Борислав Гърдев е роден на 23 юни 1962 г. в гр. Горна Оряховица. Средното си образование завършва през 1980 г. в СОУ „Георги Измирлиев“, след което (1980-1982 г.) отбива военната си служба в София като радиотелеграфист. През 1986 г. завършва висшето си образование във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалности „Българска филология“ и „История“. До 1988 г. работи като преподавател по български език, литература и естетика в еленската гимназия „Иван Момчилов“.
През 1988 г. печели асистентски конкурс във Великотърновския университет, където е преподавател по история и теория на киното до края на 1991 г., като през лятото на същата година става старши асистент.
През 1992 г. работи в Община Велико Търново като началник управление „Наука, култура и образование“. На 21 април 1993 г., след конкурс, става директор на Двореца на културата и спорта „Васил Левски“ във Велико Търново и остава на поста до 26 юни 1995 година, след което е уволнен неправомерно. Печели делото срещу Общината на 18 ноември 1996 г., но поради лични причини отказва да се върна на старата си работа.
От 1997 г. работи като журналист на свободна практика.
От 22 януари 1989 г. публикува редовно в регионалния и централен печат статии и изследвания по проблемите на културата, литературата, филмовото изкуство и историята. Сътрудничи с авторски материали в предавания на БНР, Общинско кабелно радио - Велико Търново, радио „Велико Търново“. Член е на колектива, написал „Съвременна българска енциклопедия“ (изд. „Елпис“, в пет тома, 1993-1995 г.), като негово дело са статиите в областта на киното. Има принос в изработването на рекламно-информационния указател на Велико Търново през 1992 г. и прецизирането на емблемния знак на ДКС „Васил Левски“ през 1993 година.
През 2006 г. издава сборника със статии и есета на исторически и литературни теми „Подир българската мечта“, през 2011 г. - изследването си „Яна Язова: След Възкресението“, а през 2012 г. - книгата „Избрани страници от българската история“.
На 10 ноември се навършиха 10 години от кончината на родения в Русе голям български режисьор Никола Корабов, на когото е посветен този текст, написан специално за „Утро“. Заглавието е на редакцията.
Той си остава сред най-изявените български кинотворци.
Постановчикът, създал част от филмовата ни класика.
Роден в Русе на 7 декември 1928 г. и починал на 10 ноември 2016 г., той отрано изпитва любов към целулоидния свят и затова е закономерно насочването му към ВГИК, който завършва през 1952 г.
Ако и да е назначен на работа в Студия за игрални филми, Корабов чака 4 години докато осъществи първия си режисьорски замисъл в сътрудничество с Дучо Мундров „Димитровградци“ - филм за социалистическото строителство, изпълнен с патос и ентусиазъм, с дежурните гостуващи съветски звезди Ина Макарова и Борис Чирков, но и с великолепните изяви на Мария Русалиева, Иван Димов и Георги Калоянчев, спечелил зрителските сърца с непосредственото изпълнение на ролята на Щерю Барабата.
През 1959 г. на екран излиза първия му цветен филм „Малката“, завършен предната година, екранизация на повестта на Любен Станев „Семейство Ласкови“.
В актьорския състав покрай знаменитостите Иван Димов, Анани Явашев, Никола Попов и Георги Калоянчев, откриваме и името на чаровната дебютантка Маргарита Илиева, изявила се непринудено в централния образ на Лада.
Вик срещу еснафското равнодушие и проникновен поглед към света на младите, „Малката“ и днес се гледа с интерес от българските зрители.
Двегодишен упорит труд съпътства работата на Корабов по екранизацията на „Тютюн“ (1962).
Подпомогнат от съсценариста и автор на романа Димитър Димов и гласувал доверие на такива талантливи актьори като Невена Коканова-Ирина, Йордан Матев-Борис Морев, Петър Слабаков-Динко и Волфганг Лангхоф-фон Гайер, Корабов създава прекрасен двусериен филм - за пръв път у нас, спечелил Първа награда на фестивала на българския игрален филм във Варна през 1963 г. и огромна зрителска популярност, изразяваща се в 4 300 000 посетители в киносалоните, превръщащи Корабовата екранизация в
четвърта най-популярна в българската киноистория
Следващата му постановка-антифашистката драма „Вула“ от 1965 г. има подчертано експериментален характер.
