Захари Карабашлиев: Изборът ми да не мълча има материални измерения. Но това е цената

Захари Карабашлиев беше първият гост на Шестия литературен фестивал „Писмените съкровища на Долен Дунав“ в Регионална библиотека „Любен Каравелов“. Пред пълна зала писателят говори за новия си роман  „Последният ловец на делфини“ и темите, които той поставя - паметта, личния избор, цената за това, човешките взаимоотношения, времето и отговорността към света, в който живеем. Както всяко негово представяте и това стана нещо много повече от литературна вечер и премиерата се превърна в разговор между приятели, които говорят на един език. 
„Каква чудесна среща вчера! Обичам тези разговори с читатели. А най ми е хубаво, когато видя библиотека като тази в Русе! Мога да говоря дълго за това какво може и трябва да е една библиотека. А може и просто да се отиде в Русе и да се види на живо. Всичко е използвано - от мазето, превърнато в „искейп-рум“ до подпокривното пространство и часовниковата кула, където работи стогодишният часовник и отмерва времето на всички ни, а около него е галерия. Детският отдел е мечта за всеки родител и малчуган. Страхотна читалня. И - както повечето неща у нас - всичко тръгва от волята на ръководството. Когато има воля, всичко останало се нарежда. Директорката Теодора Евтимова е събрала прекрасен екип. Любимо място, великолепен град“, написа писателят във Фейсбук след срещата. А „Утро“ го покани за интервю, което ви предлагаме.

- „Последният ловец на делфини“ започва от нещо, което днес звучи почти невероятно - промишления лов на делфини по българското Черноморие. Какво ви привлече първоначално в тази история, която използвате за развиване на много по-голям разказ за паметта, вината, насилието и човека?
- Привлече ме собственото ми незнание за това и за други злодейства от онова време, привлече ме невинността на делфините и неизвестността, към която потеглих с тяхна помощ. 
- Делфинът постепенно престава да бъде просто част от сюжета и се превръща в метафора на свободата, на невинността, на погубената хуманност. Защо именно делфинът се оказа подходящият образ, през който да говорите за човека? И възможно ли е в края на романа перспективата да се обърне и читателят да започне да вижда човека през делфина, а не делфина през човека?
- Хората използват толкова „животински“ обидни думи - едикой си е прасе, друг е магаре, тя е патка, той е хищник, акула, маймуна, змия, червей, какво ли не. А делфинът е образ с естествена позитивна конотация.
Опитайте се да си представите делфин и се самонаблюдавайте - какво се случва? - неволно се усмихвате
Делфинът е образът, който „вкарва“ читателя в историята, но и който ни „изкарва“ от книгата на финала. В самия край на романа, ако си спомняте, героят се обръща към делфините, зове ги. Но нека не издаваме финала (усмихва се). 
- В романа има постоянно движение между вода и суша, минало и настояще, история и мит, памет и забрава. Това движение част от предварителната конструкция на романа ли беше, или самата история ви поведе натам?
- Предварителната ми конструкция беше съвсем различна. Написах много страници с нея. И когато я привърших, разбрах, че съм построил нещо, в което нямаше достатъчно живот. Пренаписах изцяло романа, разкарах 70% от всичко до момента, оставих делфините да ме водят и в известен смисъл оставих тази история да се разгръща сама. 
- Заглавието говори за последния ловец. Какво всъщност завършва с него - една професия, една епоха, една представа за допустимото насилие? И може ли „последният“ да означава и човека, който остава след всички останали, за да помни?
- Няма да се изкуша да тълкувам собственото си заглавие, но 
може би последното предложение е най-близко до истината
- Казвали сте, че премълчаването на делфинолова ви е отвело към друга колективна забрава - за жертвите на репресиите след 9 септември 1944 г. Как се случва това преливане от една привидно малка забравена история към голямата история на България?
- По-скоро беше обратното. Със събитията около 9-и септември се занимавам от доста време. Но двете теми се свързаха най-естествено в процеса на работата ми, когато в досието на прадядо си открих сведения за делфинолов, за делфиноловна гемия във връзка с Държавна сигурност...
- В романа миналото не изглежда като нещо приключило, а като нещо, което продължава да действа върху настоящето. Това ли е големият въпрос - не само какво се е случило, а какво от случилото се продължава да живее в нас?
- Миналото за нас е било нечие настояще преди време, нали така? Моите герои не живеят в миналото, а в своето си настояще. Фактът, че ние можем да го съпреживяваме с тях чрез литературата е сам по себе си удивителен. В това е чудото на разказването - да създава илюзия за съ-времие.
И докато ние можем да се вълнуваме от миналото на други преди нас, ние ще можем да живеем по-живо настоящето
Нали си спомняте как някои от книгите, които след като затворите и последната страница ви оставят с такова чувство, като че току що сте се събудили за своя живот, за своето настояще, за света сега... Имате сякаш ново съзнание за някои неща. И чуждият опит, прочетен и настанил се в сърцето ви става част от вас, без дори да сте го преживели в реалния свят. 
- „Последният ловец на делфини“ завършва трилогията, започнала с „Хавра“ и продължила с „Рана“. Ако поставим трите книги хронологично - от времето около Освобождението, през войните и националните катастрофи  до следвоенна България и комунистическите репресии  - каква България се очертава между тях? Виждате ли развитие на една национална съдба или повтаряне на едни и същи човешки механизми в различни исторически обстоятелства?
