Роденият в България писател Елиас Канети печели Нобеловата награда за литература през 1981 г. Той се появява на този свят в Русе през 1905 г. и през първите си шест години живее в крайдунавския град. Канети обаче получава престижното отличие като немскоезичен писател, тъй като твори изцяло на немски език и прекарва живота си предимно в Западна Европа – Австрия, Германия, Великобритания, Франция и Швейцария, където умира през 1994 г.
Има петима българи, които са били номинирани за престижното отличие и това официално е потвърдено в дигиталния архив на Нобеловата фондация на уебсайта NobelPrize.org Nomination archive.
В тайна се пазят имената на номинираните в продължение на 50 години. Поради тази причина има официално потвърдени исторически номинации само преди 1976 г. Нобеловите комитети към институциите, които връчват Нобеловите награди, никога не съобщават имената на съвременните кандидати.
Справка в архивите показва, че България има четирима писатели, номинирани за Нобелова награда за литература, и един държавник, предложен за Нобелова награда за мир.
Пенчо Славейков (1866–1912) - един от най-значимите български поети, интелектуалци и културни фигури от края на XIX и началото на XX век - е номиниран през 1912 г. за Нобелова награда за литература от шведския учен и преводач Алфред Йенсен. Тъй като Славейков умира през юни същата година в Италия, номинацията му отпада поради правилата на Нобеловата фондация.
Иван Вазов (1850–1921), наричан Патриарх на българската литература, поет, писател и драматург, е предложен официално за Нобелово отличие за литература през 1917 г. от един от най-големите български учени, филолози, просветни дейци и държавници от следосвобожденската епоха проф. Иван Шишманов. Творчеството на Иван Вазов обхваща две епохи – Възраждането и следосвобожденска България – и поставя основите на почти всички жанрове в съвременната българска литература.
Драматургът и поет Иван Грозев (1872-1957) е номиниран през 1928 и 1929 г. от акад. Михаил Арнаудов - фолклорист, литературен историк, етнограф, теоретик и дългогодишен професор в Софийския университет.
Поетесата, преводачка и авторка на детски книги Елисавета Багряна (1893-1991) е била предлагана няколко пъти за Нобелова награда за литература – през 1943, 1944, 1945 г. и 1969 г. Нейната номинация през 40-те години е издигната от акад. Стефан Младенов – езиковед, специалист по индоевропейско езикознание, славистика, балканистика и българистика. В края на 60-те години на миналия век Багряна е предложена за Нобелова награда от писателката и преводачка Анна Каменова, която тогава е председател на българския ПЕН клуб.
Българският държавник и министър-председател Андрей Ляпчев (1866-1933) е номиниран през 1910 г. за Нобелова награда за мир от юриста и политик Христо Славейков, който тогава е председател на Народното събрание, той е син на Петко Р. Славейков и брат на Пенчо Славейков. Христо Славейков предлага официално Андрей Ляпчев за Нобелов за мир заради приноса и ключовата му роля за мирното уреждане на международната криза след обявяването на Независимостта на България през 1908 г. Ляпчев провежда успешни дипломатически преговори с Османската империя и Русия, като по този начин се предотвратява мащабен военен конфликт на Балканите.