Още в представянето на героя се очертава противоречието, което определя и сценичния свят на постановката – Веничка е едновременно човек с впечатляваща ерудиция и с пълна битова безпомощност, ангел с пресипнал глас и самопровъзгласил се пророк на гарите, който се опитва да бъде космически мислител, но остава уязвим, нелеп и обречен. Неговата история не е просто разказ за алкохолизма. Тя е среща с въпроса доколко човек може да избяга от съдбата, която сам и заедно с останалите е изковал.
В „Москва – Петушки“ хореографията е на Йоана Титкова, а гласът е на Жана Рашева. В спектакъла участват Димитър Василев в ролята на Венедикт Ерофеев, София Крачанова, Габриела Иванова и Крум Царибашев.
МЕЖДУ СИВИЯ БИТ И ТЪРСЕНЕТО НА ИЗГУБЕНИЯ РАЙ
Красотата на спектакъла не е противоположност на мрачния свят на Ерофеев, а ключ към него. Ваня Борисова определя визуалния и сценичния език като път към наивния, приказен поглед към света, който открива в самия автор.
„Ключ към спектакъла и към персонажа“, казва режисьорката за красивите и приказни моменти в постановката. По думите ѝ романът има тежка съдба и дълго време не е издаван заради вулгарния си, циничен език. Но тази вулгарност не е самоцелна, тя е представена с насмешка и като част от живота. Именно като контрапункт на грубостта и сивия бит се появяват красивите моменти, свързани с любовта и с детето, до което героят така и не успява да стигне. „Тоест, това са изразни средства и някакъв ход към търсенето на изгубения рай, до който всеки от нас се опитва да достигне“, обяснява Борисова.
Според режисьорката този копнеж разширява смисъла на сценичния образ. Веничка не е само човек, погълнат от зависимостта си, а и човек, който не е престанал да желае нещо отвъд непосредственото си съществуване. В неговия свят мечтата за друг живот остава жива дори когато възможността за нейното осъществяване изглежда почти невъзможна. Затова и за Борисова алкохолизмът е средство, а не основната тема на произведението: „Той е по-скоро средство, не е самоцел. Според мен и самият Ерофеев не говори за ползите или вредите от алкохолизма“.
По думите ѝ по-важен е въпросът за съдбата и за отговорността на човека в свят, който изглежда все по-труден за понасяне. Режисьорката свързва времето на Ерофеев с настоящето, като поставя акцента върху общата съдба, която хората създават заедно: „По-голямата тема е, че всеки сам кове съдбата си и във времето, в което той живее, а, според мен, и във времето, в което ние живеем, съдбата, която успяваме групово да изковем, тоест всеки поединично като общество, е много жестока. И тя не е започнала вчера и не е започнала онзи ден“.
ВЪЗДУШНА АКРОБАТИКА
Според Борисова именно тази жестокост поражда нуждата от бягство – от ежедневието, което притиска човека, и от усещането, че животът му е предопределен. В спектакъла тази потребност получава и физическо измерение: „Затова има и много въздушна акробатика в спектакъла – като образ и на този полет“. Според режисьорката полетът е едновременно стремеж към освобождение и опит за преодоляване на действителността. Но ако въздушното движение може да бъде образ на спасението, физическото поведение на актьорите може да изрази и падението. Именно тук хореографията се превръща в съществена част от сценичния разказ.
„Аз принципно не се ограничавам откъм изразни средства и за мен това е едно много благодатно изразно средство. Не е просто танцът, а физическото поведение на актьорите и хореографията като компонент на спектакъл е много важно изразно средство по посока на опита за полет или изразно средство на падението“, казва Борисова.
Уточнява, че физическото присъствие на сцената позволява онова, което иначе би останало само в думите, да бъде видяно непосредствено: „Защото едно е да го кажем на думи, друго е да видим как човекът наистина бива физически смазан или как човекът наистина полита“. Допълва, че като постановка, която работи с принципите на визуалния театър, „Москва – Петушки“ използва широк спектър от изразни средства. Тялото става носител на смисъл, а движението е начин да се разкрият вътрешните състояния на героя.
ГРОТЕСКАТА КАТО НАЧИН ДА СЕ ВИДИ ТРАГЕДИЯТА
В света на Ерофеев смешното и трагичното не могат да бъдат ясно разделени. Нелепите ситуации и абсурдът не отменят болката, а често я правят още по-осезаема. Според Борисова именно това е едно от основните качества на автора.
„Основно качество на Ерофеев е, че той много добре може да намира абсурда и гротеската в трагедията и трагедията в иначе едни доста битови и нелепи сцени“, казва тя. Този принцип се открива и в работата на Димитър Василев върху образа на Веничка. Актьорът също определя гротеската и трагедията като силно преплетени, но отбелязва, че в спектакъла те са разграничени чрез различни сценични решения.
