Росица Борджиева: Русе, ти моя си гордост! Целият град е мой!

Талантливата, усмихната и много обичана българска певица Росица Борджиева беше една от изненадите в 30-ото издание на международния конкурс за млади вокални дарования „Северно сияние“.
Росица Борджиева е родена на 20 април 1954 г. в Русе. Пее от дете. Още като ученичка в Икономическия техникум пее в състав към Младежкия дом и талантът й е забелязан от вокалния педагог Вили Икономов. Така става солистка на известния русенски оркестър „Северно сияние“, с който печели златен медал на Републиканския преглед на художествената самодейност.
Певицата, която дари на България неповторимата и незабравима „Зимна ваканция“, завършва Естрадния факултет на Българската държавна консерватория в София. От 1976 г. става солистка в Представителния ансамбъл на Строителни войски.
През 1976 г. печели втора награда на фестивала „Златният Орфей“ и това официално и окончателно я утвърждава като голяма фигура на сцената. Песни за нея са писали някои от най-големите български композитори - Морис Аладжем, Тончо Русев, Митко Щерев, Хайгашот Агасян, Стефан Димитров, Зорница Попова и др. Изнасяла е концерти в Германия, Куба, Испания, Португалия, Дания, Малта, Белгия и други страни.
След 1989 г. се мести в Италия, където се занимава с преподаване и сценична дейност. Живее и работи в град Чита ди Кастело, в провинция Перуджа, регион Умбрия. Там ръководи своята музикална школа „Нова музика“, в която се занимава с вокално обучение на деца и възрастни.
Певицата често се завръща у дома, а през 2023 г. беше удостоена със златна значка „Русе“ от Община Русе за приноса й към българската култура и популяризирането на родния й град. А нейният подарък към града беше концертът, който изнесе в първата вечер на „Северно сияние“.
Въпреки натоварената си програма, Росица Борджиева прие поканата на „Утро“ за интервю.

- Добре дошли в Русе! Как се чувствате?
- Много се радвам, щастлива съм. Добре заварили!
- Колко често си идвате?
- Един път в годината, а на две-три години оставам и за по-дълго. Но се чуваме много често с близките ми и с колегите. Сега съм тук по работа: доведох две италиански деца от новата музикална школа в един град близо до Перуджа, където преподавам, за да опознаят България и да се срещнат с приятели от Румъния, България и Сърбия. Идвам и за да посетя местата, където са погребани майка ми и баща ми - хората, благодарение на които обикалям света и разнасям песента си.
- Кой е вашият Русе?
- Целият град е мой! Аз го определям така: Русе, ти моя си гордост! Помня едно място на Дунава, където с приятелките ми от Икономическия техникум се криехме да изпушим по някоя цигарка. Там си пеехме, мечтаехме, смеехме се... Младежки години.
- А как стана срещата с музиката?
- Започнах в Детската музикална школа „Ангел Кънчев“, благодарение на обичаната ми баба Станка, бог да я прости. Често я споменавам пред моите ученици, защото и те ме питат как съм започнала. В школата разбраха, че съм музикално дете. После акордеон и солфеж, а след това хор „Дунавски вълни“ с диригент Антонио Николов - прекрасен диригент! Бях и в оркестъра на Вили Икономов.
След Икономическия техникум работих една година като счетоводител в системата на ЦКС /Централния кооперативен съюз - б.а./, но така и не можах да си изкарам баланса. Не ми хареса тази материя, с цялото ми уважение към хората, които се занимават с нея. Един диригент на хор ми каза: „Ти си толкова талантливо дете, защо не кандидатстваш в Консерваторията?“. Отвърнах: „Ами не знам какво ще кажат мама и татко...“. А той: 
„Трябва да се научиш да вземаш сама решения
колкото и да си млада, защото мама и тате няма да бъдат цял живот с теб“. Тогава имахме повече уважение и страх от родителите си, бяхме съвсем друго поколение. Но послушах диригента и реших да кандидатствам. Знаеше само една моя приятелка. Отивам в София уж да нося документи по работа, а всъщност кандидатствах в Естрадния отдел на Консерваторията. От 30 певци бях втора след Кичка Будурова. Мен никой не ме познаваше!
- Имаше ли трус вкъщи?
- Не, те имаха своя морал. Само мама ми каза: „Следващия път пак ли теб ще изпратят в София да носиш документи?“, защото приятелката ми Дори вече им беше казала, че са ме приели веднага и че съм втора по успех.
