Нели ПИГУЛЕВА
Много красив е станал подът в храма „Всех Святих“, мраморът и гранитът стоят много хубаво, каза преди дни Русенският митрополит Наум по повод възобновената църква, която се съгради по проект на архитект Тончо Тончев. И допълни владиката, видимо впечатлен: „А освен това има и дарение от синовете на архитекта - един грамаден полилей!“. 
Полилеят, който е с наистина впечатляващите размери - височина три метра и тегло 400 килограма, е изработен от алуминий, като свръзките са отлети от бронз. Той вече е монтиран в храма. Но преди това е бил създаван в продължение на цели три години. Като фамилията Тончеви е дарила своя труд, който никак не е малко.
Самият архитект Тончо Тончев е направил проекта, струговал е модели на отделните детайли от дърво, по тях след това са направени отливките. По-голямата част от работата архитектът и двамата му сина - Калоян, който също е архитект с отлична диплома от Париж, и Ивайло, завършил дизайн в Русенския университет, са извършили в работилницата в село Сваленик. След това на няколко пъти в съботите и неделите товарим детайлите в двете коли, идваме в Русе, монтираме, следващата събота - отново, разказва Тончев старши. И държи да уточни, че за набавянето на самите материали за полилея има и други дарители: шефът на областния съвет на БЧК в Русе д-р Руденко Йорданов, зърнопроизводителят Димитър Матеев и още един дарител, който е настоял да остане анонимен. 
Остава да намерим още 2100 лева, за да набавим и кристалите, които ще украсят полилея 
и той вече ще представлява напълно завършена гледка, пояснява Тончев. 
Всеки детайл, всяка дори най-дребна подробност за него е от вселенска важност. Затова когато мислите и вниманието му са погълнати от това, върху което работи в момента, се случва да почерпи идея или знак-подсказка от най-невероятни на пръв поглед неща.
„Ето, пак се връщам към полилея, един ден, докато си пиех кафето сутринта, се вглеждам в покривката на масата в кухнята и... внезапно виждам един стилизиран лист, източен нагоре - като сочещ към небето пръст. И ми просветна: това е детайлът, който липсва на полилея! Веднага се залових за работа“, разказва русенецът. 
За него изпипването на всяка работа до най-малката подробност не е задължение, а просто същност. Защото докато самият той не види като завършен един или друг свой проект, не намира спокойствие. Когато пристъпва към поредната си задача, той дълго проучва - и обекта, и всичко, свързано с него, и предназначението. А особено когато става дума за исторически сгради, там той не допуска разминаване и компромис с оригинала. Може би защото същинската му професионална кариера в Русе започва именно като специалист по паметниците на културата и това работи в продължение на 17 години. Впрочем, един от тези, които отбелязват перфекционизма на арх.Тончо Тончев, е Емма Москова, бивш шеф на Института за паметниците на културата и бивш министър на културата, която при случай винаги казвала: „Тончо е добър детайлист!“.  
Но преди това има едни други години, които са не по-малко колоритни в биографията на Тончо Тончев.
„Като завърших основно образование в моето родно село Сваленик, подадох документи в Механотехникума - вълнуваха ме машините и като отличник бях сигурен, че ще ме приемат. Но ето че не ме приеха. Оказа се, че в характеристиката ми от село е 
посочено изрично, че съм от кулашко семейство, тъй като дядо ми е имал 180 декара ниви
Приеха ме обаче в Столарското училище! Като бях в трети курс, преподавателят ни по стилознание арх.Антон Стоянов повика баща ми и му каза: „Момчето има дарба, трябва да стане архитект!“. Аз наистина обичах да рисувам. И на изпитите по рисуване във ВИАС в трите кръга изкарвах все шестици и петици. За разлика от математиката, където най-големият ми успех беше три и половина...“, разказва Тончо Тончев. 
Приели го като студент по архитектура едва след седем години кандидатстване. В това време той изкарал казармата, една година работил в Сваленик като отчетник на лозарската бригада, после като художник на ТКЗС-то, а след това дошъл в Русе. И станал... заводски художник в „Дунарит“. И тогава пак проверявали „за чист произход“, ама за военния завод нямало много мераклии да рисуват, така че Тончо получил шанса да разгръща талант в портретите на Ленин, Маркс, Георги Димитров.
Вероятно е бил от най-всеотдайните студенти - след толкова години очакване да се сбъдне мечтата му, така че на ученето ни най-малко не пречели всички съпътстващи студентството обичайности. В квартирата ми на тогавашния софийски булевард „Ленин“ 
идва Кольо Желязото, сяда с ракийката, аз си чертая чертежа, бъбрим си
по едно време той нещо избухва, замахва и - айдеее! - чертежът станал на баница! Добре че моят професор Александър Доросиев се познаваше отлично с Желязото - та като обясня ситуацията, ми се разминаваше, казва Тончо. 
През 1978-а, две години след като се дипломира и вече е експерт по паметниците в Русе, го изпращат на специализация в Мадрид заедно с негов състудент. „Като свършеха лекциите, обикаляхме музеи и паметници, естествено, отидохме и в „Прадо“. Минаваме от зала в зала, изведнъж се озоваваме в една абсолютно празна зала, само в средата - една маса! Барокова, с 4 извити крака, в горната част на крака - главата на Луи Петнадесети, а косата и брадата му се сплитат надолу и преминават в крака на масата. Да се снима е забранено! Като се прибрахме в хотела, веднага си скицирах тази маса с главите на Луи 15-и. И ето че през 1982 г., още млад архитект, ми възлагат да направя обзавеждането на Семизовата къща - къщата за гости на градската управа“, връща се назад във времето Тончев. 