Тя се опитва да внуши преклонение пред подвига на комуниста Осъдения - Иван Манев, оженил се за своята любима Надежда - Надежда Ранджева-Казасян малко преди разстрела си, противопоставяйки я и сравнявайки я с ритуала на съвременните брачни двойки, които свято трябва да пазят свободния си живот, скъпо платен от падналите в борбата участници в съпротивата.
Темата спасява модерния по форма спектакъл,огласен от музиката на „Бъндараците“, който печели и награда за най-добър младежки филм на IV Международен московски кинофестивал.
През 1968 г. Никола Корабов завършва следващия си мащабен и амбициозен филм, посветен на саможертвата на Ботев и неговата чета - „Свобода или смърт“.
Сценарист е Васил Попов, възстановил с почти документална точност пътя на Ботевата чета до връх Вола. Пред камерата играят актьори от класата на Стефан Илиев, Иван Братанов, Коста Цонев, Апостол Карамитев, Васил Михайлов, Кирил Господинов и Всеволод Сафонов. И въпреки че постига голям успех - гледан е от 1,2 млн. зрители, филмът е критикуван за дегероизацията на образа на Ботев, претворен с много любов от Милен Пенев, свален е от екран, а
режисьорът е уволнен от работа за една година
„Това беше филм, който се интересуваше най-вече от човешката съдба на Ботев - заедно с него ние извървяхме пътя му до неговата и нашата Голгота - от нивото на Дунав до върха на гибелта му“, разказва по-късно той.
Прецизен в интерпретацията на историческите факти, „Свобода или смърт“ разкрива и то през 1968 г. болезнената истина за самотата и неразбирането на необикновената личност и виден интелигент от собствения му народ, предпочел статуквото на робството - факт, който е крамолен и скандален и за който партийната върхушка не прощава.
Логично е след подобен срив творецът да е много внимателен за следващата си постановка, тъй като с още 14 човека временно е изхвърлен от киното.
Той избира екранизацията на новелата на Дико Фучеджиев „Гневно пътуване“ (1971), оказала се и последна в нашето кино, запращайки младият специалист Чавдар - Йосиф Сърчаджиев в недрата на Странджа, където, опитомявайки природата, той трябва да опознае себе си и обкръжаващия го свят, включително и любимата му Ваня - Доротея Тончева.
Две години по-късно идва следващият триумф
за режисьора.
Съвместно с Никола Тихолов той екранизира друг класически роман на българската литература - „Иван Кондарев“ на Емилиан Станев.
Корабов има щастието да работи в близко сътрудничество с автора на класическата творба, който му гласува пълно доверие и при брилянтното разпределение на ролите между Стефан Данаилов - Коста Джупунов, Катя Паскалева - Христина Влаева, Антон Горчев - Иван Кондарев, Иван Андонов - Александър Христакиев, Тодор Колев - поручик Балчев и Васил Попилиев - Манол Джупунов. Филмът печели не само „Златната роза“ на Варненския фестивал, но и голяма зрителска популярност - гледат го близо 3 милиона души! Следва и Специалната награда на журито на международния кинофестивал в Сан Ремо през 1975 г.
Резонно е именно Никола Корабов да заснеме и погребението на класика във Велико Търново на 18 март 1979 г., събрало край гроба му фигури като Ангел Балевски, Петър Динеков, Йордан Радичков и Георги Йорданов.
През 1978 г. Никола Корабов
представя следващия си екранен епос
посветен на 100-годишнината от Освобождението на България от османско робство.
„Юлия Вревска“ постига впечатляващ зрителски успех - 1,5 милиона зрители, а сред ангажираните актьори и днес се помнят изявите на Стефан Данаилов - Карабельов, Георги Черкелов - Виктор Юго, Людмила Савелиева - Юлия Вревска , Анани Явашев - Макгахан и Юрий Яковлев - главнокомандващият руската армия Николай Николаевич.
1979 и 1980 г. минават под знака на реализацията на юбилейния му двусериен филм, посветен на 50-годишнината на Николай Гяуров.
„Аз не живея един живот“ не постигна очаквания резонанс. Може би защото е прекалено естетски заснет, с разтегнати възстановки на мащабни оперни арии и с протяжни интервюта с актуални за времето си диригенти като Клаудио Абадо и фон Караян, със съпругата Мирела Френи. Снимачният процес обаче дава възможност на Корабов не само да следва по света своя герой, но и да проникне в неговата скрита човешка същност. Нещо, което досега е успял да осъществи само той.
