Какво се случва, когато любовта се сблъска с навика, истината – с желанието да я скрием, а представата за щастливо семейство започне да се разпада под тежестта на собствените ни противоречия? Отговорите не са еднозначни, но в тях има достатъчно материал и за драма, и за комедия. В тази територия Сърменов разполага действието на новия спектакъл на Сатиричния театър, в който изневярата се превръща в повод да надникнем отвъд привидното благополучие на отношенията.
Сърменов определя сценичния свят като арена, на която всеки се стреми да бъде забелязан, да покаже себе си и да отстоява собствената си неповторимост. А зад театралната игра, зад смешните ситуации и преувеличените реакции се прокрадва още един разказ – личен, семеен и напълно действителен. Защото понякога животът измисля истории, които театърът трудно би могъл да надмине.
АРЕНА НА ХАРАКТЕРИ, СЕНКИ И ИСТИНИ
„Идеята на целия разказ е, че действието се развива на една арена. Една арена, всеки по свой начин е изключителен“, обяснява режисьорът. В неговата концепция персонажите не са просто участници в поредица от любовни недоразумения. Те са ярки индивидуалности, които се опитват да излязат от сянката на останалите и да наложат собствената си версия за случващото се.
Това усещане за арена е подсилено от сценичния свят, който Сърменов изгражда като своеобразен паноптикум – пространство на демонстрацията, в което всеки иска да бъде видян. „В живота няма човек, който да не иска себе си да преекспонира някак си. Всички искаме да излезем от сянката на многото“, казва той. По думите му сенките в спектакъла не са просто визуален ефект, а самостоятелен разказ. Те разкриват онова, което остава извън първия пласт на разговора – скритите намерения, неизречените желания и причините, поради които хората казват едно, а мислят или правят друго.
„Ние така сме направили продължаването на живота. Продължаването на живота е в сенки, които минават около самия живот“, обяснява Сърменов. Когато персонажите излязат от пряко видимото пространство, сенките поемат техния разговор и го преекспонират. Така се появява втори пласт на действието – продължение или допълнение към онова, което зрителят вече е видял. В това разминаване между видимото и скритото се ражда и комизмът на „Прелюбодейци“. Героите искат да изглеждат по определен начин, но собствените им действия непрекъснато издават нещо друго. Колкото по-усилено се опитват да контролират впечатлението, което оставят, толкова по-уязвими стават.
КОГАТО ЛЮБОВТА ОТСТЪПИ МЯСТО НА НАВИКА
За Венцислав Венциславов, който играе Алан, темата за любовта започва още от младостта и от примера, който човек получава в семейството си. Неговият герой е едва на 20 години и предстои да се ожени за приятелката си, но се колебае. Причината не е непременно в самата връзка, а в онова, което е наблюдавал у родителите си.
„Алан е объркан човек, млад, който вижда примера на родителите си, средата в семейството, и се притеснява от този факт, преди и той да предприеме тази крачка“, разказва пред БТА актьорът. Така личното решение на младия мъж се оказва свързано с един много по-голям въпрос – може ли човек да изгради щастлива връзка, ако е израснал с примери, които го карат да се съмнява в нейната трайност? Отговорът на Венциславов е по-скоро скептичен.
„Посланието е, че според мен любовта е до време. Когато си млад, ти си все още по-наивен. Вярваш до голяма степен в истинската любов и след това разбираш, че нещата не стоят точно по този начин. Хората просто свикват със себе си и с останалите“, допълва актьорът.
Тази гледна точка поставя Алан в особено положение. Той е на прага на семейния живот, но вече носи съмненията на човек, който се страхува, че бъдещето може да повтори миналото. Вместо да приема брака като естествено продължение на любовта, той се пита какво остава от нея, когато романтичните очаквания се сблъскат с ежедневието.
Любопитно е, че именно младият герой изглежда принуден да се замисля върху въпроси, на които по-възрастните персонажи би трябвало вече да са намерили отговор. Но в света на „Прелюбодейци“ опитът не означава непременно мъдрост, а годините заедно не са гаранция за близост.
МОНИКА – ЖЕНАТА, КОЯТО ДИКТУВА ПРАВИЛАТА
Ако Алан се колебае, то Моника, героинята на Деница Даринова, е човек, който предпочита да държи контрола в собствените си ръце. Тя е пъстра, категорична и безкомпромисна личност, която сама определя посоката на живота си.
