Грамота за цялостен принос за изграждане на областната здравна карта. Това признание получи от регионалната колегия на Българския лекарски съюз един инженер . И понеже отличеният не е известен лекар или администратор, мнозина се запитаха кой е той е какви са заслугите му.
Името на човека, работил за един от най-обсъжданите документи в здравеопазването, е Димитър Димитров, а работата му е да се грижи за нормалната работа на медицинската помощ в целия Беленски край. И покрай това не само опознава всичките й тревожни симптоми и заболявания, а и знае как поне да ги облекчи, ако не може да ги излекува.
Не съм очаквал да получа наградата на Българския лекарски съюз
а и не съм се стремил към нея. Просто си върша работата, казва Димитров и то не с престорена скромност, а със спокойствието и увереността на експерт, който знае какво иска в професионален план и как да го постигне.
Но преди да стигне до това стъпало, извървява дълъг път.
Димитър Димитров е кореняк беленчанин. През 1985 година завършва СОУ „Панайот Волов“ в родния си град с отличен успех, след което веднага кандидатства в инженерна специалност в тогавашния технически университет в Русе, който е известен с гъстата си цедка пред студентите.
Всъщност инженерството е отклонение от семейния път.
Родителите ми бяха медицински работници - татко се грижеше за здравето на хората като фелдшер в Бърза помощ и едновременно обработваше статистиката в болницата, а мама бе медицинска сестра. Като малък нямаше кой да ме гледа и затова постоянно бях с тях на работните им места в поликлиниката или в болницата. Постепенно колегите им започнаха да ме наричат Синът на поликлиниката, също като в книгата на Валентин Катаев „Синът на полка“, защото аз бях при тях и по време на всички нощни дежурства на родителите ми, връща се в детските години Митко. 
Но от дългите часове покрай белите престилки неусетно
в момчето покълва любопитство, което укрепва и се превръща в траен интерес
към работата им.
Като гледах как татко се грижи за хората, се влюбих в медицината и бях сигурен, че искам да се занимавам точно с това, разказва днешният здравен мениджър.
Но когато идва време за професионален избор, съдбата го слага на кръстопът и той избира не учебниците по анатомия, физиология и заболявания, а тези по математика, механика и съпротивление на материалите.
През 80-те години икономиката изглеждаше непоклатима, а в Бяла индустрията имаше традиции и авторитет. В града работеха няколко завода, а един от тах - „Модул“, ми предложи стипендия и аз приех. Тогава изпитите бяха тежки, но бях добре подготвен и скоро се оказах студент в Русе с осигурена стипендия и гарантирано работно място след завършването, разказва Митко Димитров.
Според тогавашните правила обаче следването се отлага с две години, през които младежът трябва да отбие редовната си военна служба. Разпределен е като радист в поделението към ВВС войски в Телиш, Плевенско, и сяда на студентската банка през 1987 година. По средата на следването, през ноември 1989 година, настъпват големите промени в България, но все още малцина имат представа какво предстои. През 1992 година
младият специалист получава инженерната си диплома, придружена от златен медал
за пълно отличие в следването. Но по-ценното злато е състудентката му Цанка, с която вдигат сватба, а балканджийката от Тетевен става не само беленска снаха, а и гражданка на Бяла.
И точно тогава, сякаш като в приказките, настъпва преломният час и бляскавата карета се превръща в продънена тиква. Тежката промишленост в страната замира, заводите спират и „Модул“ прекратява едностранно договора на стипендианта си без иск за изплатените му по време на следването пари. Настъпва времето, в което така търсените и ухажвани днес инженери се превръщат в ненужно съсловие и оцеляват кой както може. С превръщане на семейните лади и москвичи в таксита, на гаражите в магазинчета или със започване на каква да е работа, стига да има кой да я предложи.
Това уволнение преди да бъда назначен се стовари върху мен като тежък чук
Вместо с осигурена работа се оказах на улицата, независимо че имах отлична диплома за инженер. Жена ми също не можеше да си намери работа с нашата специалност, а и тъкмо ни се роди синът ни Георги, спомня се времето на безизходица Митко.
