Приемната грижа изисква голямо търпение, отдаденост и способност да обичаш безусловно, а най-трудният момент за приемния родител е раздялата с детето. Около това мнение се обединиха четири жени от област Добрич, които разказаха за своя опит и мотивите си да станат приемни родители в разговор за проекта на Българската телеграфна агенция "Приеми ме“.
Стойка Цанева от Добрич е приемен родител от година и половина. Решението да поеме тази отговорност взема след продължително обмисляне. До момента се е грижила за едно дете, което предстои да бъде осиновено. „За мен да бъда приемен родител означава отговорност. Това означава и да можеш да обичаш безусловно. Трудното беше страхът от това дали ще се справя. Нямала съм кой знае какви трудности, освен тревогите, когато детето ми е болно“, разказва тя. И допълва, че грижата за детето ѝ носи голямо удовлетворение. „Когато виждаш, че едно дете расте здраво и се превързва към теб, няма как да не си доволен“, казва тя. Според нея човек, който иска да стане приемен родител, трябва да бъде търпелив и да може да се раздава.
За Петя Атанасова от село Долина раздялата с първото приемно дете е била най-трудната част от преживяното. Тя е приемен родител от февруари тази година, а през март в дома ѝ е настанено момченце на година и половина. Детето остава при нея три месеца и половина, след което е върнато в биологичното си семейство. „Подкрепата от социалните работници е невероятна. Аз бях готова да се откажа да бъда приемен родител, след като върнах първото дете. Беше много трудно. Привързах се към него. Без тази подкрепа нямаше как да продължа“, разказва Атанасова. Тя поддържа контакт с близките на детето.
Към хората, които обмислят да станат приемни родители, тя отправя призив да преценят добре готовността си за тази отговорност. „Това изобщо не е лека работа – трябва да си готов да раздаваш обич, любов, грижи, внимание. Приемната грижа не е от днес за утре или по осем часа на ден. Когато детето е малко, има нужда от денонощни грижи. За себе си научих, че имам голяма любов, която мога да раздам“, казва тя.
Мария Стоянова от Добрич е приемен родител от три години. До решението стига след информация, която получава от медиите, и продължително обмисляне. Тя казва, че първоначалните ѝ притеснения са били свързани не с това дали ще може да обича детето, а дали ще може да се справи. „Едно е да гледаш твое дете, твои внуци и съвсем различно е едно детенце, което е отхвърлено, неглижирано, малтретирано, насилвано. Там се иска много голямо търпение“, казва Стоянова. През дома ѝ са преминали три деца – едно на две години и половина и две бебета от неонатология. По думите ѝ най-тежка е раздялата, защото емоционалната привързаност остава и след като детето напусне дома.
„Все едно си отива част от сърцето, част от вас заминава. Много е трудно да се съхраниш емоционално. Само човек, който го е изпитал, може да го разбере. И в следващия момент изпитваш едно удовлетворение, че си обичал това дете и си му дал всичко, на което си способен. И то отива в своето семейство при своята мама. Като го виждаш, че расте щастливо, няма как да не си щастлив. И в същия момент болката си остава“, споделя тя.
Стоянова обръща внимание и на обществените нагласи към приемните родители. Според нея е важно хората да се запознаят по-добре с естеството на тази грижа, преди да правят изводи за мотивите на семействата, които я предоставят. „Да си приемен родител е мисия. Моите деца пораснаха, имам внуци. Да, помагам. Грижа се и за тях. И реших, че имам още обич и сили да се грижа за такива деца – нещастни, отхвърлени, изоставени, други неглижирани“, казва тя.
В началото на пътя си като приемен родител е Алиман Ахмедова от село Божурово. Тя наскоро се е върнала от Германия, а решението да се посвети на приемната грижа взема заедно със съпруга си. Двамата имат деца и внуци, които живеят в чужбина, и искат да осигурят дом и обич на дете, което се нуждае от грижа. „Разбрахме от наши роднини, че има такава грижа за децата и решихме да си вземем едно детенце. Да бъде вкъщи, да бъде обичано“, разказва Ахмедова. Тя и съпругът ѝ са преминали обучение и оценка от комисия, а първото дете, което ще бъде настанено при тях, е момиченце на две години и половина. „Около шест месеца продължава подготовката, преди да ѝ дадат детето. Дай Боже и аз да помогна с нещо“, казва тя.
По време на дискусията в Националния пресклуб на БТА в Добрич, състояла се след записването на репортажа, Алиман Ахмедова сподели, че вече е станала приемен родител. В дома ѝ вече е настанено момиченцето, за което разказва в репортажа. „Вече съм приемен родител и съм много щастлива. В моя дом дойде едно прекрасно момиченце, моят дом изгря от усмивки. Много бързо я приехме като наше дете“, сподели тя. Ахмедова каза, че със съпруга си се стараят да дадат на детето обичта, от която то има нужда. Тя обаче призна, че вече се е привързала към момиченцето и не знае как ще преживее раздялата, когато то напусне дома им.
Стойка Цанева също разказа за нов етап в своя опит – първото дете, за което се е грижила, вече е предадено на осиновителите си. „Не мога да кажа, че не ми е мъчно. Да, липсва ми. Вкъщи стана много тихо“, каза тя. Цанева обаче допълни, че обратната връзка от осиновителите и думите им на признателност са я обнадеждили и са я накарали да почувства, че е свършила добре работата си.
Историите на четирите жени показват различните етапи в приемното родителство – от решението и подготовката до ежедневната грижа и трудната раздяла. Общото между тях е убеждението, че за да дадеш сигурност и обич на едно дете, са необходими не само желание, но и търпение, постоянство и готовност да поставиш неговите потребности на първо място.