Той грижливо пази всичките си чертежи на картон и паус оттогава - на стълбището, мозайките пред входа и в антрето, стените, огледалата, перилата... И тогава удря часът на масата с Луи Петнадесети! Проектът за тази маса много се харесва на тогавашната управа. С единствена забележка от партийния секретар на окръга Петър Петров: 
„Моля ти се, махни този Луи, сложи нещо друго!“
Така вместо главата на френския крал краката на бароковата маса в Семизовата къща започват от слънчогледови пити! 
Арх.Тончев известно време работи във фирма за реставрация, а после преминава на работа в общинския отдел „Култура“. Той е проектант на реставрациите в католическата църква в Русе, реставрирал е не една и две православни църкви. И когато идва ред за възстановяването на „Всех Святих“ - общественият съвет за това се създава още в далечната 1993 г., арх.Тончо Тончев не е непознато име за хората в съвета, в това число и за тогавашния русенски владика Геласий. Затова не е изненада, че неговият проект - и като местоположение, и като разработка, печели одобрението на съвета. 
И тогава започна най-трудното, признава Тончо. Започва да търси оригинални чертежи - няма такива нито в архива на общината, нито в Държавния архив. Една случайност му дава възможност да попадне на скици, правени за по-късната електрификацията на храма, но информацията в тях не е достатъчна. Накрая в един стар кадастър намира един чертеж в мащаб, който архитектът грижливо прекопира. След това получава безценен подарък - коренякът русчуклия д-р Пачников му дава снимка на храма, която той е направил, когато вече са свалили камбанарията на „Всех Святих“. Снимка на интериора му предоставя отец Минко. 
И така - 
по малкото чертежче и по снимките арх.Тончев постепенно възобновява размерите, конструкцията, планировката, фасадата 
на емблематичната за русенци църква. Проектирането му отнема две години. И дори открива грешка в оригиналния строеж - разменени са местата на две от основните колони. „Това не може да е грешка на проектанта инж.Едуард Винтер, по-скоро допускам, че тъй като той е страдал от гръдна жаба, често се е налагало да се лекува във Виена. А в негово отсъствие майстор Илия просто е сбъркал колоните. Грешката се забелязва на малкото запазени снимки - триъгълният фронтон се разминава с купола, а мислената линия би трябвало да разполовява кубето“, казва арх.Тончев. Докато прави проекта, той не взема за това нито стотинка. „Не съм и искал - за пари не ставаше и дума“, лаконично обяснява той. Заплащане получава по-късно за работните чертежи, втория комплект, по който действат майсторите. 
Но така или иначе, за Тончев и за синовете му този градеж се превръща в кауза. Всеки свободен час и всяка отпуска архитектът е на строежа. Когато не е там, значи у дома или в работилницата в Сваленик майстори нещо за църквата. Той може с часове, дори и с дни да разказва за фронтоните, за конзолите, за колоните - наистина всеки детайл, всяка брънка и всеки овал е изплакал като новородено в ръцете му... „А буквално ден след като монтирахме с Калоян и Ивчо полилея, 
църквата беше разбита и някой ни открадна инструментите
с които работехме“, казва с нескрито огорчение Тончев. И все пак, това не е в състояние да помрачи и професионалното, и човешкото му удовлетворение от това, че храмът е реалност. Но архитектът продължава да мисли и да живее с него. Макар да не е привърженик на оградите на църквите, той е направил варианти за една красива ограда, която да опаше храмовия двор, като допълни усещането за достойнство и достолепие, съчетано с порив към небесата.    
От стаята с чертежите преминаваме в стаята с портретите. Най-силно впечатляват три скулптурни портрета. Единият е на една приятелка от студентските години, обяснява деликатно архитектът, другият е на цигулар, а третият - на дядо му по майчина линия, също правен, когато Тончо е бил студент в София. Дядо Тончо свиреше на гъдулка и на кавал, направи гъдулки за всичките си внуци, обяснява архитектът. И очите му блясват, като питам за цигулката. 
Отваря калъфа и изважда своята първа цигулка, а в това време забелязвам, че от отворения шкаф надничат още няколко белички деки - и горни, и долни, които чакат времето си също да станат цигулки. Първата цигулка Тончо Тончев прави през 2007 година. Прави я за Калоян, който е музикален. Начинът е същият, по който прави всичко: „Намирам книжки, чета, опитвам, опитвам наново, поправям грешките, накрая става!“. Очевидно става, след като на Мартенски музикални дни, на които гостува Ваня Миланова, архитектът я моли да чуе неговата цигулка. Музикантката със световна слава взема инструмента, който малко нескромно вече си има име - „Тончини“, започва да свири и... свири половин час! „А аз се разплаках“, признава архитектът. И признава още нещо: че ако първата цигулка е била за първородния му син Калоян, то следващите ще бъдат за внуците - за сина на Калоян, почти тригодишния Тонислав, за детенцето на Ивайло, което всички очакват с трепетна радост, а и за следващите, още непланирани, но желани деца и внучета...