Последвалите негови филми отново отдават дан на българската литература
„Орисия“ (1983) е екранизация на Хайтовия шедьовър „Дервишово семе“, който безуспешно се опита да заснеме Въло Радев, с незабравимия екранен дуел между Елефтери Елефтеров и Любен Чаталов.
Корабов поема постановката от разболелия се Радев, който джентълменски му представя и своя сценарий.
Никола Корабов обаче пише свой и тласка екранизацията в посоката на битовата драма, обогатена с характерните за него психологически зарисовки и прехласване по дивата красота на природата.
„Копнежи по белия път“ (1986) се оказа доста маниерна и енигматична адаптация на света на Константин Константинов, в която се запомнят превъплъщенията на Силвия Рангелова и Иван Петрушинов, докато „Поверие за белия вятър“ (1989) остава първото навлизане на киното ни в причудливия свят на Валентин Пламенов - опит не съвсем плодотворен, но останал в съзнанието ни с изявите на Ева Салацка, Тодор Колев, Коста Карагеоргиев и Веселин Цанев.
През 1995 г. Никола Корабов представя документалния си филм „Сто каба гайди“, а след още четири - „Магия“.
През 2012 показва „Филмова орис“ на София филм фест.
В последното издание на предаването „Форум“ с водещ Атанас Свиленов на 17 юли 1995 г. той
споделя с болка, че най-съкровеният му замисъл за двусериен филм
посветен на живота на Сашо Сладура - „Преди смъртта“, не може да бъде осъществен поради липса на достатъчно финансови средства.
След това се разбира, че три пъти е кандидатствал за субсидия в Националния филмов център без успех.
По думите на постановчика „Сашо Сладура е най-оригиналната и уникална личност от онези времена“, на която за съжаление не и е писано да добие филмова плът. Подобно на друг негов съкровен замисъл от 1978 г. - „Антихрист“ по Емилиян Станев.
Все пак осъществява почти напълно амбициозния си замисъл да реализира значими филми, свързани с най-важните събития от нашата история - Априлско въстание, Руско-турска освободителна война, развойните процеси в края на 19 век, Първата световна война и септемврийския метеж от 1923 г., Втората световна война и антифашистката съпротива през 1939-1945 г., ранните години на социализма и почит към духовните първенци на страната...
На 12 октомври 1988 г. във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) „Кръстьо Сарафов“ успях да присъствам на среща с Корабов.
Той говори с увлечение за филма на колегата си Иван Ничев „1952: Иван и Александра“ и сподели с гордост, че творбата заслужено е спечелила „Златна роза“, а той като представител на държавата, осигурил финансиране чрез името си, е напълно удовлетворен от постигнатия резултат.
Попитах го дали би използвал свои спомени от младостта си, за да разкаже за времето на култа.
Въпросът ми го завари неподготвен и той се измъкна с формулировката, че би работил нещо такова в бъдеще време.
Явно
замисълът за „Преди смъртта“ е бил премисленият му ход да претвори онази епоха, пълна с ентусиазъм, но и с неоправдано насилие
Завиждах на ентусиазма му да снима на тази достолепна възраст и да носи кредото си, че „кинорежисьорът трябва да бъде монада (според немския философ Готфрид Лайбниц монадата е проста, неделима, нематериална и вечна субстанция, която е градивният блок на вселената - б.р.). Иначе престават да му вярват. Занаятът носи привкус на водачество, всеки от нас е гуру. Може да мирише на мистицизъм, но ирационалното е част от реалността“.
Затова е наложително да отдадем нужната почит на един от най-големите родни кинотворци и педагози, възпитал плеяда млади таланти в тайните на актьорската игра пред камерата, дал съществен принос за развитието на националното филмово изкуство, включително и като актьор както в свои продукции като „Свобода или смърт“ и „Юлия Вревска“, без да пропускаме „Аз не живея един живот“, където представя и самия себе си, така и в шпионската пародия „Джеси Джеймс срещу Локум Шекеров“ (1966), дело на Рангел Вълчанов, осъществил мащабни постановки и постигнал подобаващ зрителски резонанс, за които неговите днешни колеги само могат искрено да му завиждат.
Борислав ГЪРДЕВ