Единственият доход на младото семейство е майчинството, което получава Цанка и помощта на родителите му.
Но българската поговорка „Всяко зло за добро“ явно не е просто ефектна фраза, а проверена във вековете житейска истина.
Пак като в приказките изненадващо на 2 април 1993 година се освобождава място в администрацията на беленската болница „Юлия Вревская“ и Синът на поликлиниката е поканен да заеме длъжността.
Срам не срам, защото е мъж със солидна специалност, а работата е за жена, Митко се съгласява и започва работа.
След година фирма от Пловдив идва в Бяла и предлага да изгради модел на информационна компютърна система, в която да бъдат вкарани всички пациенти на болницата. Инж.Димитров приема да 
участва в изработката на карти за болните, в които има чипове
съдържащи цялата информация за състоянието им. Така при прием в болницата те прекарват картите си в устройство, което веднага изважда всички данни за самоличността и заболяванията им, което допринася бърз прием в лечебното заведение. За времето си програмата е революционна. За подобни карти у нас започва да се говори след повече от 15 години, но и досега само се говори...
Тази програма заработи с успех, но след две години постепенно отпадна. Оттогава станах човек за всичко в администрацията и се занимавах с какво ли не. И 
като дойдоха промените в здравеопазването през 2000 година, бях подготвен по всички теми
и с лекота се справях с разрешаването на възникващите медицински и финансови проблеми в болницата в Бяла, гордее се Димитър Димитров.
В момента той е началник на медико-информационния отдел в МБАЛ „Юлия Вревская“ в Бяла и комуникира с всички институции, свързани с лечебните заведения в Русе и региона. В преките му задълженията влизат обработка на цялостната медицинска и икономическа информация. Отделно е взел под крилото си всички джипита, специалисти и лечебни заведения в Беленско.
На този фон не е чудно, че често го определят като работохолик. И едва ли има човек, на когото това да приляга повече. Защото всяка нощ, седем дни в седмицата, 
началникът Димитров работи до 2 часа след полунощ
докато всички останали отдавна спят. А нощното будуване се налага, защото след работа Митко започва да оформя документацията на всички джипита, специалисти, стоматолози, аптеки и Спешна помощ в Бяла, за да могат те да се грижат само за здравето на пациентите си и да не се занимават с отчети към здравната каса. 
Така в Беленско аз станах гарант на здравеопазването и постигнах голям успех, като не допуснах в региона да има разделение между отделните лекари. Така всеки пациент извървява най-краткия път в страната до специалист или лечебно заведение, без да бъде премятан по системата „Иди тук, иди там и носи направления“. Защото в Бяла нуждаещият се от помощ е центърът на събитието в медицината и всички работим за него, гордее се Митко. 
Това обяснява защо онази много малка, но особено дразнеща категория доктори гастрольори, които обикалят невиждалите от години лекар села и обират направленията на старците без реално да ги лекуват, заобикалят беленските села.
Работата е много, годишно ми се събират 5-10 почивни дни, които често са в различни месеци и сезони, но така съм възпитан - да си гледам работата, за да не изоставам от новите неща. А това във всяка сфера, не само в здравеопазването, се постига само с труд, казва инженерът, който се грижи за доброто здраве на здравеопазването в Беленско.
И за да е по-лесно за преглъщането на тази извънредна заетост, е 
обявил работата си за хоби
на което съперничи единствено обичта му към ЦСКА. Всъщност така идеално се вписва в профила на работохолика, с който всички вкъщи вече са свикнали. Впрочем, съпругата му Цанка добре знае това, защото самата тя също е далеч от инженерството и се занимава със статистиката и информацията в частна аптека в Бяла. Грижата за хората  ще бъде професионалната съдба и на 20-годишната дъщеря на семейството Мариета, която учи във варненския Медицински университет. Засега от семейния път се е отклонил само 23-годишният й батко Георги, който е готов инженер - завършва информационни технологии в Русенския университет. И няма да е много чудно, ако също като първия инженер във фамилията намери реализация на знанията и уменията си в някоя изненадваща професионална сфера.