По-малко послушание, повече детство – „Конрад или детето от консервената кутия“ в Младежкия театър поставя под въпрос една от най-„удобните“ представи на възрастните – че доброто дете е преди всичко удобно дете. Има нещо подозрително в едно дете, което никога не прави бели, не спори, не се инати, не задава неудобни въпроси, не греши, не се цапа, не закъснява, не противоречи, винаги знае кое е правилно и винаги го прави... Такова дете вероятно би било мечтата на немалко родители. Точно затова Кристине Ньостлингер решава да го сложи в консервена кутия.
Историята, написана през 1975 г., днес изглежда като детска история, която говори и за възрастните. Спектакълът на режисьорката Елица Петкова „разглобява“ темата с хумор, кукли и едно доста неудобно огледало, в което възрастните могат да се познаят. Това е първата постановка, създадена специално за новото куклено пространство на театъра – „В лунната стая“.
„Конрад“ за Елица Петкова не започва с носталгия. Тя не е отраснала с книгата. Не се връща към нея след години. Открива я едва в началото на тази година, докато с директора на Младежкия театър Михаил Байков разговарят за бъдещ репертоар. „За мен книгата е уникална“, казва режисьорката. И обяснява защо: „Защото зад магичните случки и страхотното чувство за хумор Ньостлингер говори за нещо, което не остарява – какви сме като хора и доколко обществото оформя поведението ни“. Това е и големият въпрос, който спектакълът изважда на сцената – кога възпитанието престава да помага на детето да стане себе си и започва да го превръща в нечия чужда представа за него?
ДЕТЕ ПО ПОРЪЧКА
Конрад е произведен в завод за идеални деца. Самата формулировка звучи смешно. Докато човек не се сети колко сериозно често възрастните се опитват да направят точно това – да „произведат“ дете по поръчка. Да бъде учтиво. Да бъде дисциплинирано. Да има правилните интереси. Да се държи правилно. Да не създава проблеми. Да оправдае очакванията. Само че Конрад е произведен не според това какво е едно дете, а според това какво възрастните си представят, че трябва да бъде.
„Възпитанието започва да се превръща в проблем, когато е абсолютно крайно“, казва пред БТА Елица Петкова. Защото децата трябва да бъдат възпитани, но трябва и да бъдат палави, да играят, да търсят себе си, да грешат и да се учат от грешките си, и най-вече – да не бъдат такива, каквито е удобно на възрастните да бъдат. Спектакълът се отдалечава от обичайната приказка с поука и започва да задава въпроси, които всъщност са доста неудобни за родителите – защо толкова често бъркаме доброто възпитание с послушанието, защо ни се струва подозрително дете, което има собствено мнение, защо „искам детето ми да бъде щастливо“ понякога неусетно се превръща в „искам детето ми да стане такова, каквото аз смятам за правилно“...
„Децата не могат да бъдат проектирани в някакъв модел, който да устройва всички“, казва Петкова. И в това има нещо повече от режисьорска теза – има отказ от самата идея, че човек може да бъде предварително завършен.
КОНРАД НЯМА ОПИТ, ИМА ИНСТРУКЦИИ
Йордан Тинков, който играе Конрад, вижда героя си именно през тази пропаст между готовите правила и реалния живот: „Той има някакви готови, насадени шаблони и модели на поведение, но всъщност няма никакъв житейски опит“. Това според актьора е може би най-големият проблем на съвършеното възпитание – то може да научи едно дете какво трябва да прави, но не може да му даде готов отговор какво да прави, когато животът не следва правилата. А животът, разбира се, никога не ги следва. Конрад започва да го разбира, когато поема по своя път. Установява, че не всяко поведение може да бъде идеално, че човек има различни черти, противоречия, слабости, и че ако се опитваш да бъдеш безупречен през цялото време, всъщност рискуваш да не бъдеш никакъв.
Затова Тинков намира в спектакъла послание, което е едновременно просто и трудно: „Нищо не трябва да бъде в крайност“. Децата трябва да бъдат деца, не проекти, не визитни картички на родителите си, не резултат от добре изпълнен план.
АМИ АКО ВЪЗРАСТНИТЕ СА ТЕЗИ, КОИТО НЕ ЗНАЯТ КАК ДА ПОРАСНАТ...
„Конрад“ не поставя възрастните от едната страна, а децата от другата. Вместо това разменя местата им. В света на спектакъла възрастните могат да бъдат по-объркани от децата, а детето понякога се оказва най-разумният човек в стаята.
Берти Бартолоти – майката на Конрад, е точно такъв възрастен парадокс. Тя е ексцентрична, свободолюбива и далеч от представата за подреден живот. Тя не е „идеалната майка“, но това я прави интересна. „Тя се е запазила такава, каквато е“, казва Елица Петкова. Берти има смелостта да вижда света и да живее по начин, който харесва, без да пречи на останалите. И тогава при нея пристига Конрад, перфектното дете и живото доказателство, че съвършенството е доста трудно за съжителство. „Тя не е съвършена като всички нас“, казва режисьорката.