„Има хора, които много по-добре диктуват правилата в собствената си игра, и други, на които им диктуват правилата. Но при Моника - тя диктува правилата и е безкомпромисна“, казва пред БТА актрисата. По думите ѝ Моника е интересна с това, че не се вписва в представата за жена, която пасивно очаква да разбере какво се случва във връзката ѝ. Тя действа, настоява и се опитва да подрежда света около себе си. Само че контролът има своята цена, особено когато става дума за отношения, в които участват и други хора със собствени желания и слабости.
Кога една жена започва да се съмнява в любовта? Според Даринова това може да се случи, когато усети, че нещо липсва, когато настъпят промени, когато двойката попадне в рутина или когато компромисите станат прекалено много. Но в опита да се запази представата за щастливо семейство, човек може да стигне много по-далеч, отколкото предполага. „Много надалеч, за жалост, може да стигне. Могат да се изродят нещата даже. Може да забравиш за естествените процеси. Може да стигнеш в крайности“, казва актрисата.
За Даринова работата върху Моника е и среща с характер, доста различен от нейния собствен: „Тя е коренно различна от мен. Има някои неща, които са непонятни за мен. Как се живее точно с такава натура? Да, груба е, цинична жена. Строга господарка“. Тази дистанция между актрисата и героинята ѝ се оказва важна част от изграждането на образа. Моника не е непременно човек, когото трябва да харесаме, но е човек, чиито крайности можем да наблюдаваме с интерес – и понякога да разпознаем в тях собствените си страхове, макар и в преувеличена форма.
Даринова вижда един от най-комичните механизми на спектакъла именно в опитите на хората да прикрият истината: „Едното е самозалъгване, другото – не. Предполагам, че е по-смешно, когато се опитваш да прикриеш, да се самоизлъжеш, че всичко е наред, че това може да остане скрито-покрито“. Така смешното се оказва свързано с нещо болезнено познато – желанието да вярваме, че проблемът ще изчезне, ако просто не го назовем.
А кога човек разбира, че вече не се бори за любовта, а за собствената си представа за нея? За Даринова това е моментът, в който въжето се скъсва. Тя припомня образа от пиесата: „Когато дърпаш едно въже, като дърпаш, дърпаш, то накрая ще се скъса“. Тогава напрежението вече не може да бъде удържано и нещата започват да си идват на мястото.
ГРЕЙС И РОМАНТИЧНАТА ИСКРИЦА В ИЗНЕВЯРАТА
В другия край на емоционалния спектър е Грейс, изиграна от Ива Тодорова. Ако Моника се опитва да контролира играта, Грейс изглежда почти неспособна да наруши правилата. Тя е фина, плашлива и силно чувствителна към очакванията на околните.
„Грейс означава дантела. Тя е като една дантела, която преминава през живота и се притеснява за всичко и за всеки“, разказва пред БТА Тодорова. Героинята ѝ се съобразява както със земните, така и с Божиите порядки. Тя е изключително вярваща, внимава в действията си и сякаш непрекъснато се стреми да не прекрачи някаква невидима граница. Именно затова участието ѝ в любовна история, свързана с изневяра, поражда толкова въпроси.
„Тя носи романтичната искрица в изневярата“, казва актрисата. По думите ѝ тази искрица не прави ситуацията по-малко противоречива, а напротив, усложнява я. Когато човек, който се стреми да бъде добър и правилен, се окаже въвлечен в постъпка, която противоречи на собствените му убеждения, границата между намерение и действие започва да се размива. Дори самата актриса признава, че по време на работата непрекъснато са се питали дали Грейс действително изневерява, или случващото се остава някъде между желанието и неговото осъществяване.
В тази привидна невинност има и опасност. „О, жертвата е много опасна. Да си жертва, да си невинен, да пледираш невинност. Това е много опасно нещо. Ти на такъв човек не можеш да му се разсърдиш, не можеш да му се развикаш. Той е победител във всичко. Той е чист. Това е тази измамна чистота, която е много опасно нещо, всъщност“, казва Тодорова.
Грейс поставя въпроса дали невинността винаги е истинска или понякога е начин човек да избегне отговорността за собствените си действия. Възможно ли е да нараняваш някого, без да се възприемаш като виновен? И колко убедително може да изглежда самозалъгването, когато е облечено в добри намерения?
