията на Коцето - в крайна сметка наистина това е една класическа музика, от друга епоха малко или много и той така е подходил в аранжирането, че е доста свързана с традицията. Има форми от съвсем първите форми на джаза - към блус, към ритъм чейндж, а също и по-модерните форми.
- Има и едни закачки вътре.
ДК: Да, въпросът е, че стават чисто подсъзнателно - за хора, които нямат нужда от музикален анализ, а просто съпреживяват.
- Оригиналът на Мусоргски е класика, дали вашата версия не беше някакъв сюрреализъм - изкривяване на формата и пространството във вашите картини от същата изложба?
КК: Има неща, има течащи часовници...
ДК: И кубистични картини а ла Пикасо...
- Има ли част от барабаните, от която да не вадите звук, г-н Йоцов? По време на концерта и стойката на чинелите стана част от музиката.
ХЙ: Не, няма.
ДК: Христо вади звук и от земята, върху която поставя барабаните. Аз съм го виждал да започва от пода, по стойките...
ХЙ: Хубава игра, и трудна.
КК: Ние си играем -
да свириш, на всеки един език преведено, означава да играеш, само на български са две различни думи
Докато ние си играем постоянно, това е. Всеки си има играчката и се забавлява.
ДК: В момента, в който осъзнах - може би за всеки музикант важи това - че от личното забавление много зависи успехът на това, което правиш, вече наистина спокойно се отдавам на това.
- Навеждате ме на една друга мисъл - значи все пак трябва да се преодолее един праг, да се счупи един стъклен таван, за да можеш вече да се освободиш?
КК: Зад тази свобода стои много ужасен труд, години наред работа, работа, работа... Свободата е свързана с много, много работа преди това.
- Като под работа имате предвид не само натрупване на музикални умения, а и на теоретични знания.
КК: Всичко общо.
ХЙ: И всекидневна работа с инструмента, това никой не го знае.
Ние в този живот сме в някаква степен роби на инструмента
Натрупването на опит и професионални умения в никакъв случай не означава, че ти спираш да работиш върху себе си. Напротив - реално тогава започва твоето самообучение, защото то идва в момент, в който си помъдрял. Тогава виждаш нещата по съвсем друг начин и всичко започва отново, и отново, и отново - като нивата на една игра.
- След толкова много знания, опит и натрупване - откривате ли нови неща в инструментите си?
ХЙ: Непрекъснато. Аз за себе си съм съвсем сигурен, че се събуждам всеки ден с идеята, че може още неща да направя с този инструмент, начина си на свирене и начина си на мислене.
ДК: Свиренето с подобни музиканти като Христо и Константин за мен специално е една провокация, наистина да надскочиш собствените си възможности, защото и двамата са виртуози. Коцето е особена порода изпълнител и ме вкарва в една зона, която е извън комфортната ми зона, в която си знам, че съм способен да изсвиря определени неща. Предизвиква ме - пише унисони, които трябва да изсвирим заедно; ритми, които са не толкова конвенционални и това са неща, които те развиват. Няма такова нещо, като да съм стигнал прага и да знам, че аз мога да го изсвиря, просто ми го дайте.
- Композирате и тримата най-божественото нещо - музиката. Кое може да провокира, откъде може да дойде вдъхновението за това композиране? Картина, гледка, дума, някоя друга музикална фраза?
ДК: Или чек с няколко нули /смях/.
ХЙ: Това е потребност, за мен писането на музика е абсолютна потребност да го правя, аз не съм композитор. Освен това аз не пиша абстрактна музика само заради писането, а е свързана с конкретни хора, конкретни изпълнители - тя е адресирана. Така че аз в този смисъл много практично подхождам към този процес, защото
да знаеш, че това, което напишеш, ще бъде изпълнено - това е най-великото чувство
И пишейки всяка нота, ти вече виждаш как музикантът ще я изсвири, а публиката ще я чуе. Този процес е страхотна магия и много лесно става. Или го можеш, или не го можеш - това не се учи. Ти може да научиш някои техники, или да анализираш този как го правел или онзи как го правел. Това е абсолютно и единствено само въпрос на талант, вдъхновение, вътрешна свобода и потребност. Това е самотен процес, свързан обаче с невероятна емоция и наслада.
- Г-н Костов, в интервю преди концерта ви питах как бихте подкрепили идеята на Дани Джумалийски за Алея на джаза в Русе. Сега задавам въпроса към тримата, защото джаз гилдията е много сплотена общност. Дали тя не би могла да се включи с морална подкрепа, но с видима морална подкрепа?
КК: Със сигурност - мисля, че тази идея ще се хареса на всички колеги и всички ще я прегърнат.
ХЙ: Аз мисля, че има такава подкрепа от музикантите и не само във вербален смисъл.
Даниел Джумалийски: Да, още в началото и Христо, и Митко, и други музиканти се изказаха в подкрепа на това, дори се бяха събрали Христо, Антони /Дончев/ и още няколко човека, да дадат мнение, когато се ситуира алеята.
- Въпросът ми е дали гилдията може да направи нещо, за да се осъществи тази идея, защото тя заживя своя живот, но като че ли засега не се вижда възможност да излезе от виртуалността?
ДК: Аз като музикант изразявам мнение чрез изкуството и позицията си съм я заел. Оттам нататък с думите и с делата, в смисъл на административни и бюрократични някакви стъпки - това не е моят ресор.
ХЙ: Ние не можем да дойдем с плакати пред Общината, но ако се пусне онлайн една петиция в цялата страна, ще има много хора, които да я подкрепят. Няма кой да се съпротивлява. Е, може някой да каже „Какво ме интересува Русе?“. Не е така. Защото случвайки се на едно място, това означава отношение към професията и хората, не е локален въпрос - той си е принципен.
ДК: Въпросът е, че както в много неща аз не знам дали само в нашата държава - но такива междуособици много пречат.
ХЙ: Аз мисля, че те са над нивото на музикантите и
джазовите музиканти много отдавна осъзнахме, че трябва да пазим добри отношения и да няма интриги
Аз поне не виждам интриги между джазови музиканти и някакво съперничество и подливане на вода, освен това ние не сме закрепостени в групи, а сме свободни атоми. Ако се скараш с някого, но утре ще трябва да свириш на една сцена с него - как ще стане? Всеки има това в съзнанието си и, общо взето, мисля, че има хигиена в отношенията. Дали сме сплотени или не - е друг въпрос, но поне не враждуваме.
ДК: Идеята е хубава, инициативата я има, въпросът е в Общината, как ще се случи цялата тази история.
ХЙ: Общината, освен всичко останало, трябва да се блазни от мисълта да експонира всяко нещо, което би могло да бъде от полза за града ви. Това ще бъде още едно първо нещо тук - да се каже, че тук толкова години се развива такава дейност и някои хора са си дали живота за това. И ето, ние почетохме тези хора. Хората по света имат един камък и около този камък правят чудеса. Ние тук сме пълни със забележителности и някак си ги неглижираме.