„Той беше едно превъзходно момче: лично бе, хубавец и много скромен, самовъзпитан, но високо нравствен,... беше мирен и мълчалив,... не обичаше много и напразно да говори и да се препира, но когато беше убеден в нещо, за убежденията си не само се препираше, но готов беше и да се бие, и да се жертва“. 
Така П.Р.Славейков обрисува своя съученик и приятел Христаки Драганович. Днес личността и делото му са почти забравени, но в историята на българското просветно дело, в преводната ни литература и в театралната култура те са неразривна част от прогресивното развитие на българската интелигенция през първата половина на ХIХ век.
Христаки Драганович е роден във Велико Търново през 1822 (1823) година. Българското училище тогава дава ограничени знания с черковно-килийния си характер и Христо завършва гръцкото училище. Придобитите знания използва по най-добрия начин - като ги предава на български деца в качеството си на учител, получил назначението си по препоръка на тогавашния протосингел Неофит Бозвели. 
Учителства само шест месеца и е отстранен веднага след изгонването на Неофит
Съсед на П.Р.Славейков и приятел на баща му е Стоенчо П.Ахтар (Стефан Пенев Ахтар). Търговец на билки, той събира археологически антики, монети, ръкописи. Един ден дава на Петко еленския препис на „История славянобългарска“, който е особено ценен с близостта си до оригинала и с това, че в края е прибавена известната  „Стематография“ на Христофор Жефарович. Славейков кани своя съученик Христаки Драганович, майстор в краснописа, да я препишат. Благодарение на това, те се запознават с Константин Фотинов, тогава 55-годишен. Минавайки през Търново, той им оставя друг ценен препис, направен в Стара Загора. Така, по думите на П.Р.Славейков, двамата младежи стават „първите явни проповедници на българщината в Търново“. За три месеца те правят нов препис и започват да го четат и пропагандират сред членовете на казанджийския и табашкия еснаф. Търновските занаятчии решават да изпратят Петко и Христо да учат в Свищов.
Издръжката на Христо от 40 гроша месечно я поема казанджийският еснаф
Учебното дело в Свищов е на висота. Там има две училища - на Христаки Павлович и на Емануил Васкидович. Учениците се записват при даскал Манолаки. Изучават гръцки, френски и славянски. На тяхно разположение са богатата училищна библиотека и личната библиотека на учителя. На Христаки Павлович представят преписа на  „История славянобългарска“, направен от Христаки Драганович. Той го преработва и издава. Така през 1844 година излиза първото печатно издание на „История славянобългарска“ под заглавие „Царственик или История болгарская“. Другият препис, на П.Р.Славейков, го дават на техен познат в Букурещ да го отпечата. По-късно научават, че ръкописът е изгорял при пожар, но през 1880 година Славейков се изненадва приятно, когато го намира в Софийската библиотека между книгите на Браилското дружество.
В Свищов двамата младежи натрупват знания и увеличават общата си култура. Оскъдицата обаче ги принуждава да напуснат училище през 1843 година. П.Р.Славейков се връща в Търново, а Христаки Драганович поема към Русчук. Вероятно е бил учител и в други селища, защото в крайдунавския град се появява през 1845 година.
Русчук вече е с богати просветни традиции
След йеромонах Аверкий и другите свещеници учители идва легендарният даскал Тони. При него за първи път обучението е изнесено в пригодена самостоятелна сграда, т.нар. „общо школьо“. Крупна фигура е Параскев Дамянович Бояджиев, възпитаник на Гръцката гимназия в Пловдив, ученик на Райно Попович. Той въвежда в русенското училище взаимоучителния метод. През 1845 година за втори учител е приет Христаки Драганович, като преподавател в първо отделение, и скоро става негов достоен помощник и другар. Двамата издигат русенското просветно дело на по-високо качествено равнище. В школото се записват и ученици от други селища. Със своя краснопис новият учител изготвя  „Черковно-славянска граматика“  и спечелва добронамереността на русенското гражданство. Не след дълго се оженва за сестрата на уважавания русенски гражданин Костаки Маринович и окончателно се приобщава към Русчук.