Актрисата е категорична и по отношение на друг, често подценяван проблем във връзките. „Това е ужасно, според мен е това – моментът, в който другият ти стане безразличен. Това е ужасно. Това е край“. Изневярата и лъжата може да бъдат преодолени, ако между двама души все още има интерес и желание да останат заедно, смята тя. Но когато интересът изчезне, връзката губи своята основа.
ШОУ, КОЕТО САМО ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА ИЗМИСЛИ
Ако актьорските истории в „Прелюбодейци“ изследват различните лица на любовта и изневярата, режисьорската концепция на Калин Сърменов разширява значително хоризонта на спектакъла. В него се появява успореден разказ, който излиза извън логиката на оригиналната пиеса и стъпва върху напълно действителни събития от живота на режисьора и семейството му.
„В пиесата има един разказ, който е успореден и постепенно той стана част, вплете се в сюжета, който е извън логиката на автора. Това е мой принос вътре и разказвам една история – на най-голямата ми дъщеря“, разкрива пред БТА Сърменов. Тази сюжетна линия е поверена на Ивайло Калоянчев, който участва във всички сцени като наблюдател и коментатор. Неговият персонаж не просто следи събитията, а разказва историята на един баща и трудностите, през които преминава, докато отглежда детето си.
„Тези истории са абсолютно истински. И както каза дъщеря ми, най-опасното и най-страшното е, че са абсолютно истински. Там няма една лъжа. Нищо не си измислям“, казва режисьорът. Дъщеря му вече е на 36 години, но част от преживяванията ѝ се връщат на сцената – този път като материал за театър. Сърменов признава, че е подбрал историите, които смята за подходящи за публиката, защото животът предлага повече подробности, отколкото сценичното действие може да побере.
„Има работи, които в детайл стават още по-интересни, но просто театърът не може да понесе толкова много, да му се отдели време на това“, допълва той. Режисьорът дори допуска, че някои от тези преживявания заслужават отделна книга или филм. Особено любопитна за него е разликата между начина, по който родителите възприемат първото си дете, и отношението им към следващите. Когато се роди първото дете, човек е млад, неопитен и често вярва, че животът ще се развива естествено, без да подозира колко изпитания го очакват. С натрупването на опит идват и тревогите, предпазливостта и желанието да контролираш всичко.
„Последното дете гледаш вече под похлупак, трепериш, докато това първото някак си е зеленчук, гледаш там да хапне и толкоз. То живееше с нас непрекъснато“, разказва Сърменов с характерната си самоирония. Този личен поглед придава на спектакъла допълнителна дълбочина. Зад любовните недоразумения и комичните сблъсъци стои още една история – за родителството, за порастването и за уроците, които човек научава не от чуждите съвети, а от собствените си грешки.
„Ще видите едно шоу, което само животът може да измисли“ – така режисьорът обобщава идеята си за представлението.
ВЪЗПИТАНИЕТО – НАСЛЕДСТВОТО, КОЕТО НОСИМ ВЪВ ВРЪЗКИТЕ СИ
За Калин Сърменов сред вечните теми на „Прелюбодейци“ е възпитанието и примерът, който възрастните дават на подрастващите. Въпросът не се изчерпва с това как родителите възпитават собствените си деца, а обхваща и начина, по който обществото изгражда представите за любов, семейство и отговорност.
„Начинът, по който възпитаваме хората, които подрастват. Дали ще бъдат нашите деца, дали ще бъдат децата на другите. Какъв пример им даваме“, казва режисьорът. В тази перспектива колебанията на Алан придобиват още по-голямо значение. Младият мъж не се страхува единствено от брака, а и от възможността да повтори семейния модел, който познава. Наблюдавайки отношенията на родителите си, той се опитва да предвиди собственото си бъдеще – и да разбере дали любовта, в която вярва, може да издържи изпитанието на времето.
Спектакълът поставя въпрос, който излиза извън рамките на личните отношения – доколко сме свободни да избираме собствените си модели на поведение и доколко несъзнателно повтаряме онова, което сме видели у дома? Сърменов вижда възпитанието като особено важна тема в съвременното общество. Според него често се съсредоточаваме върху собствените си проблеми и пропускаме момента, в който можем да повлияем на следващото поколение. Това е и една от причините режисьорът да добави личната си история към пиесата. Защото семейният живот не е само поредица от големи решения, а и сбор от малки постъпки, компромиси, пропуски и последствия, които се натрупват през годините.