„В нашия спектакъл има сцени, които са решени през гротеска и те са доста на брой. А тези, които са по-скоро решени като трагедия, тъй като текстът много поддава, са доста отличителни. Те са по-малки на брой, по-скоро имат ролята като едно острие да прободат там, където трябва да се усети може би най-дълбокият смисъл“, казва пред БТА Василев.
По думите му така трагичното не е постоянно състояние, което поглъща всичко останало, а момент на проникване през защитите на героя и зрителя. Гротеската създава дистанция, позволява да се види нелепостта на човешкото поведение, но в определени моменти тази дистанция се разрушава и зад смешното се открива нещо болезнено.
Василев не търси лесно съчувствие към Веничка. За него по-важно е да разбере вътрешната логика на героя и начина, по който той възприема света: „Опитвам да се свържа с него, доколкото мога да разбера неговата логика. Опитвам да не му съчувствам, не че съм жесток към него. Не ме разбирайте погрешно. Това със съчувствието ми се вижда за голямата творба, която е направил, и за живота, който е водил, малко смешно дори. Въпреки че има трагични елементи вътре“.
Актьорът си спомня разговор с колежка от представлението, която споделила, че в началото на репетиционния процес е изпитвала повече съчувствие към Веничка, докато по-късно отношението ѝ станало по-противоречиво. Тази промяна също е показателна за образа – колкото повече човек се приближава до него, толкова по-трудно става да го постави в еднозначна морална категория.
ГЛАСЪТ НА СЪДБАТА
В постановката вътрешният глас на героя има особено значение. Борисова го определя и като гласа на Съдбата – присъствие, което непрекъснато напомня на Веничка за тежестта на собственото му съществуване.
Този глас е на Жана Рашева, актриса, чиято работа режисьорката определя като ценен опит за целия екип: „От една страна е вътрешният глас на героя, от друга страна, ние работно сме го наименували Съдбата. Говори с гласа на Жана Рашева – една прекрасна актриса, с която имахме възможността да работим, за което мисля, че целият екип е благодарен“.
За режисьорката срещата с Рашева е важна не само заради конкретната роля, но и заради възможността по-младите актьори да наблюдават друг тип театрална работа: „Много е особено... Аз по принцип съм свикнала да работя с доста млади актьори, сега завършващи или все още в академията. И е много полезно и за мен като режисьор, мисля, че и за актьорите да видят тя как работи. Да видят други принципи – и театрални, и етични, които, за съжаление, все повече липсват в българския театър“.
Гласът на Съдбата в този смисъл е не само част от вътрешния свят на Веничка, но и сценичен образ на онова, от което човек се опитва да избяга, без да може да го заглуши окончателно. Алкохолът му позволява временно да се отвори към света, но и да забрави за гласа, който постоянно му напомня колко тежка е съдбата му. „Защото той иска да живее“, подчертава Борисова.
АЛКОХОЛЪТ КАТО ЕКЗИСТЕНЦИАЛНО ПРОБУЖДАНЕ
За Димитър Василев алкохолът в романа има смисъл, който надхвърля социалната среда и зависимостта. Той го разглежда като средство за изостряне на възприятията и за достигане до друг начин на преживяване на света: „Алкохолът по-скоро в романа играе ролята на екзистенциално пробуждане на сетивата. Той е средството животът да може да се изживее максимално пълноценно и да се разкрият, както почти мога да цитирам, „тайните на битието“.
Актьорът обръща внимание и на факта, че Веничка често пие сам. Това, според него, подсказва, че алкохолът не е само средство за социално приобщаване, а и опит за духовно извисяване.
Тази гледна точка се среща с разбирането на Борисова за алкохола като метафора, убежище и начин за бягство. Двамата обаче подхождат към героя от различни посоки. Режисьорката поставя акцента върху съдбата, която човекът се опитва да избегне, докато актьорът търси начина, по който Веничка се издига над собствената си болка чрез езика и иронията.
„Забелязал съм, че хората, които четат „Москва – Петушки“, са крайно впечатлени от изразността, от езика, от изказа на този човек и начина, по който възприема света. Той е много ироничен. Той се опитва да се въздигне над цялата си болка, да я погледне отстрани, да се види себе си в своята нелепост и гротеска“, казва Василев.
За него това е „един висок поглед над живота“, който заслужава да бъде видян и който екипът се опитва да улови в спектакъла.
ВЕНИЧКА – ГРАФОМАН ИЛИ ЧОВЕК, КОЙТО ВИЖДА ПОВЕЧЕ?
