Шехирян разказва, че в художествената си практика работи с пространствени инсталации, чрез които се стреми да предизвика усещане за времева дестабилизация посредством сетивното преживяване и разказа. По думите му го привлича изкуството, което разказва истории за хора и места във времето.
Собствения си подход той свързва както с художествената, така и с академичната традиция – обучава се в областта на историята на науката, докато паралелно работи като художник.
АРХИВНИЯТ ИМПУЛС
Интересът на съвременното изкуство към архивите според Шехирян следва един по-стар стремеж – изкуството да се обръща към социалния опит чрез следите, които той оставя. „Изискването изкуството да изпълнява познавателни и рефлексивни функции отдавна е заложено в модернистичните естетически проекти – от социалния реализъм до сюрреализма“, казва той. Тази тенденция, описана от Хал Фостър още през 2004 г. като „архивен импулс“, според Шехирян постепенно се разширява до по-траен завой към своеобразна естетика на изследването.
Шехирян се спира и на критиката на Клеър Бишъп към превръщането на съвременното изкуство в изследователска практика. Един възможен циничен прочит според него свързва този процес със система от магистърски и докторски програми по изящни изкуства, в която художествената практика се академизира и рискува да стане „укротена, систематична и професионална“. При още по-критичен прочит, добавя той, подобно изкуство заимства познавателния авторитет на университета, за да утвърди легитимността си като начин за осмисляне на реалността.
Шехирян поставя въпроса и в икономически контекст – когато пазарът не осигурява препитание на повечето художници, финансирането в хуманитарните и социалните науки може да се превърне в начин те да продължат да работят. Макар университетът със своите процедури за рецензиране и академично израстване да оставя по-малко пространство за оспорване на установените норми, Шехирян вижда в устойчивостта на традициите в отделните дисциплини и възможна противотежест на изменчивостта на културния разговор.
ДОКУМЕНТ И ФИКЦИЯ
Позовавайки се на Жак Рансиер, Шехирян припомня идеята, че реалното трябва да бъде фикционализирано, за да може да бъде осмислено. Историците също изграждат разкази от следите на миналото, казва той, и тези разкази са убедителни, когато предлагат смислена интерпретация на събитията и същевременно оставят документите да говорят – баланс, който определя като деликатен.
Тук той вижда основание за парадокса, че художествената намеса понякога може да разкрие в документа истина, която иначе остава невидима. „Документът не се интерпретира сам. Подреждането, рамкирането и дори измислянето могат да изведат наяве истини, които документът съдържа, но сам по себе си не е способен да направи четими“, казва Шехирян.
Това е особено валидно за историята на лагерите за принудителен труд в България, смята той. „Голяма част от официалната документация за лагерите е създадена от служителите, които са ги управлявали. Онова, което тя пропуска, е също толкова значимо, колкото и онова, което съдържа“, казва Шехирян.
СВОБОДНО ПЛАВАЩО ВНИМАНИЕ
В „Съседите“ – мултимедийна инсталация на Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров – въпросът как историята достига до зрителя е свързан и със самото преживяване на пространството. Проектът работи със свидетелства на оцелели от политическо насилие по време на социализма в България, архивни материали, намерени предмети, видео и звук.
Преминаването през инсталацията е по-слабо направлявано от четенето на печатен текст или слушането на запис със слушалки и не налага същата линейност, разказва Шехирян. Зрителят може да бъде твърде далеч, за да чуе думите на оцелял, и в същия момент да забележи обект от смола, съдържащ пясък и растения. „Понякога именно непрекият, нелинеен подход успява да достигне до нас“, казва той.
Като историк Шехирян изследва как вниманието се измерва и управлява в институционални пространства, а като художник се интересува от възможността то да се отклонява, разделя и завръща, оставяйки миналото да изплува. Той се позовава на идеята на Фройд за свободно плаващото внимание. „Мисля за произведението като за начин да се задейства своеобразна психотехника на историчността – да се създаде усещане за присъствието и неотложността на миналото“, казва Шехирян. Разказът чрез изградена среда според него може да въздейства едновременно сетивно, кинестетично, интелектуално и емоционално и по този начин да изведе зрителя от дистанцирания аналитичен режим на внимание.
