В сценичната интерпретация на режисьора Стефан Спасов историята не е просто разказ за насилие, а опит да се надникне в онова, което го предхожда – липсата на внимание и обич, детските травми, потиснатия страх и отчаяната потребност да бъдеш забелязан. Защото преди гнева може да има страх, преди крайността – дълго мълчание, а преди трагедията – поредица от сигнали, които никой не е успял или пожелал да разпознае.
„Аз не мисля, че историята е за насилие. Този материал не проповядва насилие, в никакъв случай. Той се опитва да разкаже за това какво се случва, когато липсва любов“, казва пред БТА Стефан Спасов.
КОГАТО ДЕТЕТО ПРЕСТАНЕ ДА ВЯРВА, ЧЕ НЯКОЙ ГО ЧУВА
Макар действието да отвежда към училищната среда на 70-те години на миналия век, въпросите в спектакъла звучат актуално. Според режисьора основните причини, поради които младите хора се чувстват неразбрани, не са се променили съществено. Социалните мрежи са станали неизменна част от живота им, но присъствието им не означава непременно, че те се чувстват по-разбрани.
„Травмите са винаги в детството и в отношенията с другите“, отбелязва Спасов. Той насочва вниманието към децата, които попиват всичко около себе си – отношението на възрастните, начина, по който общуват с тях, липсата на грижа, топлота и сигурност. Когато вниманието отсъства, а на негово място идват агресията и болезнените преживявания, последиците могат да бъдат тежки.
ГРАНИЦАТА МЕЖДУ СЪЧУВСТВИЕТО И ОПРАВДАНИЕТО
„Когато в детството не им е обърнато внимание, когато не са гледани с грижа, с любов, с топлота, когато е имало и агресия или, не дай си боже, и по-страшни неща в детството им, тогава няма как да не очакваме и те да не отвърнат със същото“, казва режисьорът. Това според него не е опит да се заличи личната отговорност, а да се разбере пътят до една крайност. Според Спасов младият човек може първоначално да търси по-мирни начини да бъде чут. Но когато неразбирането се натрупва, травмите започват да се проявяват по разрушителен начин.
Тук се появява и трудният въпрос за границата между съчувствието и оправданието. Да разбереш какво е довело някого до определена постъпка не означава да приемеш тази постъпка за допустима. Спектакълът търси именно пространството между тези две позиции – мястото, в което можем да видим човека зад действието, без да пренебрегваме последствията от него.
„Опитваме се да ги разберем. Опитваме се да ги защитим. Опитваме се да ги оправдаем“, казва Спасов за героите. И напомня, че животът рядко се подчинява на ясни разграничения между добро и зло: понякога доброто идва през лоши постъпки, а понякога нещо добро води до лошо. Това не премахва отговорността, но усложнява опита ни да съдим.
ЧАРЛИ – ЖЕЛАНИЕТО ДА БЪДЕШ ЗАБЕЛЯЗАН НА ВСЯКА ЦЕНА
За Симеон Дамянов, който влиза в ролята на 18-годишен ученик в 12-и клас, централният конфликт е свързан с потребността на героя да бъде видян и чут.
„Аз играя едно момче на 18 години, което е в 12-и клас, което стига до много голяма крайност, за да бъде забелязан“, разказва пред БТА актьорът. Той не се опитва да дистанцира себе си от персонажа, нито да го превърне в еднозначен образ. Напротив, неговата задача е да защити вътрешната логика на героя и да покаже как се стига до действията му, без да пренебрегва тяхната тежест.
„Ясно е, че не мога да му съчувствам напълно, защото осъзнавам последствията от едно такова нещо. Но давам всичко от себе си, за да защитя защо се стига до това той да извърши тези действия. Мисля, че това е по-важното“, казва Дамянов.
По думите му тази позиция е важна за сценичното присъствие на един толкова болезнен персонаж. Ако актьорът просто осъди героя си, публиката ще получи готов отговор, но няма непременно да разбере как се стига до трагедията. Ако пък го оправдае напълно, ще заличи тежестта на извършеното. Предизвикателството е да се задържи напрежението между човешката уязвимост и последиците от действията.
За Дамянов времето, в което се развива историята, също не е пречка да разпознае съвременни проблеми. Въпреки че действието е ситуирано през 70-те години, той открива паралели с днешната училищна среда, отношенията между съучениците и конфликта между отделния човек и системата. Това е и една от причините историята да надхвърля рамките на конкретното време. Училището не е само мястото, където се развива действието, а среда, в която се оформят идентичността, принадлежността и усещането за собствена стойност. Там погледът на другите може да бъде подкрепа, но може да се превърне и в източник на унижение и отчуждение.
Дамянов вярва, че когато към подобна роля се подхожда с отговорност, дори тежката тема може да бъде възприета с емпатия. Задачата на актьора не е да направи случващото се по-лесно за приемане, а да го представи достатъчно честно, за да може зрителят да остане с него и да мисли.
ПИСАТЕЛЯТ ПРЕД СОБСТВЕНОТО СИ ТВОРЕНИЕ
В спектакъла има и друга сюжетна линия – срещата на героя с неговия създател. Тигран Торосян играе писателя на романа „Гняв“, който се изправя пред въпроса доколко един автор може да носи отговорност за последствията от собственото си произведение.
