Ирландският писател разказа за стара снимка от ученическите му години, за преживяванията си в училището „Сейнт Питърс колидж“ в Уексфорд и за начина, по който този период продължава да присъства в писането му. Сутринта журналистът и писател Светослав Тодоров му показал стара снимка, която е намерил онлайн, а Тойбин разказа историята, свързана с нея. „От тази снимка можеш да направиш, мисля, цял свят“, каза Тойбин.
„Снимката е направена около 1971 г. в „Сейнт Питърс колидж“ в Уексфорд. По това време в Ирландия фотоапаратите не бяха толкова широко достъпни, колкото са днес. Семействата имаха фотоапарати, но младите хора не носеха фотоапарати със себе си и беше възможно човек да прекара години без почти никакви снимки“, обясни Тойбин и допълни, че „Сейнт Питърс колидж“ е епархийско пансионно училище. Едната му част е била предназначена за ученици на възраст между 12 и около 18 години, а другата – за млади мъже, които искат да станат свещеници. Двете части са били свързани, като свещениците са отговаряли и за учебните зали и общежитията. Училището е било собственост на епископа, учениците са живеели там и са се прибирали вкъщи по време на ваканциите.
Тойбин разказа и как е била направена снимката. В училището е имало учител по физика, който бил свещеник. При построяването на нова част от училището в коридора била обособена тъмна стая, където учениците можели да се учат да проявяват снимки. Свещеникът имал фотоапарат, който давал на учениците. Те правели снимки, след което ги проявявали в тъмната стая. Така е била направена и снимката, която Тодоров му е показал.
Тойбин каза, че в момента се опитва да напише роман, свързан с това преживяване. В него присъства повтарящ се сън, в който човек, който вече е възрастен и живее със свободите на настоящето, изведнъж трябва да събере багажа си, униформата си и да се върне в училището. В съня той отново трябва да живее там, да спи в общежитието, да посещава часовете и всяка сутрин да става за литургия в 7:15 часа.
„Аз съм на 71 години. Напуснах това училище през 1972 г., когато бях на 17. Правя сметката... с други думи, би трябвало да съм се възстановил от това преживяване“, каза писателят. Той обаче посочи, че сънят се връща през определени периоди и че преживяването, макар да е продължило само две години, между 15 и 17-годишната му възраст, е останало с него.
Тойбин разказа, че от известно време се опитва да намери началото на книгата. „Как започваш една книга? Вероятно го правя погрешно“, каза той. Писателят обясни, че многократно започва първата страница на романа, оставя я за ден и след това се връща към нея. Прави това от около година, но според него нещо в написаното не се получава.
Един от вариантите, върху които работи, започва през септември 1970 г., когато момчето пристига в училището. Останалите ученици вече са прекарали там три години и познават правилата и мястото, докато новодошлият стои в залата и наблюдава как всички преминават покрай него. В тази версия присъства и майката на момчето, която не е искала то да отива в училището.
Тойбин каза, че историята за училището продължава да го следва по различни начини. Като пример посочи разказ, който е написал през миналата година, когато е завършвал книга с разкази и му е бил необходим още един текст. Той си спомнил за ученик от училището, който крадял от другите момчета. Един ден свещеникът събрал всички ученици в църквата и им казал, че сред тях има крадец.
Свещеникът обявил, че кражбата първоначално е била „простим грях“ в католическата традиция, но вече е станала смъртен грях. Той казал на учениците, че трябва да погледнат хората от двете си страни, защото всеки от тях може да е крадецът. След това момчето било изключено от училището. Тойбин започнал да си представя какво би означавало да бъдеш изключен заради кражба, къде би отишъл и какво биха казали родителите ти, когато се прибереш вкъщи.
„Когато пишеш история като тази, винаги трябва да си представяш, че си ти. Това не означава, че трябва да я дадеш на родителите си, но трябва да я видиш в детайл, сякаш се случва бавно“, каза писателят. Той добави, че докато работи по тази история, отново се е върнал към общежитията, устройството на училището, правилата и детайлите от него.
Тойбин свърза това с начина, по който се изграждат героите във фикцията. Според него писателят има нужда от познати пространства, в които да постави героя, за да може да си го представи. „Трябва да имаш някаква представа, че нещо тук е реално, че нещо тук има значение“, каза той.
Като пример Тойбин посочи романа си „Дом на имена“ (House of Names), свързан с гръцките митове за Орест. Тойбин припомни историята за Агамемнон, който жертва дъщеря си Ифигения, и за Клитемнестра, която решава да му отмъсти. Между жертвоприношението на Ифигения и завръщането на Орест има период от около 15 години, за който в разказите остава въпросът къде е бил той.
В „Дом на имена“ Тойбин отвлича Орест и го отвежда на място, където са отвлечени и други момчета от подобни семейства. Без първоначално да го планира, той поставя героя в среда, която напомня на „Сейнт Питърс колидж“ – общежитията, трапезарията, храната, атмосферата на страх и отношенията между момчетата, които са задържани там.
„Понякога откриваш, че има някаква магия, която те връща или към емоционална атмосфера, или към реално място, което познаваш, което е станало важно за теб и което не си очаквал да използваш тук“, каза Тойбин. Той добави, че така е разбрал, че дълго време е изграждал движението към това училище като към място, което отдавна е било цел в неговото въображение.
По думите му в художествената литература подобен материал може да остане като неизживяно или неразрешено преживяване. Тойбин каза, че при писането на роман винаги възниква въпросът докъде назад във времето трябва да се върне писателят, когато представя един герой, и колко информация трябва да даде за неговото минало.
