Художествената галерия беше домакин вчера на представянето на новата книга на Анна Димитрова „Куфарът“, издадена от „Авангард принт“-Русе. Водеща на приемера беше журналистката Габриела Стефанова, а за автора и книгата говори нейният редактор - поетесата, преводачка и журналистка Нели Пигулева. Предлагаме ви отзивът на доц. Велислава Донева от Русенския университет, който също прочвуча на представянето.
В куфара на Анна са се приютили 32 разказа, тръгнали на духовно пътешествие, 32 пътеводителя към поетичната й душа, към нейните Ин и Ян, 32 уловени мига-вечности, 31 изповеди.
Да, изповеди, защото Анна изговаря себе си. Кодовете, разпознати и усетени от друга поетеса - Нели Пигулева, редактор на книгата, - цветове, откровения, доверителност, енергия, носталгия, детство, поклон пред чудесата на природата, помагат да разлистваме страниците на тази поетична белетристика или експресивна импресия за Любовта към хората и живота, за срещнатата Доброта, ухаеща на топъл родопски хляб, за времето вътре в себе си, „което беше спряло“, когато си чул гласа на Вярата.
Казах, че Анна изговаря себе си. А ние чуваме силния човек, който от височината на човешката си сила и на човешката си слабост поглежда в очите страха-предизвикателство или страха-изпитание, поусмихва му се, говори за него шепнешком или репортажно /например за световното турне на танцуващия вирус/, после му намига - сиреч пофлиртува, поглежда илюзиите в очите, мята ефира на тъгата си и... така ги укротява.
Общувайки с нейните пулсиращи отломъци-просветления разпознаваме човек, който живее, диша със света - от родопчанките до берберите номади, от древните шамани до хазаина на морето, до Аз, до Ваня, Ева...
Сезонната упорита сменяемост и разновремие в словото-откровение се съзира идеята за прераждане.
Ето другото лице на разказвача.
Той вярва в прераждането!
„Анна таеше особена любов към камъните.“ И тя, като третия брат от познатата приказка, разбира езика на Живота, на природата. Поглежда в душата на камъка, влюбва се в самотно дърво, вижда голямата уста на морската необятност, „захапала гърбицата на хоризонта“. Обживена природа, очовечена и чиста, истинска в своята първичност.
Ето я - Анна стиска куфара си. Сега е на една гара, на която я е оставил влакът, след като е погостувала на Детството с пеперудените криле. Говори му с красив език, развълнуван глас, с усещане за носталгия и... вина, вина заради краткия живот на посаденото дръвче, заради протегната ръка зад надпис „Помогнете“, заради това, че лятото си отива...
И ето я пак, на перона, отново с билет в джоба, с куфара. С какво ли го е напълнила?
Заслушвам се, чувам я да говори: „Най-накрая, след толкова години лутане, душата ми намери успокоение. Вече знаех, че мога да вървя напред, да не се страхувам, че ще се изгубя, защото бях убедена, че има някой, който ще бди над мен и ще ми помага по пътя пред мен“.
На добър път, Анна!