И точно затова не знае какво да прави с едно съвършено дете. Това обръщане на ролите е един от двигателите на спектакъла. Августина-Калина Петкова, която играе Берти, го формулира така – между нейната героиня и Конрад „май през повечето време той е по-отговорният, той се държи като по-възрастен и по-сериозен, а тя по-скоро си действа като едно дете, което иска да си живее в нейния свят и по нейните си правила“. Така детето и възрастният се оказват наопаки и може би именно тогава започват да се разбират.
НЕ „ПРОЕКТИРАЙТЕ“ ДЕТЕТО, ПОМОГНЕТЕ МУ ДА СЕ „СЛУЧИ“...
Августина-Калина Петкова говори за темата и от друга професионална позиция – като човек, който в момента е и учител. За нея възрастният трябва да има „око и усет“ за индивидуалността на всяко дете, не да налага една рамка на всички, а да разбира различията между тях.
Актрисата прави важна граница – можем да насърчаваме талантите на едно дете, да помагаме на заложбите му да се развият, да го подбутваме към неща, които му носят интерес и радост. Но това е различно от това да решим предварително какъв човек трябва да стане.
„Могат да бъдат проектирани техните заложби и таланти, по-скоро да бъдат окуражавани и да бъдат подбутвани в посока да развият собствените си качества и интереси. Но проектирани, ако гледаме по-скоро през призмата на това какво иска родителят или учителят да се превърне едно дете, по-скоро не е препоръчително“, казва тя. Конрад е именно предупреждението какво се случва, когато тази граница бъде прекрачена.
ТЕАТЪРЪТ, КОЙТО НАМИГВА НА РОДИТЕЛИТЕ 
Елица Петкова не иска да прави спектакъл, който да говори само на децата. „Всички герои са изградени с въображението на поне двама човека“, разказва тя за работата с двата състава. Това е било едно от интересните предизвикателства на постановката – два състава от по петима актьори, които репетират заедно и си влияят взаимно. Режисьорката дори си спомня как е чувала актьорите по коридорите да си казват: „Това много ми харесва! Ще ти го взема!“. Този детайл казва много за начина, по който е създаван спектакълът – няма една-единствена версия на героя. Има идеи, които преминават от човек към човек, докато образите се оформят.
Същото важи и за публиката. „Спектакълът основно е насочен към деца“, казва Петкова, но веднага добавя, че всеки родител също ще може да се забавлява и да разпознае нещо от себе си. Защото възрастните също имат нужда от намигване и от напомняне, че не всичко е толкова сериозно.
КУКЛАТА СЪЩО ТРЯБВА ДА СТАНЕ ЧОВЕК
Конрад не съществува само като литературен персонаж. Той ще бъде кукла, създадена специално за спектакъла. Четири кукли са изработени за постановката, а създаването на Конрад се оказва особено предизвикателство. Причината е почти абсурдно конкретна: в началото той трябва да бъде гол, разказва режисьорката.
Кукломайсторът Андрей Хамбарски трябва да създаде фигура, която да изглежда достатъчно реалистично, но едновременно с това да може да се движи – с лакти, колене, стави. И тук има нещо символично – историята е за човек, който е произведен по модел, но на сцената този „произведен“ човек трябва да оживее, а живото никога не остава в рамките на проекта.
КОГАТО ИСТИНАТА Е НЯКЪДЕ МЕЖДУ ДЕТЕТО И ВЪЗРАСТНИЯ
Йордан Тинков казва пред БТА, че в спектакъла зрителите ще видят „разменени роли на възрастни и на деца“, но размяната не е само за забавление. Тя постепенно се превръща в урок и за двете страни.
„Децата се учат от възрастните, възрастните се учат от децата. Така както и в живота и мисля, че истината е някъде по средата“,  казва актьорът. Това вероятно е и най-смисленият отговор, който „Конрад или детето от консервената кутия“ може да даде. Не че децата трябва да правят каквото си поискат, не че възрастните трябва да престанат да поставят граници, а че човекът отсреща не е заготовка, нито детето, нито родителят, нито учителят. И никой от тях не е длъжен да бъде съвършен.
В края на краищата Конрад пристига в консервена кутия като готов продукт. С инструкции за употреба, с идеално поведение и с всички характеристики на мечтаното дете. Това, което трябва да научи, обаче, не е как да бъде идеален, а как да бъде човек.
„Конрад или детето от консервената кутия“ е в превод на Василка Ванчева, сценография, кукли и костюми – Ивайло Николов, Ива Гикова, композитор – Пламен Петков. Участват: Анна-Валерия Гостанян / Августина-Калина Петкова, Димитър Иванов – Мич /Йордан Тинков, Венцеслав Димитров / Александър Йорданов, Виктория Георгиева / Теменужка Тодева, Ивелин Николов / Игор Коробко.

Автор – Даниел ДимитровОператори – Борислав Бориславов, Емил АлександровМонтаж – Валя Ковачева