ФРАГМЕНТИТЕ
Домашната среда в „Съседите“ е изградена въз основа на дългогодишната работа на Лилия Топузова и Красимира Буцева с оцелели от лагерите, разказва Шехирян. Работата на Буцева отчита ограниченията на фотографиите и документите при предаването на преживяната реалност на политическото насилие. По думите му, когато през 2016 г. тя започва да фотографира местата на бившите лагери, установява, че снимките сами по себе си не могат да разкажат цялата история, и се обръща към свидетелствата на оцелелите.
Шехирян дава пример с бивш лагерист, който не разполагал с документално доказателство за интернирането си и взел шепа пръст от лагера като свое собствено доказателство. Тази „материализирана памет“ впоследствие намира място и в инсталацията.
„Най-много за отношенията между историческите фрагменти съм научил от Лилия Топузова – историк, режисьор и съавтор на „Съседите“, казва Шехирян. Нейната работа според него показва какво става възможно, когато различни видове свидетелства – словесни, материални и архивни – бъдат поставени едно до друго. „Поставена до разказа на оцелял, една обикновена сцена от градския живот престава да бъде обикновена. Всеки фрагмент разкрива онова, което другият не може да каже сам“, казва той.
ОБРАЗИ НА НАСИЛИЕТО
„Ние сме естетически същества“, казва Шехирян. Той се позовава на Валтер Бенямин и разграничението между естетизирането на политиката при фашизма и политизирането на изкуството при комунизма. Естетическият и политическият опит според него са дълбоко преплетени, а шокът и остранностяването могат да нарушат привичния начин на възприемане и да събудят критическо съзнание. „Естетическата привлекателност не е необходимо да бъде отхвърляна; тя може да бъде насочена срещу безразличието и самодоволството“, казва той.
Етичният въпрос при един образ зависи както от неговата история, така и от контекста, в който е показан, казва Шехирян. „В „Съседите“ решихме да не изобразяваме насилието пряко. Вместо това се съсредоточихме върху начина, по който оцелелите си спомнят преживяното в настоящето – как го разказват, включително с празнотите и пропуските“, добавя той.
Според Шехирян тези празноти не са недостатък на свидетелството. Колебанието, отклонението и неизказаното понякога могат да предадат тежестта на преживяното по-вярно от реконструкцията на самото събитие. Авторите започват да наричат подобни моменти „безсловесни оплаквания“ – местата, в които думите се провалят и самата възможност за представяне се разпада.
Опасността пред „Съседите“ според Шехирян е различна от онази, за която предупреждава Адорно – че изкуството може да направи страданието приемливо за възприемане. „Наследството на българския ГУЛАГ не е страдало от подобна прекомерна употреба. То е страдало от мълчание“, казва той. Когато една история дълго е била отричана, по-сериозният етичен риск според него може да бъде отказът тя изобщо да бъде погледната.
При първото представяне на „Съседите“ в София през 2022 г. свидетелствата на оцелелите са поместени в домашните инсталации, а документите на Държавна сигурност и материалите за фактическата история на лагерите са представени отделно в Софийската градска художествена галерия. Според Шехирян това разделение предпазва гласовете на оцелелите от „проблематично авторитетния глас на официалния архив“.
Джулиан Шехирян е историк на науката и художник, роден в Бруклин, в семейство на български художници, които напускат България в края на 80-те години. Изследователската и художествената му работа е насочена към историята на вниманието и науките за психиката. През 2026 г. защитава докторат по история на науката в Принстънския университет с дисертацията „The Clinical Studio: Art, Attention, and the Mind Sciences“, посветена на пресечните точки между изкуството, вниманието и психотерапията през XX век.
В момента Шехирян е постдокторант в Science History Institute във Филаделфия и артист-резидент в Pioneer Works в Ню Йорк. Преди това е изследовател по програма „Фулбрайт“ в България. Негови научни текстове са публикувани в сборници на Yale University Press, Columbia University Press и Bloomsbury, както и в списанието Culture, Medicine and Psychiatry.