- Цял живот се блъскам с този въпрос - човешки решения, грешки, случайности ли движат историята, или глобални световни процеси наместват съдбите на милиони хора на някакъв вселенски лотариен принцип. Това си е фундаментален въпрос - 
откак свят светува ние, хората, се питаме боговете ли управляват съдбите ни, или ние си измисляме богове, за да си обясним съдбините си
Какъвто и да е отговорът обаче, аз вярвам, че човек може да управлява (изцяло, или поне частично) своите избори. Може да се каже, че героите в книгите ми са рожба на хуманистичната идея и конфликтите им възникват от сблъсъка на тази идея с други, тиранични доктрини, в които личността няма стойност, няма значение. 
- В трите романа историята не е просто фон, а сила, която променя човека. Особено интересна е съдбата на интелектуалеца - човека, който би трябвало да разбира времето си, но се оказва притиснат от неговите идеологии, страхове и насилия. Как се променя образът на интелектуалеца от „Хавра“ до „Последният ловец на делфини“?
- Много интересен въпрос, който ме вкарва в режим на самонаблюдение. Може би в „Хавра“ протагонистите и в двете сюжетни линии (съвременна и историческа) са изправени пред избора дали да действат като нарушат закони и правила, дали жертват най-скъпото си в името на свободата, или да продължат да съществуват, лишавайки се от „живот в истина“ (по Солженицин). В „Рана“ имаме млад мъж, бъдещ интелектуалец, който никога няма да развие своя потенциал, а в „Последният ловец на делфини“ един случаен кадър от документален филм „събужда“ разказвача и го изпраща на едно (интелектуално и душевно) пътешествие към миналото си, но също и към най-важното послание на Делфийския оракул: „Познай себе си“. Въобще, какво е интелектуалец, ако не този, който всекидневно живее именно с това древно и всевечно послание, изписано в Делфи. (Тук е и връзката „Делфи-делфини“, споделяйки общ корен и значение.)
- Има ли момент, в който човекът на мисълта трябва да избира между това да запази истината и това да запази себе си? И ако мълчиш, за да оцелееш, носиш ли след това морална отговорност за мълчанието си?
- Не мога да обвиня никой, който е избрал да запази себе си пред истината. Не съдя никой. Е, надявам се да не ни се наложи на всички да мълчим един ден, за да оцеляваме. Защото
дори в наши дни, когато можем да говорим свободно, повечето хора на мисълта избират да не говорят истината, а представям си, ако настъпи тирания
- „Рана“ ни върна към войните, кошмара на бежанците, насилието и националната травма, а „Последният ловец на делфини“ - към друга форма на историческо насилие, при която държавата и идеологията определят кой е враг. Промени ли „Рана“ начина, по който гледате на историята, когато започнахте да пишете новия роман?
- В „Хавра“ има едно изречение: „Всяка история променя света завинаги“. А „Рана“ е история, която, докато пишех, ме промени и мен, завинаги. Работата ми с източници, документи и научна литература ме поведе към „делфините“. Двата романа са свързани, включително и с герои, които „прескачат“ от единия в другия. 
- Миналата година „Рана“ получи в Русе националната литературна награда „Елиас Канети“. Тогава казахте: „Смисълът на литературата е да превръща преживяването в памет“. Сега, когато вече имаме и „Последният ловец на делфини“, бихте ли добавили нещо към тази формула, какво трябва да направи литературата с паметта, след като я е създала?
- Мога да добавя - да превръща паметта в (само) съзнание. Самият Канети пише някъде, че „Истинската загуба не е в смъртта, а в забравата“.
А литературата днес, както и безкрайното разказване на истории откак свят светува, е най-човешката съпротива срещу забравата. Не срещу смъртта, а срещу забравата
- Канети е особено силен русенски контекст - писател на паметта, на разпада на общностите, на сблъсъка между различни култури и на необходимостта човекът да разбира другия. Чувствате ли днес по някакъв начин „Рана“ и „Последният ловец на делфини“ по-близо до Канети?
- И в двата романа съм използвал неусложнения, изчистен, опростен език, който ми се струва, че намирам у най-късните страници на Канети. Може би е било случайно. А може би неволно съм вървял към Русе - град, който преоткрих и в който се чувствам напълно у дома си, вероятно незаслужено.
- В „Хавра“, „Рана“ и „Последният ловец на делфини“ сякаш постепенно се променя и моралният въпрос: от свободата и изграждането на държавата, през националната катастрофа и вината, до паметта, забравата и човечността. Как се е променяло вашето собствено разбиране за моралната отговорност на човека в историята?
- Не се е променило.
Всеки е морално отговорен за изборите, които прави
Понякога тези избори са незначителни спрямо голямата историческа картина, а понякога - решаващи. Но и в двата случая те са резултат от моралната пътна карта на всеки човек. 
- Мислите ли, че е необходимо и възможно ли е трилогията да стане тетралогия и да проследи процесите в митичния преход, в посткомунистическите десетилетия?
- Неизбежно е (смее се.) Дори в „Хавра“ тази работа е започната. 
- И на финала един въпрос, който не е свързан с трилогията, а може и да е - вие сте човек с ясна гражданска позиция, която изказвате, аргументирате и защитавате на глас. Плащате ли цена за това, каква е тя и какво означава това?
- Разбира се че плащам. Много по-комфортно щеше да ми е, ако си „налягам парцалите“ и си мълча по актуални теми, с които губя читатели - тиражите ми щяха да са много по-големи. Изборът ми да не мълча има материални измерения. Но това е цената.