Понякога съм съжалявала, че съм завършила Икономическия техникум, а не Музикалната гимназия
която беше много силна и ме привличаше - както и оперното пеене. Аз съм борбена натура, много фестивали съм обиколила, артистична съм и изразителна на сцената, имах глас за опера. Но миналото е минало! Гледаме настоящето и вървим напред.
- Да се върнем към оркестър „Северно сияние“, кой ви покани в него?
- Вили Икономов, той е негов създател. Направи много хубав оркестър и аз започнах да пея с тях. На концерта ми онази вечер /17 октомври - б.а./ пуснах запис от „Тракийска лира 1972“, който той ми даде - „Сърце, сърце, ти за всичко си едно!“. Едно време имитирахме Лили Иванова в тази песен, но тя е преводна, на турски композитор. Тогава взех Трета награда в конкурса за изпълнители и поработих с Вили.
Това много ми помогна да кандидатствам, защото бях почти готова за жанра
Взех само някои уроци по хармония, солфежът от школата беше на много добро ниво. Имах много участия с него и съм благодарна. Като ръководител той беше суров в добрия смисъл - и сега си е такъв. Изискваше много, защото във всяко семейство и във всяка дейност трябва да има принципи. Това те изгражда като човек с чувство за отговорност.
- Завършвате Консерваторията, после идва голямата писта - „Златният Орфей“.
- Знаете ли, никога не съм се стремяла да стана звезда. Постигах си нещата и се радвах, защото много влагах. След завършването ми преподавателят Стефан Анастасов каза: „Дай да се явим на конкурс за „Златният Орфей“. Отиваме ли?“. „Отиваме!“. Приеха ме такава, каквато съм. Няма да забравя как срещнах Тончо Русев, който донесе торбичка с две листчета - коя от нас да бъде първа и втора, защото с мен се явяваше Роси Ганева, горе-долу от моето поколение. Те с Кичка бяха по-близки и по-вътре в жанра, а аз идвам от нашия град. Докато тя се чудеше: „О, на мен не ми е удобно...“, аз грабнах листчето и трябваше да се явя втората вечер. Получих Втора награда в конкурса за изпълнители - а това беше много силен конкурс, с много чуждестранни певци и на много високо ниво. 
И оттам нататък се тръгна! Правех дългосвирещи плочи, записах песните на филма „Басейн“ и започнах да пътувам безкрайно
Дойде момент, когато трябваше да имам основание да живея в София, а нямах софийско жителство - тогава бяха такива нещата. Явих се в ансамбъла на Строителни войски. Маестро Богоевски, диригентът на хора там, каза: „Чували сме, че пееш народни песни, така ли е?“. „Как да не ги пея - това ми е наследство от баба ми и от татко ми по бащина линия“. Запях „Лале ли си, зюмбюл ли си“, приеха ме и там изкарах още 17-18 прекрасни години.
- Голяма школа, през нея са минали големи имена.
- Да, дори Райна Кабаиванска е била в ансамбъла тогава!
- Вие сте олицетворение на перфектната рецепта за успех - хубава жена, хубав глас, хубава музика...
- Бях много хубаво дете. Казвам дете, защото сега съм на 70. Но само благодарение на това, което имам вътре, съм постигала всичко. Никога не съм злоупотребявала. Имало е моменти, в които съм била ухажвана заради присъствие, но не съм си позволявала да се възползвам.
Стъпвала съм и в дълбоките води, и по всички резиденции, но съм била много сериозна и затова съм се задържала
Има красиви жени, които се възползват и после угасват. „Златният Орфей“ ми отвори много пътища. Аз пях много силна песен на Стиви Уондър - „Това е любовта“ с текст на Богомил Гудев. За мен това е голяма гордост. Песента ми аранжира един от големите композитори, Александър Бразицов, който вече не е между живите, а диригент беше Емил Георгиев - наричахме го Стария, защото имаше още един Емил Георгиев, ректор на Естрадния отдел. Изключителни музиканти! Той, като голям професионалист, ми каза: „Сега с тази песен къде си тръгнала - трудна е!“. „Ще я науча!“. И я научих! Вдъхновявам се от любовта във всичките й разновидности - към хората (най-важната), към цветята, към песните, към изкуството, към портретите... Казват, че красотата ще спаси света, но аз мисля, че и любовта ще го направи.