Тази линия, въведена от авторката на сценичната адаптация Елизабет Динкова, поставя историята в по-широк контекст. Къде свършва свободата на художественото въображение и откъде започва отговорността за начина, по който една история може да бъде възприета? Може ли писателят да бъде обвинен за действията на читателя си? И какво се случва, когато измисленият свят излезе извън страниците и започне да се свързва с реални трагедии?
„Аз винаги обичам хората, които играя, защото ги защитавам по мой си начин – всяко тяхно действие“, казва пред БТА Торосян.
Неговият персонаж се опитва да спре въздействието на романа и да обясни, че не е създал произведението с намерението да предизвика насилие. В сцените с Чарли двамата заемат различни позиции, а разговорът им се превръща в сблъсък между намерението на автора и последствията, които вече не могат да бъдат върнати назад.
Торосян припомня и реалния контекст около книгата. След като романът на Стивън Кинг е свързан с насилствени инциденти в американски училища, писателят в крайна сметка решава да спре преиздаването му. За актьора тази история е част от драматичния конфликт на спектакъла – създателят се опитва да обясни, че не е искал да подстрекава подобни действия, но вече трябва да се изправи пред начина, по който произведението му е било използвано и разбрано.
ПРЕДИ ГНЕВА ИМА СТРАХ. ПРЕДИ ИЗСТРЕЛА – МЪЛЧАНИЕ
За Торосян ключът към историята се крие не само в самото насилие, а в онова, което остава скрито дълго преди него.
„Преди всяко насилие има страх. Преди всеки гняв има пак страх. Преди човек да стигне до тази крайност, има нещо, което не му е приятно. Преди изстрел има мълчание“, казва актьорът.
В тези думи се съдържа една от най-съществените теми на спектакъла – натрупването на неизказани преживявания. Страхът, срамът, унижението и потиснатата болка невинаги са видими за околните. Понякога човекът, който изглежда спокоен, носи в себе си конфликт, за който никой не знае. А когато няма пространство за разговор, когато липсват доверие и подкрепа, потиснатото може да избие по начин, който вече не подлежи на поправяне.
Театърът има възможност да покаже именно този невидим процес. Не само какво се е случило, а какво е предшествало случилото се; не само как изглежда една крайност отвън, а какви противоречия се натрупват в човека, който я извършва.
СЪПРЕЖИВЯВАНЕ
За Стефан Спасов силата на сценичното изкуство се крие в способността му да създава съпреживяване. Новините и социалните мрежи често представят насилието като факт, кадър или поредица от коментари. Театърът обаче дава възможност зрителят да остане по-дълго с човешките съдби, да усети противоречията им и да ги осмисли не само рационално, но и емоционално.
„Театърът, бидейки живо изкуство, може да предложи някакво съпреживяване на зрителите, които по емоционален начин могат да се опитат да усетят и да разберат нещо“, смята режисьорът.
По думите му сцената може да достигне до зрителя по деликатен начин и да остави следа, която остава с него дълго след края на представлението.
В тази перспектива „Гняв“ се превръща и в история за възрастните – за родителите, учителите и всички, които имат отношение към порастването на едно дете. Спасов обръща внимание на все по-забързаното ежедневие, в което времето за истински контакт става оскъдно. Децата имат нужда не просто някой да присъства физически около тях, а да ги вижда, да ги слуша и да се интересува от вътрешния им свят. Това не означава, че всяко дете, което преживява трудности или се чувства неразбрано, ще стигне до насилие. Означава, че липсата на внимание и подкрепа не бива да се подценява, а тревожните сигнали не трябва да се приемат като нещо, което непременно ще отмине от само себе си.
ЛИПСАТА НА ЛЮБОВ ВИНАГИ Е... АКТУАЛНА
Спектакълът не предлага рецепта и не свежда сложните човешки трагедии до една-единствена причина. Вместо това насочва погледа към отношенията, в които се формира личността, към мълчанието, което понякога заменя разговора, и към необходимостта да разпознаваме болката, преди тя да се превърне в разрушителна сила. Режисьорът не смята, че подобна опасност трябва да се пренася механично от американския контекст към българското общество. За него същината на постановката е другаде – в липсата на любов и в последствията от отсъствието на грижа. Именно там спектакълът търси своята актуалност.
В „Гняв“ няма лесно разделение на герои и злодеи, нито удобна дистанция, от която зрителят да се почувства напълно защитен от въпросите на историята. Има човек, който иска да бъде забелязан, писател, изправен пред последствията от собственото си произведение, и общество, което трябва да се запита какво е пропуснало да чуе.
Сценографията и костюмите са на Нина Пашова, музиката – на Явор Карагитлиев, сценичен бой – Емил Видев, видео – Борис Урумов. Участват още Владимир Матеев, Климентина Фърцова, Луизабел Николова, Рада Христова, Мартин Методиев, Мартин Великов, Веселин Ранков, Георги Къркеланов, Стойко Пеев и Радосвета Василева.
Автор – Даниел ДимитровОператор – Борислав БориславовМонтаж – Валя Ковачева