АКТЬОРЪТ СРЕЩУ СОБСТВЕНИЯ СИ ХАРАКТЕР
Работата с актьорите е друго предизвикателство пред режисьора. Сърменов търси различия между индивидуалностите, а не просто подходящи изпълнители за отделните роли. Целта му е всеки да развие качествата си, но същевременно да излезе извън собствените си реакции и да разкаже чуждата история.
„Това е трудното в професията – да избягаш от себе си и да разкажеш историята отстрани. Но така или иначе трябва да са ярки“, обяснява той. По думите му актьорите са се доверили на режисьорската му концепция, въпреки че жанрът поставя сериозни изисквания: „Хем си в жанр, който изисква преекспониране, хем в същото време трябва да го преживееш. И това е много сложно“.
Комедията изисква преувеличение, но не може да съществува пълноценно без истински човешки отношения. Персонажите могат да бъдат крайни, ситуациите – абсурдни, а реакциите – неочаквани, но зад всичко това трябва да има последователност и психологическа логика. „Истинските взаимоотношения, тоест да изградиш наистина една последователност от събития, които да доведат до някъде, някак си го зарязахме. А това трябва да се случи тук, при нас“, казва Сърменов.
Режисьорът изразява възхищението си от актьорския състав и от доверието, което е получил от Деница Даринова, Ива Тодорова, Борислав Захариев и Тони Минасян, както и от останалите участници. Особено важна за него е способността на актьорите да се отдалечат от собствената си природа и да изградят персонажи, които се различават от личните им представи и реакции. Това е особено видимо в контраста между Моника и Грейс. Едната е властна и безкомпромисна, другата – тревожна, чувствителна и вярваща в правилата. Между тях стои не само любовният триъгълник, но и сблъсъкът на два различни начина да се преживяват вината, желанието и отговорността. А в историята на Алан се появява и третият поглед – този на младия човек, който все още не е направил своя избор, но вече се страхува от последствията му.
ОПИТЪТ ИДВА, КОГАТО МИНАТ 36 ГОДИНИ
Според Сърменов персонажът на Ивайло Калоянчев е човекът, който държи камшика в собствените си ръце – символична позиция, свързана с възрастта и натрупания опит.
„Когато дойде опитът, когато дойде възрастта, вече всичко се разбира“, казва режисьорът.
Калоянчев е и носителят на онази перспектива, която позволява на зрителя да погледне на любовните катастрофи и семейните противоречия от дистанцията на времето. Неговата сюжетна линия свързва историите на персонажите с личните преживявания на Сърменов и превръща спектакъла в разказ не само за изневярата, но и за порастването.
„Трябва да изчакаш 36 години и всичко си идва на мястото“, гласи една от репликите, които режисьорът откроява. Това не е непременно обещание, че времето разрешава всички проблеми. По-скоро е напомняне, че преживяното променя начина, по който разбираме собствените си решения, грешките си и хората около нас. В крайна сметка, „Прелюбодейци“ не предлага лесни присъди за виновни и невинни. Вместо това събира на една сцена различни характери, чиито опити да запазят любовта, да скрият истината или да защитят представата си за щастие постепенно разкриват колко сложни са човешките отношения.
Изневярата е само видимата част на историята. Под нея се крият страхът от самотата, навикът, желанието за близост, семейните модели и невъзможността понякога да признаем пред самите себе си какво искаме. А когато към тази смесица се добавят режисьорският поглед на Калин Сърменов, сценичните сенки и действителните истории от живота му, арената става още по-интересна. Защото на нея всеки е едновременно участник, съдник и понякога – най-убедителният защитник на собствените си заблуди, коментират от екипа.
ЗА СПЕКТАКЪЛА
„Прелюбодейци“ от Майкъл Джейкъбс е постановка на Сатиричния театър „Алеко Константинов“. Преводът е на Михаела Кацарова, режисьор е Калин Сърменов, а сценографията – на Даниела Николчова. Участват Деница Даринова, Борислав Захариев, Тони Минасян, Ива Тодорова, Мила Пейова, Венцислав Венциславов и Ивайло Калоянчев. Драматург е Богдана Костуркова, а помощник-режисьори са Живка Бадева и Цветелина Симеонова.
Автор – Даниел ДимитровОператор – Нешо МиладиновМонтаж – Валя Ковачева