Освен с преките си училищни задължения Христаки Драганович се занимава и с литературна дейност. С неговото име е свързано едно от най-големите събития в българската преводна драматургия през първата половина на ХIХ век. Той превежда драмата на Александър Дюма-баща  „Наполеон Бонапарт или Тридесет години от историята на Франция“, която е първата френска преводна пиеса у нас.
През 1850 година тя е преведена от френски на сръбски от популярния книжовник Любомир П.Ненадович (1826-1895) и отпечатана в Белград. Същата година Христаки Драганович я превежда на български. В края на сръбското издание, сред списъците на спомоществователите, които надхвърлят 600, има 
списък от „Рушчук“ с 41 имена
Между тях са Параскев Дамянович и „Христа Драгович, учител славенобугарский“. Въодушевен от пиесата, той решава да я преведе. Подпомогнат е парично от Костаки Маринович. Преводът е с обем 180 страници и излиза в 538 екземпляра на български език в „Констандинград, в Печатията на Ц.Вестник“. Оригиналът, от който се превежда, не е посочен, но такава е тогавашната обичайна практика. Пиесата нашумява във Франция през 30-те години на ХIХ век и предизвиква недоволството на крал Луи Филип. В отговор Александър Дюма-баща заявява, че не може повече да се счита на служба при Орлеанския двор.
Това е един от първите преводи на драма у нас и първа френска преводна пиеса. Според специалистите преводът е на много добро ниво. Като се съди по броя на спомоществователите, драмата е предизвикала голям интерес. Той е част от българския интерес през Възраждането към френската история, литература и политика. Александър Дюма е ярък представител на френския романтизъм. В пиесата фигурата на Наполеон изпъква с цялата мощ и обаяние на военен стратег и държавник, който разрушава феодалните устои на държавата - тема, актуална за българското общество. Преводни пиеси се появяват у нас още пред 40-те години на ХIХ век, много от тях като четиво. Сценичната им реализация често бива осуетявана, както по цензурни причини, така и поради факта, че българинът още не е узрял за театър.
Четиво остава и драмата „Наполеон Бонапарт“, макар че привлича вниманието на Сава Доброплодни. Въпреки това, 
тя е важна брънка от процеса на обособяване на жанра
Пиесата е сложна със своите над 40 действащи лица. Такъв конгломерат от герои и характери е голямо изпитание за преводача, като се имат предвид преводаческите трудности, които създава самият жанр. 
Този превод се счита като смела стъпка в областта на преводната ни литература от първата половина на ХIХ век. Друго препятствие е нивото на развитие на българската литературна мисъл и книжовен език в този период. Драмата  „Наполеон Бонапарт“ се появява в момент, когато българските книжовници се борят за единство на език и правопис, за изтласкване на архаичните форми, за демократизиране на новобългарския език. В този смисъл делото на Христаки Драганович е принос в прогресивното развитие на българската книжнина. Въпреки недостатъците си, пиесата формира вкус у читателската публика със своите художествени достойнства и създава интерес към жанра.
Българското издание има над 500 спомоществователи
от различни социални слоеве и от различи народности. Наред с имената на Сава Доброплодни, Елена Мутева, Сава Филаретов, Георги С.Раковски, Никола Икономов, Никола Палаузов и други представители на интелигенцията фигурира и името на Лука Кличан - „агент на пароплувите и консул аустрийский“, който се е записал за 5 екземпляра.
Освен учител и книжовник Христаки Драганович е и смел родолюбец. Пламенните му антитурски речи увличат все повече съмишленици. Турската власт търси сгоден случай за разправа. По време на Кримската война той е арестуван за шпионаж. Обвинен е, че нощем дава сигнали със свещ на русите отвъд Дунав. След жестоки мъчения в турската тъмница, Христаки Драганович умира през 1853 година едва тридесетгодишен.