Той разказа, че в Съединените щати, когато писатели посещават литературни работилници, често получават съвети да добавят още подробности за семейството на героя. Според него понякога това води до прекалено много информация. „Спри да добавяш прекалено много подробности. Започни историята. Разкажи историята“, каза Тойбин.
В настоящия си вариант романът започва с първата нощ, в която момчето пристига в училището с майка си. Според Тойбин още в началните страници трябва да се усети напрежението между майката и сина. Майката не иска детето да бъде в това училище и не харесва свещениците.
Писателят даде пример за начина, по който работи върху сцената. Момчето стои с майка си в залата, около тях преминават други ученици, появява се монахиня, която ги пита кои са и какво правят там. Момчето за момент иска да предложи на майка си да се върнат в колата, но не го прави. То проверява дали куфарът му е там и мисли за фотоапарата си, който му е било казано да не носи в училището, защото ще бъде счупен.
Тойбин обаче каза, че и този вариант не се получава и че отново се е върнал назад, за да види какво се е случило преди пристигането в училището.
Той разказа, че баща му е починал през лятото на 1967 г., когато той е бил на 12 години. Баща му е бил учител и Тойбин е трябвало да отиде в училището, в което баща му е преподавал, но той вече не е бил жив. Въпреки това класните стаи, в които е преподавал, и учителите, с които е работил, са били там, когато Тойбин е пристигнал.
Писателят каза, че след смъртта на баща си е започнал да седи сам в задната част на класните стаи и е спрял да разговаря с най-добрия си приятел. Не е харесвал учителите, а те също са започнали да не го харесват. Един от тях казал на майка му, че не знае какво се е случило с него, но че момчето е „невъзможно“, не чете и не реагира, а само седи и гледа напред.
Тойбин разказа, че е искал да напусне училището възможно най-бързо, но семейството му не е имало пари. Наложило се е да продадат автомобила, нямали са телефон, майка му е започнала работа, която не е искала, а той е останал вкъщи с нея и по-малкия си брат. Междувременно е трябвало да учи латински и физика, включително как се получава метан, както и да разпознава листата на различни дървета.
Тойбин каза, че е мразел един от учителите си толкова много, че през годините го е включвал в няколко свои романа. По думите му този учител не го е харесвал, а племенникът му по-късно го е попитал какво му е направил чичо му. Тойбин отговорил, че учителят просто не го е харесвал.
След това писателят разказа за леля си, сестра на баща му, която не е имала деца и не се е омъжила. Той я определи като човек, който винаги е бил добър и готов да го изслуша. Тя го слушала, когато разказвал за учителите и предметите, които не харесвал, и за първи път той имал усещането, че някой е на негова страна.
Тойбин разказа, че след като навършил 12 години, всяка вечер е трябвало да влиза в стая и да учи, което не е искал да прави. Пишел е стихотворения, но не е искал да ги показва на никого. Леля му идвала, влизала в стаята и го слушала, когато той разказвал за училището и учителите. Постепенно тя започнала да му предлага да отиде в „Сейнт Питърс колидж“.
Леля му говорила с директора на „Сейнт Питърс колидж“, който се съгласил Тойбин да бъде приет, въпреки че не било обичайно ученик да постъпва само за последните две години. След това останал въпросът как да бъде убедена майка му, което според Тойбин трябвало да стане бавно и внимателно.
Писателят разказа и за отношенията между майка му и леля му около решението. Лелята постепенно започнала да говори на майка му колко добро е училището и какви резултати постигат учениците там. В крайна сметка майката се съгласила Тойбин да отиде в пансионното училище.
„Интересно е колко много не успяваме да си представим“, каза Тойбин, разказвайки как като дете си е представял пансионното училище като най-доброто място на света.
Той каза, че един от въпросите, по които продължава да работи, е откъде трябва да започне романът. Разглеждал е възможността началото да бъде свързано с лелята и майката или със смъртта на баща му през лятото на 1967 г. Тойбин посочи, че не иска да се връща по-назад към баби и дядовци, Гражданската война в Ирландия или XIX век.
Писателят разказа и за живота в училището, където учениците не са можели да напускат между септември и Коледа или между Коледа и Великден. Те са можели да приемат посетители, които пристигали с автомобил и разговаряли с тях в него. Майка му идвала в събота, а леля му – в неделя, като той не можел да казва на едната, че другата също ще идва.
Накрая Тойбин отново се върна към въпроса откъде да започне романа. „В моменти на криза се връщаш към Пруст. Искам да кажа, връщаш се към някого. Връщаш се към Омир. Връщаш се към Джойс“, каза писателят. Той разказа, че е мислел за началото на „По следите на изгубеното време“ на Пруст и за бабата и момчето в него, а след това е започнал да мисли дали да превърне леля си в баба в своя роман.
Колъм Тойбин е романист, автор на разкази и есета, журналист, драматург, литературен критик, поет, а също и университетски преподавател. Носител е на множество национални и международни награди, като The Costa Novel Award и The IMPAC Award. Неведнъж е бил и финалист за наградата „Букър“.
По думите на Тойбин „писането идва от тишината“, а „да завършиш роман е почти като да сложиш дете да спи – няма как да го направиш рязко и отведнъж“, цитират издателите. Според тях ирландецът е писател на сдържаната емоция и умерения жест. Книгите му изследват редица теми – ирландското общество, емиграцията, изгнанието, наследството на католицизма, процеса на творчеството, личната идентичност и загубата. Той е автор на „Вълшебника“, „Нора Уебстър“, „Бруклин“, „Майки и синове“, „Празното семейство“, „Лонг Айлънд“.