Въпросът за литературната стойност на Ерофеев присъства и в сценичния свят на постановката. Представен като възможен графоман, героят сякаш е поставен на изпитание – дали думите му са само продукт на един пиянски делириум, или зад тях има особена чувствителност към света...
В представянето на спектакъла Веничка е описан като човек, който иска да бъде космически мислител, но рискува да остане поредният „пиян графоман“. За Василев обаче това определение не изчерпва нито автора, нито героя.
Актьорът уточнява, че сцената, в която се появява подобна оценка, е добавена към спектакъла и репликата е поверена на литературна критичка. Самият той не е сигурен дали литературните критици определят Ерофеев като графоман, но не приема подобна присъда като окончателна.
„Всеки човек по-отделно може да избере дали да се доверява на литературните критици, или по-скоро да дойде да види дали това е графомански делириум, избълван в канавката между две гари, както казват. Аз не го възприемам като графоман, напротив“, казва Василев.
Именно езикът е една от причините този герой да продължава да привлича читатели и да предизвиква интереса на театъра. Според актьора, Ерофеев успява да погледне на себе си отстрани, да разпознае собствената си нелепост и да превърне болката в ирония. Тази способност не заличава трагичното, а му придава друга перспектива.
ДОВЕРИЕТО КАТО НАЧАЛО НА СЦЕНИЧНАТА СРЕЩА
Изборът на актьорите е свързан и с желанието на Ваня Борисова да работи с млади изпълнители, които имат потенциала да се занимават със стойностни произведения. София Крачанова, Габриела Иванова и Крум Царибашев все още не са завършили театралната академия, но режисьорката вижда в тях качества, които смята за особено важни за бъдещето на българския театър.
„Според мен имат потенциала да се занимават със стойностни произведения. Поне от това, което аз съм видяла, имат качества, които липсват в момента в българския театър“, коментира Борисова.
Тя обвързва бъдещето им с умението да устоят на натиска на комерсиалността и на продукционния модел, който според нея все по-често измества самото понятие за спектакъл: „Ако успеят да удържат на натиска, на комерсиалността и продукцията, която замества думата спектакъл в нашата съвременна лексика, можем да очакваме много хубави неща от тях в бъдещето“.
За ролята на Венедикт Ерофеев режисьорката избира Димитър Василев, защото му има доверие. „Това е доста отговорна задача и трябваше да работя с някого, на когото наистина имам доверие“, обяснява тя.
Василев, от своя страна, подчертава особеността на литературния първоизточник. „То не е точно автобиография, защото със сигурност има художественост вътре в творбата. Поне така вярват всички“, казва актьорът. Но тъй като Ерофеев пише от първо лице, единствено число, според него е вероятно много от описаните неща да са му се случили. Той определя автора и като значима фигура за руския ъндърграунд през неговото време.
СЪДБАТА НЕ Е САМО ЛИЧНА ИСТОРИЯ
В прочита на Ваня Борисова съдбата на Веничка не остава затворена в индивидуалната му история. Тя се превръща в образ на човешкия опит да се измъкне от обстоятелствата, които го притискат, независимо дали търси спасение в изкуството, алкохола или семейството.
„Мисля, че всички ние сме този човек, в един или друг смисъл. Всички ние имаме нужда да избягаме от съдбата, която усещаме. Всеки от нас чувства и усеща по някакъв начин какво му е предначертано. Всеки от нас има страхове, от които се опитва да избяга. И без значение дали търси убежище в изкуството, в алкохола, в семейството. Всеки от нас се опитва да избяга от нещо, което тегне над него. Така че според мен, в някакъв смисъл, Ерофеев е всеки един от нас“.
Това е и мястото, в което личната съдба на писателя се среща с колективната памет. Съветската действителност не е просто фон на действието, нито историческа декорация, която може да бъде разгледана от безопасното разстояние на изминалите десетилетия. За Борисова тя продължава да действа като начин на мислене, диагноза и наследена участ.
„Защото самият Ерофеев, според мен, не се занимава с тази епоха като просто историческо време, а като начин на мислене, като диагноза и като съдба. Т.е. конкретният исторически период не е просто отрязък от време, а съдба, която тегне все още над нас и продължава да ни се отразява“, коментира режисьорката. Според нея в тези думи се събира смисловото ядро на спектакъла. Историята не приключва непременно с края на една епоха. Нейните модели, страхове и последици могат да продължат да живеят в настоящето, да определят поведението ни и да ограничават представите ни за възможен живот.
Веничка се опитва да избяга от тази тежест. Понякога го прави чрез алкохола, друг път чрез иронията, езика или мечтата за полет. Но зад неговите нелепости остава желанието да живее, да разбере света и да достигне до онзи изгубен рай, който изглежда недостижим.
Автор – Даниел ДимитровОператор – Борислав БориславовМонтаж – Валя Ковачева