- Библията ни учи, че Бог е любов.
- Абсолютно.
- Истина ли е, че първоначално не сте харесали песента, която винаги ще звучи в българския ефир и при написването на името ви в търсачката на Ютюб излизат десетки резултати - „Зимна ваканция“?
- Не. Отидох при Тончо (Русев), който тогава беше в апогея си. Той започна да тананика, а Петя Дубарова (автор на текста) вече не беше между живите - едно прекрасно дете с много хубава поезия. И си викам: „Каква е тази песничка?“. А големият професионалист ми каза: „Спокойно, моето момиче - аз съм те преценил и като човек, и като артист. Ще видиш какво ще се получи!“. Доверих му се и така стана. Най-голямата любов от хората съм получила благодарение на тази песен. Тези дни четох следния отзив за нея:
„Тя е феноменална, връща ни в детството, когато сме играли до насита на пързалките и умрели от студ влизаме вкъщи, а на огнището баба ни е направила топла супичка“
Цял живот ще съм благодарна на Тончо. Докато беше жив, му се обаждах винаги на 20 април - рожденият ден и на двама ни.
- Оригиналното заглавие на Петя Дубарова е „Зимна ваканция“, но песента е известна като „Мила ваканция“. Дори само това показва колко дълбоко е стигнала до сърцата на хората, как те са я приели и са я направили своя.
- Абсолютно! Един човек пише: „Мисля, че това е един от 10-те хита, завинаги в историята на българската музика“. Неслучайно онази вечер (концертът в края на първия ден от конкурса „Северно сияние“) започнах с нея.
Нищо не може да ти отнеме обичта на хората
- Как виждате Русе през годините?
- За мен Русе винаги е красив. Има промени, но те са нормални - както се променя животът, както съм се променяла и аз. Просто обичам моя град безкрайно. За мен е важна обичта на приятелите и хубавите чувства, като се съберем да си разказваме. Това е родният ми град - като мама и татко, ако бяха живи. Сега съм само със сестра ми Танечка.
Онази вечер много пъти ми казаха: „Ех, и ти стана италианка“. Казах го и от сцената: „Да. Италианка, която перфектно говори български“. Но не мога да стана италианка. Аз се приобщавам - била съм във Виетнам, в Лаос, в Куба и съм се чувствала добре, защото виждам ситуацията и мога да се приобщя.
Но където и да си, когато чуеш „Мила Родино, ти си земен рай“, не може да не ти трепне сърцето
Синът ми се отдалечи със семейството си и се шегуваме: „Колкото си по-далеч, толкова по-близо те чувствам“. Не може да се съди за българите, използвали правото си след демокрацията да живеят и работят където и да било, че са забравили България. Сърцето си е българско, корените са си корени. Но хората са различни. Казвам на децата си: „Ето пръстите на дланта ми - пет са и са мои, но са различни, нали?“.
- Преподавате в българското училище в Перуджа, как стигнахте до него?
- Поддържам връзка с него, казва се „Капитан Петко Войвода“. Много млади родители, на годините на моя син, водят децата си там, за да имат връзка с българския език. Преди да тръгна насам открихме учебната година. Има прекрасна учителка - Петя Петрова. Тя се грижи с огромно сърце за тези деца. Срещнахме се на прием в посолството по случай 24 май, гостувах им за Нова година и за откриването на училището. Учим български песнички (и запява) - „Ало, ало, слънчице, моля, покажи се!“. Работя и като вокален педагог.
- Колко вълнуващо беше да стъпите на сцената в Русе?
- Много! Но като професионалист контролирам емоцията. Ако ми дойде да заплача, не се срамувам и ще си заплача.
Много хора, чули песента онази вечер, ми казаха: „Просто ни разплака!“
На мен ми стана малко тъжно, но се овладях, за да не го превръщаме в тъжна история. Радостно е, че съм се върнала след толкова години, но за кратко време загубих мама, тате и съпруга си...
- Кога да ви очакваме отново?
- Започнах да пея професионално през 1976 г. и не обичам да правя сметки, но синът ми скоро забеляза: „Знаеш ли, че си вече 50 години на сцена?“. Да - и се занимавам с това, което обичам. Имахме среща с кмета Пенчо Милков и обсъдихме догодина, ако е живот и здраве, да направим един голям концерт, за да го посветя на нашия град.